Докосни ме.
Протегни ръка и ме докосни.
Нежно...
Внимателно...
Едва...
Не бързай за никъде.
Остави фантазията си да играе върху мен...
Върху тялото ми.
Върху ума ми.
Върху всяко малко нервно окончание по кожата ми.
Докосни ме.
Протегни ръка и ме докосни.
Прокарай пръсти през косата ми,
през лицето ми...
през всяка частичка от мен...
Бавно...
Влудяващо...
Успокояващо.
Сякаш само за това си роден.
Докосни ме.
Протегни ръка и ме докосни.
Сякаш винаги така си ме докосвал.
Сякаш никога преди не си го правил.
Сякаш познаваш всеки милиметър от голото ми тяло.
Сякаш виждаш го за първи път.
Затвори очи.
Недей да мислиш.
Само слушай ме и ме усещай.
Докосни ме.
И не спирай...
четвъртък, 26 януари 2012 г.
понеделник, 23 януари 2012 г.
И тя си тръгна...
Последните слънчеви лъчи отдавна се бяха скрили, но все още светлееше. Небето бавно гаснеше. Тежките облаци почти се бяха стопили и се виждаха бледо блещукащи звезди. Стъпките й уморено отекваха по алеята. Както никога, в парка почти нямаше хора. Насочи се към най-самотната пътека между вече тъмнеещите дървета. Седна в корените на един голям и леко скърцащ салкъм. Беше, все пак, студено. Но по-студено беше в душата й. Може би точно този студ не й позволяваше да усети едва 12-те градуса. Намести се, доколкото беше възможно, удобно върху твърдата земя, кръстоса по турски крака, отпусна ръцете си в скута, дълбоко въздъхна и се загледа в небето над нея.Облегна се на дървото и затвори очи.
Беше сама. Толкова сама, колкото никога преди това не се беше чувствала. Имаше усещането, че всички хора си бяха тръгнали. Хората, които обичаше...и които я обичаха. Или поне тя си мислеше и се надяваше, че я обичат.
Но вече май не беше толкова сигурна в това...
Никой не я искаше, на никого не му пукаше за нея. Всеки беше твърде зает със себе си и собствените си проблеми. И беше свикнал тя винаги да бъде там, от другата страна на телефона, компютъра, масата, и да засвидетелства загижеността си, подкрепата, разбирането си.
Това се очакваше от нея.
На кого му пукаше какво се случва с нея, вътре в нея?.. Интересуваше ги само какво тя може да им даде. А тя можеше да даде много. И го правеше - с чисто сърце, открита душа и искрена усмивка.
И хората взимаха - и мъжете, и жените. Грабеха с пълни шепи, непрестанно. Успокояваха се с мисълта, че тя няма нужда от нищо, че е нормално да дава. В крайна сметка тя така ги беше спечелила.
За какво иначе им беше необходима?
Тя беше като дете в тяло на жена. Често беше несигурна, постоянно беше крайна във възприятията си, идеалистка в мислите си, до край отдадена в чувствата си. И май вярваше само в тях. И може би наистина искрено вярваше, че само те не я лъжат. Никога. Страстта й беше повече от силна, ентусиазмът - заразяващ - като бурна река, но бързо утихващ, заради вечните търсения и лутания. Не познаваше баланс. Но инатът й беше непобедим. Твърде спокойна и търпелива - чак до крайност, за всички около нея това беше доказателство, че е безхарактерна и слаба. А тя беше по-силна от много от тях. Но никой не се опитваше да го разбере. Беше открита и пряма и затова всички си мислеха, че е лесна, че я познават добре. А всъщност никой не знаеше колко дълбочина се криеше зад привидната плиткост на смеха и закачките й.
Не, разбира се, че бе беше съвършена.
Имаше безброй минуси, но те бяха нейната лична борба. И може би заради силната на моменти несигурност, позволяваше на минусите си да изпълзят и да се покажат пред тези около нея. И тогава всички започваха да я упрекват, че това или онова не може да е така, че тя само греши. Грешка след грешка. Никога за нищо и никого не беше достатъчно добра. И казваха, че тя трябва да се промени. А тя се чудеше защо да го прави. За да им се хареса? Не, не искаше това. Искаше само да я харесват такава, каквато е. С хубавото и с лошото. Тези, на които й се искаше да им пука обаче, упорито отказваха.
Тя не заслужаваше.
Защото не беше добър приятел, слушател,човек, професионалист... Защото най-накрая постави постави себе си, а не чуждите нужди на преден план. Но вместо да се почувства по-добре, всичко само стана по-зле. Дали изобщо на някого щеше да му пука, ако изчезнеше? Дали изобщо някой щеше да забележи? Да, разбира се. Но никой нямаше да зададе въпроси или да я потърси, а щеше жлъчно да отбележи: "Да, типично за нея. Никога я няма, щом ти потрябва.."А тя имаше..не, мислеше си, че има приятели...
Тялото й започна да се сковава. Размърда се. Изправи се и изтупа дрехите си. Вече се беше смрачило. Дърветата се бяха трансформирали в мълчаливи сенки. Прийска й се да не се прибира, да избяга, но родителите й щяша да се поболеят. Поне на тях дължеше да не изчезне. За другите и без това сякаш нямаше значение. Но празните удари на сърцето й бяха по-силни от нея. Тя направи малка крачка. Спря. Огледа се. Обърна се и продължи. В неизвестна никому посока. И повече не спря.
Нито някога се обърна.
А хората продължиха живота си по старому. Само че вече нямаше кой да бъде виновен за това, че е дарявал криворазбрана любов... И тази любов да бъде омаловажавана. Защото беше достатъчна за всички.
Беше сама. Толкова сама, колкото никога преди това не се беше чувствала. Имаше усещането, че всички хора си бяха тръгнали. Хората, които обичаше...и които я обичаха. Или поне тя си мислеше и се надяваше, че я обичат.
Но вече май не беше толкова сигурна в това...
Никой не я искаше, на никого не му пукаше за нея. Всеки беше твърде зает със себе си и собствените си проблеми. И беше свикнал тя винаги да бъде там, от другата страна на телефона, компютъра, масата, и да засвидетелства загижеността си, подкрепата, разбирането си.
Това се очакваше от нея.
На кого му пукаше какво се случва с нея, вътре в нея?.. Интересуваше ги само какво тя може да им даде. А тя можеше да даде много. И го правеше - с чисто сърце, открита душа и искрена усмивка.
И хората взимаха - и мъжете, и жените. Грабеха с пълни шепи, непрестанно. Успокояваха се с мисълта, че тя няма нужда от нищо, че е нормално да дава. В крайна сметка тя така ги беше спечелила.
За какво иначе им беше необходима?
Тя беше като дете в тяло на жена. Често беше несигурна, постоянно беше крайна във възприятията си, идеалистка в мислите си, до край отдадена в чувствата си. И май вярваше само в тях. И може би наистина искрено вярваше, че само те не я лъжат. Никога. Страстта й беше повече от силна, ентусиазмът - заразяващ - като бурна река, но бързо утихващ, заради вечните търсения и лутания. Не познаваше баланс. Но инатът й беше непобедим. Твърде спокойна и търпелива - чак до крайност, за всички около нея това беше доказателство, че е безхарактерна и слаба. А тя беше по-силна от много от тях. Но никой не се опитваше да го разбере. Беше открита и пряма и затова всички си мислеха, че е лесна, че я познават добре. А всъщност никой не знаеше колко дълбочина се криеше зад привидната плиткост на смеха и закачките й.
Не, разбира се, че бе беше съвършена.
Имаше безброй минуси, но те бяха нейната лична борба. И може би заради силната на моменти несигурност, позволяваше на минусите си да изпълзят и да се покажат пред тези около нея. И тогава всички започваха да я упрекват, че това или онова не може да е така, че тя само греши. Грешка след грешка. Никога за нищо и никого не беше достатъчно добра. И казваха, че тя трябва да се промени. А тя се чудеше защо да го прави. За да им се хареса? Не, не искаше това. Искаше само да я харесват такава, каквато е. С хубавото и с лошото. Тези, на които й се искаше да им пука обаче, упорито отказваха.
Тя не заслужаваше.
Защото не беше добър приятел, слушател,човек, професионалист... Защото най-накрая постави постави себе си, а не чуждите нужди на преден план. Но вместо да се почувства по-добре, всичко само стана по-зле. Дали изобщо на някого щеше да му пука, ако изчезнеше? Дали изобщо някой щеше да забележи? Да, разбира се. Но никой нямаше да зададе въпроси или да я потърси, а щеше жлъчно да отбележи: "Да, типично за нея. Никога я няма, щом ти потрябва.."А тя имаше..не, мислеше си, че има приятели...
Тялото й започна да се сковава. Размърда се. Изправи се и изтупа дрехите си. Вече се беше смрачило. Дърветата се бяха трансформирали в мълчаливи сенки. Прийска й се да не се прибира, да избяга, но родителите й щяша да се поболеят. Поне на тях дължеше да не изчезне. За другите и без това сякаш нямаше значение. Но празните удари на сърцето й бяха по-силни от нея. Тя направи малка крачка. Спря. Огледа се. Обърна се и продължи. В неизвестна никому посока. И повече не спря.
Нито някога се обърна.
А хората продължиха живота си по старому. Само че вече нямаше кой да бъде виновен за това, че е дарявал криворазбрана любов... И тази любов да бъде омаловажавана. Защото беше достатъчна за всички.
неделя, 22 януари 2012 г.
За вдъхновението
Да изгубиш вдъхновението си .
Може би най-страшното нещо за един творец. За един човек, занивамаващ се с изкуство. И не само. Изобщо за всеки човек, който се занимава с нещо, което осмисля живота или свободното му време. За съжаление напоследък все чувам "Вдъхновението ме напусна" или още по-лошото "Нямам вдъхновение.." Но какво означава да имаш вдъхновение? Да има някой или нещо, което да те вдъхновява? Да ти дава идеи? Да ти помага да твориш? Да бъде твоята "муза"...
Всеки се нуждае от муза, спор няма, но нима трябва да търсим музата някъде навън? Вярно е, че ние реагираме на външните фактори - понякога ни карат да се усмихваме, понякога да плачем. Понякога ни дават крила, понякога ни стъпкват в калта. Всички тези неща могат да са първопричина за нас - за изкуство или творчество. От нас зависи как ще ги използваме. И дали ще ги използваме... Веднъж един приятел ми каза, че истинският творец може да създава изкуство само, когато е нащастен, защото тогава потъва в себе си и се откъсва от всичко останало - от околните. Когато един човек е щастлив, той обръща внимание само на това, което е около него, на това, което го прави щастлив и рядко (почти никога) не може да превъплати това щастие в листа, платното, петолинието достатъчно силно. Защото щастливите хора си приличат, а нещастните хора - не. Защото нещастието единствено има силно индивидуално проявление у човек, а щастието поражда сходни усещания. Не знам до колко това може да се приеме за абсолютно. Не смея и да защитавам или отхвърлям тази теза. Само я излагам, защото тя ме накара да се замисля за още нещо.
Казват, че когато човек е влюбен, твори неуморно - във всяка една сфера. Намира своя "муза". Но нима само любовта (респективно липсата или разрушаването й) може да предизвика силни емоции? Емоции, достатъчни и достойни да се нарекат вдъхновение? Нима тези чувства не са по презумция в самите нас? Разбира се, когато сърцето чувства, мозък спира - той само се подчинява. Тогава имаме толкова много енергия за толкова много неща, чувстваме се толкова "вдъхновени" да проучваме и покоряваме света. И тази енергия неминуемо се пренася и в изкуството, което правим...или се опитваме да правим. Тя струи и заразява.
Мисля си понякога - само това ли е достатъчно? Не сме ли си самодостатъчни? Не идва ли вдъхновението тогава, когато го предизвикаме, а не тогава, когато просто стоим и чакаме то да ни предизвика? Виждате какви неща пиша тук - някои са добри (смея да твърдя), други - не толкова. Някои "ме събуждат" посред нощ и не ме оставят да заспя, докато не ги завърша. Други обаче аз провокирам като провокирам себе си. Сядам и започвам да нахвърлям случайни думи, изрази, изречения...и се "закачам" за някое или някои от тях. Или пък те се закачат за мен. И ми "отвръщат". Но първоизточника съм аз, а не случайното вдъхновение.
Аз сама съм си двъхновение. Вдъхновението е в мен. Понякога някой го разпалва като неукротим пожар, понякога трябва аз да го разпалвам - бавно и трудно. Но то е там. Не е навън. И зависи само от мен дали ще съм в синхрон с него или ще чакам то да ми "заповядва"...
И ви предизвиквам - открийте сами вдъхновението си, не чакайте то да ви открие.
Може би най-страшното нещо за един творец. За един човек, занивамаващ се с изкуство. И не само. Изобщо за всеки човек, който се занимава с нещо, което осмисля живота или свободното му време. За съжаление напоследък все чувам "Вдъхновението ме напусна" или още по-лошото "Нямам вдъхновение.." Но какво означава да имаш вдъхновение? Да има някой или нещо, което да те вдъхновява? Да ти дава идеи? Да ти помага да твориш? Да бъде твоята "муза"...
Всеки се нуждае от муза, спор няма, но нима трябва да търсим музата някъде навън? Вярно е, че ние реагираме на външните фактори - понякога ни карат да се усмихваме, понякога да плачем. Понякога ни дават крила, понякога ни стъпкват в калта. Всички тези неща могат да са първопричина за нас - за изкуство или творчество. От нас зависи как ще ги използваме. И дали ще ги използваме... Веднъж един приятел ми каза, че истинският творец може да създава изкуство само, когато е нащастен, защото тогава потъва в себе си и се откъсва от всичко останало - от околните. Когато един човек е щастлив, той обръща внимание само на това, което е около него, на това, което го прави щастлив и рядко (почти никога) не може да превъплати това щастие в листа, платното, петолинието достатъчно силно. Защото щастливите хора си приличат, а нещастните хора - не. Защото нещастието единствено има силно индивидуално проявление у човек, а щастието поражда сходни усещания. Не знам до колко това може да се приеме за абсолютно. Не смея и да защитавам или отхвърлям тази теза. Само я излагам, защото тя ме накара да се замисля за още нещо.
Казват, че когато човек е влюбен, твори неуморно - във всяка една сфера. Намира своя "муза". Но нима само любовта (респективно липсата или разрушаването й) може да предизвика силни емоции? Емоции, достатъчни и достойни да се нарекат вдъхновение? Нима тези чувства не са по презумция в самите нас? Разбира се, когато сърцето чувства, мозък спира - той само се подчинява. Тогава имаме толкова много енергия за толкова много неща, чувстваме се толкова "вдъхновени" да проучваме и покоряваме света. И тази енергия неминуемо се пренася и в изкуството, което правим...или се опитваме да правим. Тя струи и заразява.
Мисля си понякога - само това ли е достатъчно? Не сме ли си самодостатъчни? Не идва ли вдъхновението тогава, когато го предизвикаме, а не тогава, когато просто стоим и чакаме то да ни предизвика? Виждате какви неща пиша тук - някои са добри (смея да твърдя), други - не толкова. Някои "ме събуждат" посред нощ и не ме оставят да заспя, докато не ги завърша. Други обаче аз провокирам като провокирам себе си. Сядам и започвам да нахвърлям случайни думи, изрази, изречения...и се "закачам" за някое или някои от тях. Или пък те се закачат за мен. И ми "отвръщат". Но първоизточника съм аз, а не случайното вдъхновение.
Аз сама съм си двъхновение. Вдъхновението е в мен. Понякога някой го разпалва като неукротим пожар, понякога трябва аз да го разпалвам - бавно и трудно. Но то е там. Не е навън. И зависи само от мен дали ще съм в синхрон с него или ще чакам то да ми "заповядва"...
И ви предизвиквам - открийте сами вдъхновението си, не чакайте то да ви открие.
четвъртък, 19 януари 2012 г.
Забавление
А аз ще се усмихна. Ще махна пренебрежително с ръка и даже може би ще се разсмея с глас.
Ще видиш колко съм забавна, колко всичко е забавно. Няма да те обвинявам, няма да се обвинявам. И защо изобщо да го правя? Да търсиш или приписваш вина е толкова наивно...Двама сме в играта - не си само ти, не съм само аз.
Истината е, че ни се иска винаги да има виновен, някого когото да обвиним за това, че плановете ни са провалени, за това, че отговорите не ни харесват... За това, че има край.
Който не е по холивудски весел.
Мислиш, че е поредна сцена разиграна? Че ще избухна? Че ще замеря с чиния? О, моля те, това е толкова фалшиво. Можеш да измислиш по-добър сценарии от това... Познаваш ме по-добре отвсеки друг - знаеш кога съм истински щастлива, кога - нещастна. Знаеш в кой момент съм готова да заплача и в кой - готова за битка. Познаваш лицето ми, познаваш движенията на тялото ми. Така ли не позна ума ми?
Не, наистина не те обвинявам.
Ще видиш колко съм забавна, колко всичко е забавно. Няма да те обвинявам, няма да се обвинявам. И защо изобщо да го правя? Да търсиш или приписваш вина е толкова наивно...Двама сме в играта - не си само ти, не съм само аз.
Истината е, че ни се иска винаги да има виновен, някого когото да обвиним за това, че плановете ни са провалени, за това, че отговорите не ни харесват... За това, че има край.
Който не е по холивудски весел.
Мислиш, че е поредна сцена разиграна? Че ще избухна? Че ще замеря с чиния? О, моля те, това е толкова фалшиво. Можеш да измислиш по-добър сценарии от това... Познаваш ме по-добре отвсеки друг - знаеш кога съм истински щастлива, кога - нещастна. Знаеш в кой момент съм готова да заплача и в кой - готова за битка. Познаваш лицето ми, познаваш движенията на тялото ми. Така ли не позна ума ми?
Не, наистина не те обвинявам.
Мислех си да те...
Мислех си да те покрия с пепел.
Да покрия образа ти блед, както правят с мъртвите.
Да положа в дълбока дупка кутия, а вътре да е твоето лице.
След това да хвърля шепа пръст и бързо-бързо да заровя, за да не можеш да се добереш до мен.
Мислех си цветя да сложа.
Малко камъче за паметник.
Дори да прелея с вино и вода...
Но защо?
Защо да те погребвам, моя изгубена, изстрадала любов?
Ти си жива, ти си още в мен.
Едва разцъфнала и млада, изпълнила сърцето ми с копнеж.
Не, не по него. Той е просто плът.
За живота ти говоря, за всеки слънчев ден...
За онова, което се не губи. Това, което всъщност е вътре в мен.
И по-скоро бих запалила ти свещ.
Бих се помолила за теб - да откриеш отново пристан в бурното ти собствено море.
Бих ти пожелала късмет и искрено ще се надявам никога да не угаснеш, моя голяма изгубена изстрадала любов....
28 май 2011
Да покрия образа ти блед, както правят с мъртвите.
Да положа в дълбока дупка кутия, а вътре да е твоето лице.
След това да хвърля шепа пръст и бързо-бързо да заровя, за да не можеш да се добереш до мен.
Мислех си цветя да сложа.
Малко камъче за паметник.
Дори да прелея с вино и вода...
Но защо?
Защо да те погребвам, моя изгубена, изстрадала любов?
Ти си жива, ти си още в мен.
Едва разцъфнала и млада, изпълнила сърцето ми с копнеж.
Не, не по него. Той е просто плът.
За живота ти говоря, за всеки слънчев ден...
За онова, което се не губи. Това, което всъщност е вътре в мен.
И по-скоро бих запалила ти свещ.
Бих се помолила за теб - да откриеш отново пристан в бурното ти собствено море.
Бих ти пожелала късмет и искрено ще се надявам никога да не угаснеш, моя голяма изгубена изстрадала любов....
28 май 2011
вторник, 17 януари 2012 г.
Lana Del Rey - "You Can Be The Boss"
Случвало ли ви се е някоя песен толкова много да ви грабне, че да не можете да спрете да я слушате? Е, аз в момента съм в такова състояние с ТАЗИ песен! : ))))))))
You taste like the fourth of July
Malt liquor on your breath, my, my
I love you but I don’t know why…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Taste like a keg party, back on the sauce
I like you a lot, I like you a lot
Don’t let it stop…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Bad to the bone, sick as a dog
You know that I like, like you a lot
Don’t let it stop…
He had a cigarette with his number on it
He gave it over to me, “do you want it?”
I knew it was wrong but I palmed it
I saved it, I waited, I called it
The liquor on your lips, the liquor on your lips
The liquor on your lips makes you dangerous
I knew it was wrong, I’m beyond it
I tried to be strong but I lost it.
You taste like the fourth of July
Malt liquor on your breath, my, my…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Taste like a keg party, back on the sauce
I like you a lot, I like you a lot
Don’t let it stop…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Bad to the bone, sick as a dog
You know that I like, like you a lot
Don’t let it stop…
He has a white corvette like I want it
A fire in his eyes, no, I saw it
He’s bleeding from his brain and his wallet
He’s sick and he’s taken but honest
The liquor on your lips, the liquor on your lips
The liquor on his lips I just can’t resist
As close as I’ll get to the darkness
He tells me to “shut up, I got this.”
You taste like the fourth of July
Malt liquor on your breath, my, my…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Taste like a keg party, back on the sauce
I like you a lot, I like you a lot
Don’t let it stop…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Bad to the bone, sick as a dog
You know that I like, like you a lot
Don’t let it stop…
I need you, I need you baby
Like I never needed anyone
You’re wrong but you’re so much fun
You say you treat ‘em mean to keep ‘em keen - you’re not that nice
But you taste like the fourth of July
Malt liquor on your breath, my, my…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Taste like a keg party, back on the sauce
I like you a lot, I like you a lot
Don’t let it stop…
You can be the boss, daddy
You can be the boss
Bad to the bone, sick as a dog
You know that I like, like you a lot
Don’t let it stop…
Далеч до мен
Не искам да заспя, ако ти не си до мен...
А ти не си.
Теб те няма.
Някъде далеч си, макар на сантиметри да стоиш.
Пресягам се да те докосна, но докосвам само празнина.
А ти лежиш до мен, загледан в тавана. И с мълчание ме гониш.
Днес ми каза, че обичаш, когато съм до теб,
а часове по-късно, уви, оказа се, че предпочиташ да си сам.
Обръщаш се към мен, поглеждаш ме с тъга.
Искаш ме до теб, но предпочиташ да си сам.
Искаш ли да го повторя?
По-добре ли е така?
Аз да ти го кажа, за да ти спестя труда.
Галиш ми лицето, усмихваш се едва.
А мислиш ли за мен реално или това е просто суета?
Ще ме прегърнеш, знам, ще ме целунеш.
Ще ми прошепнеш нежни думи да заспя, а после...
Ще си тръгнеш. Ще си отново празнина.
А как не мога аз да спя, когато ти не си до мен...
Едва на сантиметри легнал от моето сърце.
А ти не си.
Теб те няма.
Някъде далеч си, макар на сантиметри да стоиш.
Пресягам се да те докосна, но докосвам само празнина.
А ти лежиш до мен, загледан в тавана. И с мълчание ме гониш.
Днес ми каза, че обичаш, когато съм до теб,
а часове по-късно, уви, оказа се, че предпочиташ да си сам.
Обръщаш се към мен, поглеждаш ме с тъга.
Искаш ме до теб, но предпочиташ да си сам.
Искаш ли да го повторя?
По-добре ли е така?
Аз да ти го кажа, за да ти спестя труда.
Галиш ми лицето, усмихваш се едва.
А мислиш ли за мен реално или това е просто суета?
Ще ме прегърнеш, знам, ще ме целунеш.
Ще ми прошепнеш нежни думи да заспя, а после...
Ще си тръгнеш. Ще си отново празнина.
А как не мога аз да спя, когато ти не си до мен...
Едва на сантиметри легнал от моето сърце.
понеделник, 16 януари 2012 г.
Запечатано с тъга
Той ми каза, че не ме обича, а след това прокара длан по голия ми гръб.
Целуна лявото ми рамо и се изправи бавно и дори с тъга.
Беше странно да го гледам как си тръгва, прегърнал куфара си стар.
Сякаш не исках да си тръгва, а не исках и да спре...
Може би да си сама е по-добре, няма от какво да се страхувам
- в празното легло понякога дори по-добре се спи.
А дали ще се завърне той отново, дали ще съжали за мен?
За това да мисля не си струва.
Каквото беше - беше, а сега
последно сбогом с устни върху топла кожа запечатано с тъга.
28 октомври 2011
Целуна лявото ми рамо и се изправи бавно и дори с тъга.
Беше странно да го гледам как си тръгва, прегърнал куфара си стар.
Сякаш не исках да си тръгва, а не исках и да спре...
Може би да си сама е по-добре, няма от какво да се страхувам
- в празното легло понякога дори по-добре се спи.
А дали ще се завърне той отново, дали ще съжали за мен?
За това да мисля не си струва.
Каквото беше - беше, а сега
последно сбогом с устни върху топла кожа запечатано с тъга.
28 октомври 2011
Улица широка под небето от звезди
На улица широка под небето от звезди
Там открих те аз, там откри ме ти.
Сред бушуващо море от шумове и чужда реч.
Случайно, почти като шега, говорех аз, говореше и ти.
Смяхме се свенливо, смяхме се високо,
С големи букви изписани на празен лист.
Двуеточие и скоба, най-искрена усмивка -
не една, не и само две.
Няма място за удивителна, нито за въпрос.
Точка, запетая и тире понякога делят ни,
а многоточието става следа на всичко неизказано от нас.
И редят се символ след символ на нашия празен лист,
а ние пълним го с нежност всеки миг от всеки ден.
Понякога са само моите думи, понякога - музиката твоя.
Ти четеш ме с усмивка, интерес, дори през смях или сериозен тон.
И аз те слушам със затворени очи и прехапвам устни, за да не ми личи.
И дори и да ни няма, написаното пак стои.
Стоят там нашите мечти,
копнежи,
решения
и страхове.
Стои част от мен, стои и част от теб.
И сливат се на белия ни лист - улица широка под небето от звезди.
Там открих те аз, там откри ме ти.
Там открих те аз, там откри ме ти.
Сред бушуващо море от шумове и чужда реч.
Случайно, почти като шега, говорех аз, говореше и ти.
Смяхме се свенливо, смяхме се високо,
С големи букви изписани на празен лист.
Двуеточие и скоба, най-искрена усмивка -
не една, не и само две.
Няма място за удивителна, нито за въпрос.
Точка, запетая и тире понякога делят ни,
а многоточието става следа на всичко неизказано от нас.
И редят се символ след символ на нашия празен лист,
а ние пълним го с нежност всеки миг от всеки ден.
Понякога са само моите думи, понякога - музиката твоя.
Ти четеш ме с усмивка, интерес, дори през смях или сериозен тон.
И аз те слушам със затворени очи и прехапвам устни, за да не ми личи.
И дори и да ни няма, написаното пак стои.
Стоят там нашите мечти,
копнежи,
решения
и страхове.
Стои част от мен, стои и част от теб.
И сливат се на белия ни лист - улица широка под небето от звезди.
Там открих те аз, там откри ме ти.
неделя, 15 януари 2012 г.
От себе си
Не ме лъжи, че не тичаш насън,
къде си, къде си, къде си-
не се ли откриваш
сред кралици, принцеси,
умора и гняв те водят
надолу, надолу, надолу...
Не мога да видя защо
ти се криеш от себе си,
като след дъжд изведро
някъде в почвата,
превърната в стъкло
и не само умора и гняв те водят
от мъка ти тичаш насън,
и аз ако мога -
ще дойда надолу, надолу, надолу...
Христо Андонов - Кристо
<3
Нямам навик и не искам да публикувам чужди текстове, особено без да упомена чии са. Но това стихотворение на моя приятел Кристо ме грабна в мига, в който го прочетох. И пожелах да го споделя с Вас. Благодаря ти, Кристо, че ми позволи да го публикувам. :)
къде си, къде си, къде си-
не се ли откриваш
сред кралици, принцеси,
умора и гняв те водят
надолу, надолу, надолу...
Не мога да видя защо
ти се криеш от себе си,
като след дъжд изведро
някъде в почвата,
превърната в стъкло
и не само умора и гняв те водят
от мъка ти тичаш насън,
и аз ако мога -
ще дойда надолу, надолу, надолу...
Христо Андонов - Кристо
<3
Нямам навик и не искам да публикувам чужди текстове, особено без да упомена чии са. Но това стихотворение на моя приятел Кристо ме грабна в мига, в който го прочетох. И пожелах да го споделя с Вас. Благодаря ти, Кристо, че ми позволи да го публикувам. :)
"Монолози за Вагината"
Преди седмица и нещо си купих тази книга. И по-точно юбилейното й издание, посветено на 10 годишнината от публикуването й в Америка. Бях с приятелката ми и наш познат. Реакцията му беше повече от красноречива: "За какво си купуваш книга за женски полови органи? Ти нямаш ли си? Че и монолози. Какво говори една вагина?"
Замислих се за момент... Да, (за) какво говори една вагина? Отговорих му, че точно затова си купувам книгата - за да разбера.
Ако сте чели списъка ми с книги, които искам да прочета, знаете, че обикновено не се водя по нашумялостта на някоя книга и не я чета, когато е най-популярна. Чета я тогава, когато усетя, че искам да я прочета. Или когато тя поиска да ме прочете, четейки я. Нещо такова се получи и с тази книга.
Когато се заговори за нея у нас, чух противоречиви отзиви. Главното, което се изградих като мнение беше, че това е феминистка книга, която няма нужда да чета. Най-малкото, защото смятах, че вагината ми няма нужда да бъде възхвалявана. Грешката ми беше, че не разлистих книгата, а просто изключих, що се отнася до нея. Беше в графа "книги, бе които мога". До онзи миг на 1 януари, когато реших, че ТРЯБВА да си я купя.
Никога не съм възприемала вагината си за нещо специално, нещо възвишено или пък нещо, което заслужава цяла книга само за себе си. Да, винаги съм се гордеела, че съм жена, но не съм си мислела за вагината си като за нещо, което може да живее свой собствен живот, макар и като част от мен. За мен вагината ми беше просто орган, нещо, което носи наслада и удоволствия, но и болка и отговорност. Нещо, което ме различава от мъжете, наред със сърцето ми. За мен вагината ми беше специална толкова, доколкото си е моя. Никога не съм си я представяла като символ на жената изобщо. Като един общ паметник, който често понася най-жестоките удари върху моя пол. След "Монолизи за вагината" се замислих.
Започнах да чета книгата още същата вечер. На следващия ден вече беше прочетена. И бях като зашеметена. Това НЕ е феминистка книга. Това е книга за една изгубена и обругана вагина. За вагината като събирателен образ на всички жени, които са страдали от насилие, дискриминация, несигурност или страх. Които продължават да живеят с насилие, дискриминация, несигурност или страх. Тя е и за онези жени, които тепърва осъзнават, че са жени и имат вагини. Тази книга, тази дума не може да се опише, тя трябва да се изживее. Тя трябва да се приеме и да се усети. И най-важното - не трябва да се подхожда с предубеждения към нея. Нито към книгата, нито към думата. Още по-малко към онова, което тя символизира.Защото "Монолози за Вагината" не е манифест на жените. Това е просто свидетество на жените.
Обичайте вагините си, жени. Не като нещо, което може да ви носи девиденти в живота, а като нещо уникално, свято и безценно. Защото вашата вагина - това сте вие. Не казвам, че съм съгласна с всичко в книгата. Казвам, че понякога трябва да се замислим за това какво реално е жената, какво е вагината. Не като анатомичен орган, а като символ. А на мъжете казвам, че понякога един монолог казва много повече от всички възможни разговори на света. Заслужава си четенето...
Замислих се за момент... Да, (за) какво говори една вагина? Отговорих му, че точно затова си купувам книгата - за да разбера.
Ако сте чели списъка ми с книги, които искам да прочета, знаете, че обикновено не се водя по нашумялостта на някоя книга и не я чета, когато е най-популярна. Чета я тогава, когато усетя, че искам да я прочета. Или когато тя поиска да ме прочете, четейки я. Нещо такова се получи и с тази книга.
Когато се заговори за нея у нас, чух противоречиви отзиви. Главното, което се изградих като мнение беше, че това е феминистка книга, която няма нужда да чета. Най-малкото, защото смятах, че вагината ми няма нужда да бъде възхвалявана. Грешката ми беше, че не разлистих книгата, а просто изключих, що се отнася до нея. Беше в графа "книги, бе които мога". До онзи миг на 1 януари, когато реших, че ТРЯБВА да си я купя.
Никога не съм възприемала вагината си за нещо специално, нещо възвишено или пък нещо, което заслужава цяла книга само за себе си. Да, винаги съм се гордеела, че съм жена, но не съм си мислела за вагината си като за нещо, което може да живее свой собствен живот, макар и като част от мен. За мен вагината ми беше просто орган, нещо, което носи наслада и удоволствия, но и болка и отговорност. Нещо, което ме различава от мъжете, наред със сърцето ми. За мен вагината ми беше специална толкова, доколкото си е моя. Никога не съм си я представяла като символ на жената изобщо. Като един общ паметник, който често понася най-жестоките удари върху моя пол. След "Монолизи за вагината" се замислих.
Започнах да чета книгата още същата вечер. На следващия ден вече беше прочетена. И бях като зашеметена. Това НЕ е феминистка книга. Това е книга за една изгубена и обругана вагина. За вагината като събирателен образ на всички жени, които са страдали от насилие, дискриминация, несигурност или страх. Които продължават да живеят с насилие, дискриминация, несигурност или страх. Тя е и за онези жени, които тепърва осъзнават, че са жени и имат вагини. Тази книга, тази дума не може да се опише, тя трябва да се изживее. Тя трябва да се приеме и да се усети. И най-важното - не трябва да се подхожда с предубеждения към нея. Нито към книгата, нито към думата. Още по-малко към онова, което тя символизира.Защото "Монолози за Вагината" не е манифест на жените. Това е просто свидетество на жените.
Обичайте вагините си, жени. Не като нещо, което може да ви носи девиденти в живота, а като нещо уникално, свято и безценно. Защото вашата вагина - това сте вие. Не казвам, че съм съгласна с всичко в книгата. Казвам, че понякога трябва да се замислим за това какво реално е жената, какво е вагината. Не като анатомичен орган, а като символ. А на мъжете казвам, че понякога един монолог казва много повече от всички възможни разговори на света. Заслужава си четенето...
четвъртък, 12 януари 2012 г.
Списък с книги, които искам да прочета
Що се отнася до четенето на книги аз съм малко като "книжна помиярка". Чета на поразия и особено книги, които са ми препоръчали. Разбира се има неща, които предпочитам и има неща, които не предпочитам. Но досега е нямало книга, която да съм започнала и да не съм довършила. Дори и да е в друг момент или етап от живота ми, а не тогава, когато книгата ми е била дадена. Някои от книгите страшно са ми харесвали, други - не чак толкова, но въпреки това ги ценя като опит и удоволствие. Не обичам фантастика много, макар че съм чела 3-4 книжки и от този жанр, така че и такива приемам. Списъкът по-долу не е само за 2012 година, а по принцип, но с ударение все пак да се пробвам да прочета тези книги до 31.12. : )
- „Параграф 22″ – Джоузеф Хелър - Каня се от страшно много време да прочета тази книга и все не стигам до нея. Много хора са ми я препоръчвали, така че ВРЕМЕ й е.
- „На изток от Рая“ – Джон Стайнбек ( и въобще каквото намеря на Стайнбек) - По-миналото лято видях едно доста симпатично, но не издаващо, че чете подобни книги, момче да я чете на плажа. Бях особено изненадана и то приятно. Оттогава ми е нещо като фикс идея и аз да я прочета. :)
- „Името на Розата“ – Умберто Еко - Мисля, че е от онези must-read книги, без които не може.
- „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ – Робърт Пърсиг - Отново доста хвалена книга. А копието, което имаме вкъщи, е подарък на майка ми с доста интересно послание от този, който я е подарил. Как да не искаш да я прочетеш цялата?
- „Тенекиеният барабан“ – Гюнтер Грас - Ох, това е от т.нар. от мен книги-мъчения. Води се страхотна книга, спечелила е все пак Нобелова награда за литература, но все пак страшно трудна за четене. Немският модернизъм не е шега работа. Даде ми я мой скъп приятел преди (почти) година. Реших, че ще я прочета - започнах - стигнах до 122 страница и просто спрях... Добре, че приятелят, който ми я даде, ми има доверие и не си я иска още. :) Скоро и нейният час ще удари!!! Муахаха.
- „Архипелаг ГУЛАГ“ – Александър Солженицин - Няма определена причина. Просто искам.
- „Полет над кукувиче гнездо“ – Кен Киси - Страшно много искам да гледам филма с Джак Никълсън. Този човек е гениален. Но първо задължително книгата. Още повече майка ми говори за тази книга, от както станах на 14... И все още не съм я прочела. СРАааааМ!!!
- "Нощ в Лисабон“ – Ерих Ремарк - Прочетох "На западния фронт нищо ново" и почти прочетох "Обратният път". Да, със сигурност книгите му са силни. Няма как да не искам да прочета и останалите.
- „Соларис“ – Станислав Лем - Чувала съм, че това е един от най-добрите автори в подобен жанр. Няма начин да не прочета поне една книга.
- „Приключенията на добрия войник Швейк“ – Ярослав Хашек - Толкова хубав инеща съм чувала за тази книга, че просто няма как да не я включа в списъка. Разбира се реших да го направя и в подходяща възраст. (Малко над тинейджърството, за да я оценя правилно..уж)
- „Естествен роман“- Георги Господинов - Много хвалби, много нещо. Искам да се уверя дали е така и за мен.
- „Сянката на вятъра“ на Карлос Луис Сафон (И като цяло Сафон) - За рожденния ми ден 2011 година Кристо и Стоян - двама мои приятели, ми подариха "Марина" на Сафон. Въпреки че се води за юноши, книгата ужасно много ми допадна, макар и наистина лека за четене. (Поне за човек на 23 години изглежда така) И понеже стилът на Сафон много ми допадна, реших, че ще прочета и други негови неща. Все от някъде трябва да се започне.
- „Театрален роман” – Михаил Булгаков ( ивъобще всичко, до което се докопам на Булгаков) След като прочетох "Майстора и Маргарита" просто останах като поразена и зашеметена от стила на Булгаков. Много ми допадна и "Кучешко сърце". Ще е абсурд, ако не прочета всичко възможно на Булгаков.
- „Лолита” – Владимир Набоков - Ах, тази Лолита. Горещо ми я препоръчаха двама мъже, независимо един от друг, на които много държа. Да видим дали не са ме излъгали, че е тооолкова велика.
- „Quo Vadis” – Хенрих Сенкевич - Любимата книга на моя колежка от университета. Доста съм слушала за тази книга и любопитството ми се събуди. Няма начин, ще се чете.
- „Дона Флор и нейните двама съпрузи” – Жоржи Амаду - Страшно харесван бразилски автор. Интересът ми към него събуди мой учител в гимназията. Господин Коновски имаше навик да ми подарява книги. Една от тях бе тъкмо "Дона Флор...". Така и не я прочетох тогава. Наскоро си бях взела "Откриването на Америка от турците". "Романче", както самия Амаду казва. Много приятно книжле. Ето, че дойде ред и на по-сериозния обем на "Дона Флор".
- Каквото успея да набарам на Кафка. - Много ми е говорено за него. Все хубави и все объркващи неща - луд, гениален, страхотен, болен, неразбираем, твърде циничен. Не знам, време е сама да разбера.
- Каквото успея да набарам на Кърт Вонегът - Много съм любопитна, много. Най-накрая искам и аз да видя за какво чудо става въпрос и защо няма средно мнение - или "гениален", или "простак"...
- “Дванайсетте
стола“-Илф Петров (ако ми върнат книгата, ще я прочета...) След Булгаков си търсех нещо в същия стил. Препоръчаха ми Илф и Петров. Започнах да чета книгата, но ми я взеха преди да успея да я довърша, така че сега трябва да си я прибера, за да мога да й се насладя. :)
- Нещо на Айзък Азимов (като за проба) - Един от най-титолуваните фантасти. Колкото и да не си падам по жанра, искам да съм чела нещо от него.
- „Спасителят в ръжта” – Селинджър (и въобще този автор) - Една от великите книги. Нали така я определяха? Любопитен ми е Селинджър, да видим.
- Азиатската сага - Джеймс Клавел - Преди 2 години и нещо прочетох "Цар Плъх". Няма начин да не искам да изчета всички книги от тази сага. Казват, че "Шогун" е най-добрата. Ако е вярно, значи Клавел е страхотен писател. "Цар Плъх" е невероятен роман за мен.
- „Поручик Бенц” – Димитър Димов Аз обичам българска литература. След "Тютюн", който много харесах, и "Осъдени души" искам да прочета и друго на Димов.
- „Червено и черно” – Стендал - И тук няма определена причина, просто ми се е набило в главата, че искам. Обичам иронията в литературата и исторически романи, а съм чувала, че Стендал е майстор. Как да не искам да го чета? :)
- „Погнусата” – Жан-Пол Сартър - Един от любимите автори на леля ми. Чувала съм, че е тежък и май "Погнусата" не е удачно решение като за начало, но какво пък, Обичам литературни предизвикателства.
- „Крадци на лебеди” – Елизабет Костова С огромно нетърпение чаках да излезе втората й книга.Майка ми ми я подари веднага след като я пуснаха по книжарниците, но така и не я прочетох тогава. (миналата година някъде) Когато "Историкът" изеле всички говореха за книгата. Аз я прочетох доста по-късно. Малко съм странна - вървя срещу хваленото по отношение на книгите. Реших, че ще я прочета, когато поискам, а не когато всички я четат, защото е хит. Много хубава книга, много поглъщаша.Дано и "Крадци на лебеди" е толкова страхотна.
- „Месия” – Гор Видал - "Сътворението" е книгата, която съм чела най-дълго в живота си! ("Тенекиеният барабан" следва по петите) Но ми хареса. А и искам да видя дали Видал пише САМО така, както в "Сътворението" - бавно и протяжно, макар и интересно.
- „Изворът” – Айн Ранд - Много хвалена авторка. Много продуктивна. "Изворът" ми я подари мой приятел доста отдавна - много преди Айн Ранд да стане толкова популярна и коментирана у нас. Признавам си обемът на книгата (гигантическа ми се струва :)) ме изплаши преди. Сега обаче искам да я прочета.
- „Алхимикът” – Паулу Коелю - Отново подарък от същия приятел. Така и не я прочетох, когато ми я подари преди...леле, 3-4 години. Коелю тъкмо навлизаше у нас и все още не беше "Любимият автор на моделните", но все пак имаше слава на женски писател. Прочетох "Брида" по съвет на моя приятелка. Останах очарована. Може би защото я прочетох в подходящ момент от живота си, но определено книгата ме развълнува. Надявам се и "Алхимикът" да не ме разочарова.
- „Часовникаря” – Джефри Дивър - Това не е от онези книги, които задължително трябва да прочетеш, но ми е любопитна. Майка ми я е купувала преди време и наскоро ми хвана окото.
- „Наследникът от Калкута” – Роберт Щилмарк - По принцип не съм толкова фен на приключенските романи, но този специално искам да го прочета. Препоръчана ми е. :)
- „Трактатът” – Робин Адер - Както споменах, падам си по исторически романи, а това изглежда обещаващо. Да видим. :)
- „Няма място за старите кучета” – Кормак Маккарти - Филмът разтърси Холивуд. Аз ще заложа на книгата. Макар че прочетох първите 3 страници и ми се стори доста тежка.
- Людмила Филипова - Хм, много съм разколебана. "Червено злато" - втората й книга, я прочетох за един ден. По-скоро за едно пътуване с автобус Добрич-София. Стори ми се страшно интересно и добре написана. С една дума - зарибих се. Майка ми направи подарък за рожденния ден - всички досега излезли книги на Филипова, без първата "Анатомия на илюзиите", защото беше изчерпана. Нея ми я подари отново за рожденния ден Виктор - мой колега от Факултета по журналистика, приятел и съквартирант в момента. Изчетох я на един дъх. И се разочаровах страшно. Пробвах да чета "Стъклени съдби" - третата й книга. Засега съм със смесени чувства, но все пак...Не е толкова добра писателка, колкото си мислех преди. Лично според мен. Но така или иначе имам колекция - може пък да съм се заблудила от първия й опит и да е вярно мнението ми, базирано на "Червено злато". : )
- Стивън Кинг - чела съм няколко негови книги, като най-любима и въобще ми е "Дългата разходка". Много от представите ми промени тази книга. Страхотно въздействаща е. Препоръчвам я горещо на всеки! А на мен в топ са ми "Сиянието", "Гробище за домашни любимци", "То" (брррр) и "Капан за сънища", въпреки че съм гледала вече филма. : )
- Тери Пратчет – Просто няма какво да конкретизирам тук. ОБОЖАВАМ Тери Пратчет. Всичко негово бих прочела с удоволствие - тънката ирония, забавния, лек език, страхотните сюжети, осмиването на действителността ни и разбира се страхотните герои и приключения в Анкх-Морпорк. Как може човек да не се изкуши? :) В момента си събирам всичките му книги, издадени у нас. Ако се чудите за подарък - да знаете. Но първо се консултирайте кои заглавия ми липсват.. :Pp
До скоро четене.. :)
П.П. Тук ще пиша и новопрепоръчаните заглавия. И вече има едно такова -
- "Самите богове" на А. Азимов. Куул. ;] И мерси, Кристо.
- "Ангели на самотата" - Джак Керуак (sun)
- Разкази или "Раково отделение" - Солженицин
- Хемингуей
- Труман Капоти
- "Симетрия" - Захари Карабашлиев
- "Трохите на щастието" - Фицджералд
понеделник, 9 януари 2012 г.
Моята стая
Празна съм. Празна съм от смисли. Празна съм.
Но не съм безсмислена. затворила съм всички врати, защото течението беше
прекалено силно. Усещах как се просмуква през мен, как ме сковава и блокира
всяко мое движение, всеки мой порив към нещо, към някого.
Затворих вратите.
Изпразних малката си стая, наречена сърце.
Сама със себе си и избеляла снимка. Моя. Може би съм на 7 - точно преди да започна училище. Малко стресната, но усмихната и щастлива, наивна и добродушна. Понякога страхлива, но безгрижна. Сега гледам снимката. Минали са 15 години... Кога изтекоха? Къде се изгуби това безгрижно време? Къде са детските игри? Къде е топлата прегръдка на мама, която ти се усмихва и казва колко много те обича?..
Стискам снимката. Вече съм различна. Пораснала...или остаряла? Животът ми ме очаква извън стените на моята малка стая. Извън спомените...
Животът е хубав!
И си тече. ...безсмилостно.
Съвсем сама съм. И снимката вече я няма. Ужасно самотно е. Хората идват и си отиват.Отварят една врата, затварят друга, а ти... Ти винаги си там и чуваш трясъка от затварянето или плахите стъпки от влизането. От някои боли повече, от други изобщо. Но белезите са еднакви - грозни, големи, понякога туптящи и напомнящи за себе си.
Малката ми стая е цялата на кръпки. Някои по-големи, други по-малки. Някои поизбледнели, други съвсем пресни. Има и врати - цветни, шарени, красиви, големи, малки, тъмни и опърпани, но са там. Прозорци обаче няма. Не бива светът да има достъп до моята стая. Само онези, на които отворя вратата имат право да надникнат. Или онези, които сами нахлуят... От многото врати обаче понякога става течение...
Затворих вратите. Останах сама. Стаята ми изглежда пуста. Твърде тъжна, твърде самотна. Искам да отворя всички врати. Всички до една. Искам да има и нови врати. Искам всяка да зее широко отворена. Да нахлуе вятъра и всичко, което пътува с него...
Пък нека течението ме отнесе...
Затворих вратите.
Изпразних малката си стая, наречена сърце.
Сама със себе си и избеляла снимка. Моя. Може би съм на 7 - точно преди да започна училище. Малко стресната, но усмихната и щастлива, наивна и добродушна. Понякога страхлива, но безгрижна. Сега гледам снимката. Минали са 15 години... Кога изтекоха? Къде се изгуби това безгрижно време? Къде са детските игри? Къде е топлата прегръдка на мама, която ти се усмихва и казва колко много те обича?..
Стискам снимката. Вече съм различна. Пораснала...или остаряла? Животът ми ме очаква извън стените на моята малка стая. Извън спомените...
Животът е хубав!
И си тече. ...безсмилостно.
Съвсем сама съм. И снимката вече я няма. Ужасно самотно е. Хората идват и си отиват.Отварят една врата, затварят друга, а ти... Ти винаги си там и чуваш трясъка от затварянето или плахите стъпки от влизането. От някои боли повече, от други изобщо. Но белезите са еднакви - грозни, големи, понякога туптящи и напомнящи за себе си.
Малката ми стая е цялата на кръпки. Някои по-големи, други по-малки. Някои поизбледнели, други съвсем пресни. Има и врати - цветни, шарени, красиви, големи, малки, тъмни и опърпани, но са там. Прозорци обаче няма. Не бива светът да има достъп до моята стая. Само онези, на които отворя вратата имат право да надникнат. Или онези, които сами нахлуят... От многото врати обаче понякога става течение...
Затворих вратите. Останах сама. Стаята ми изглежда пуста. Твърде тъжна, твърде самотна. Искам да отворя всички врати. Всички до една. Искам да има и нови врати. Искам всяка да зее широко отворена. Да нахлуе вятъра и всичко, което пътува с него...
Пък нека течението ме отнесе...
Метафорично
Тишина...и тъмнина. Вече е късно. Не искам да си лягам. Спи ли ми се? Стоя сама и се взирам в стената. Колко малко може да означава толкова много. Една дума, един поглед - всичко е ясно. Заблудила ли съм се? Заблудена ли съм наистина? Търсех го или то само дойде при мен? Не помня... Знаех си, че правя грешка, но беше сладка грешка. И по-сладки съм допускала, но кой ти бори, кой ти помни... Май, че лъжа... Помня всичко, но е по-умно да кажа, че не е така. Не, няма кой да ме пита, няма кой да ме чака. Аз и не искам. Свободата е сладка. А и има толкова изкушения - само трябва да се пресегна. Светът е мой стига да го поискам. Няма кой да ме спре. Не беше ли така? Банално ли прозвуча? Слагам се в рамка?! Колко безвкусно от моя страна. Колко ограничено, колко...нормално?
"Нормално."
Повтарям го на глас. Прозвучава твърде силно. Подразвам се. На себе си, на тишината, на цялата ситуация.
Навик ми е. Обичам да вървя, но трябва ли винаги, щом тръгна от някъде, да се озовавам на съвсем друго място, в съвсем друга посока?
Ставам.
Отивам в банята.
Поглеждам в огледалото.
Не я познавам. Тя е тъжна, изморена, огорчена, ядосана. Аз съм щастлива, пълна с енергия, усмихната, безгрижна. Искам да изляза.Искам да танцувам. Искам да се смея. Не искам да мисля. Не искам да си правя скучна равносметка. Не искам сълзи. Не искам раздели. Не искам разбито сърце...
Което в крахна сметка отново ще заздравее. Може да нямам всичко на света, но имам лепило!!! И мъничко доза лудост.
Изгоних я!
В огледалото вече съм аз. Демонична усмивка, доближаваща се повече до лудостта. И достатъчно увереност в погледа.
Четка за зъби.
Паста.
Малко вода.
Дъхът ми вече е свеж. Идеално. Отивам да спя. Имам среща в съня със своя Ромео. Когото, поне в съня, скоро собственоръчно ще превърна в храна за рибите!
Казано метафорично.... ;]
неделя, 8 януари 2012 г.
Нагарчащата сладост на студентството
Курсова работа (започната от преди 3 дни) - напълно завършена в 6.48 часа. Точно 2 часа и 42 минути преди крайния срок - тъкмо на време. След почти цяла нощ Ивановден (до 4.30 сутринта) и преди цял ден на крак и лекции (до към 16.30 следобяд). Ще се живее пак на мляко с нес... Или пък от кафеварка. ;)) Боже, възможно ли е подобен тип изпълнения да ти липсват? : )
събота, 7 януари 2012 г.
Не и навън
Днес отворих очи, но не видях светлината,
само дъга, разпростряла се на широко.
Потърсих небето, дори потърсих Луна,
виждах само блясък - безброй звезди.
Затворих очи, боляха...
Този свят не бе за мен.
Това е в душата ми, това съм аз,
но не и завинаги, не и навън...
само дъга, разпростряла се на широко.
Потърсих небето, дори потърсих Луна,
виждах само блясък - безброй звезди.
Затворих очи, боляха...
Този свят не бе за мен.
Това е в душата ми, това съм аз,
но не и завинаги, не и навън...
петък, 6 януари 2012 г.
Сълзи и илюзии
Поредните сълзи, които някое момиче някъде изплаква за принца. Не, не за онзи специалния, а за онзи, който я кара да се чувства специално.
Не специална, а специално! Предизвиква пеперуди в стомаха, копнеж в сърцето и страх в ума.
Принцът, който не е СПЕЦИАЛНИЯТ, но е специален.
И в момента, в който момичето изтрие и последната сълза и вдигне зачервените си очи, за миг светът спира да се върти. Защото последната сълза е паднала, а с нея и една частичка от болката. Тогава принцът усеща нещо. Какво никой не може да определи. Това не е любов, не е магия, не е дори и специално. Просто е усещане... Усещане, че някъде там, някое момиче е плакало за него. Но това не му прави впечатление. Това е просто неразбрано усещане.
А момичето ще продължи напред. Ще бъде опора, усмивка, подкрепа, прегръдка. Ще бъде там и в сняг, и пек. Ще продължи да раздава безрезервната си любов без да иска нищо в замяна. Може би всъщност само малко обич. Но и да не я получава, стига да иска да даде любов, ТЯ, жената, момичето, ще е там. И ще продължи да е там въпреки себе си, въпреки това, че боли, въпреки това, че е взимана за даденост...или, че просто не е оценявана.
Жените са странно нещо. Хората казват, че лесно се влюбвали. Може и да е така. Но когато го правят, го правят с цялото си сърце - без компромиси, без условности, без срам. И дори и да си тръгнете от тях, в сърцето им завинаги ще има място за вас. Защото само те знаят колко боли, когато си готов да дадеш живота си, а няма дори кой да го вземе...
Нека ни наричат кучки...Нека сме и курви. Ние просто сме жени.
И плачем.
И се смеем.
И сме нелогични.
И не знаем понякога какво искаме.
Но знаем едно и то е, че сме готови на всичко. Да пренебрегнем себе си, чувствата си. През сълзи да стоим и да успокояваме, подкрепяме, разбираме когато знаем, че нас няма да има кой да ни успокои, подкрепи, разбере. Наистина сме готови на всичко за Принца. Който може и да не е СПЕЦИАЛНИЯТ, но ни кара да се чувстваме специално.
Всичко друго е илюзия.
...дори сълзите.
14 март 2011
Не специална, а специално! Предизвиква пеперуди в стомаха, копнеж в сърцето и страх в ума.
Принцът, който не е СПЕЦИАЛНИЯТ, но е специален.
И в момента, в който момичето изтрие и последната сълза и вдигне зачервените си очи, за миг светът спира да се върти. Защото последната сълза е паднала, а с нея и една частичка от болката. Тогава принцът усеща нещо. Какво никой не може да определи. Това не е любов, не е магия, не е дори и специално. Просто е усещане... Усещане, че някъде там, някое момиче е плакало за него. Но това не му прави впечатление. Това е просто неразбрано усещане.
А момичето ще продължи напред. Ще бъде опора, усмивка, подкрепа, прегръдка. Ще бъде там и в сняг, и пек. Ще продължи да раздава безрезервната си любов без да иска нищо в замяна. Може би всъщност само малко обич. Но и да не я получава, стига да иска да даде любов, ТЯ, жената, момичето, ще е там. И ще продължи да е там въпреки себе си, въпреки това, че боли, въпреки това, че е взимана за даденост...или, че просто не е оценявана.
Жените са странно нещо. Хората казват, че лесно се влюбвали. Може и да е така. Но когато го правят, го правят с цялото си сърце - без компромиси, без условности, без срам. И дори и да си тръгнете от тях, в сърцето им завинаги ще има място за вас. Защото само те знаят колко боли, когато си готов да дадеш живота си, а няма дори кой да го вземе...
Нека ни наричат кучки...Нека сме и курви. Ние просто сме жени.
И плачем.
И се смеем.
И сме нелогични.
И не знаем понякога какво искаме.
Но знаем едно и то е, че сме готови на всичко. Да пренебрегнем себе си, чувствата си. През сълзи да стоим и да успокояваме, подкрепяме, разбираме когато знаем, че нас няма да има кой да ни успокои, подкрепи, разбере. Наистина сме готови на всичко за Принца. Който може и да не е СПЕЦИАЛНИЯТ, но ни кара да се чувстваме специално.
Всичко друго е илюзия.
...дори сълзите.
14 март 2011
А аз казвах...
Мислех да плача.
Исках да плача.
Мислех да изплача очите си, сърцето си, душата си.
Исках да изплача цялата болка, цялото разочарование.
Исках да изпразня себе си...
Вместо това се усмихнах. Вместо това затворих очи и се изправих срещу себе си. Видях неща, които не исках да виждам. Усетих неща, които не исках да усещам. Припомних си неща, които си мислех, че отдавна вече не помня.
Неща, които не исках да помня.
Но те са част от мен, а аз съм изгредена от тях. Добро или лошо. Красиво или грозно. Мислех си, че трябва да изкореня тези неща, а истината е, че те винаги ще са в мен. Под една или друга форма.
Мислех, че демоните трябва да се прогонватт, а истината е, че трябва да се изправиш срещу тях и...да ги поканиш на чаша чай и любезен, приятен разговор. Трябва да ги опознаеш, да се разбираш с тях и да ги обикнеш. Защото именно те са това, което ти напомня какво си бил, през какво си минал и какво е можело да бъде, АКО... Именно те те предпазват от онова, от което се страхуваш.
Което пък не е задължително винаги да бъде свързванос лошо. :)
Усмихни се на това, което е вътре в теб!
Усмихни се на това, което си!
Ако трябва да промениш нещо - направи го!
Ако трябва да отстояваш нещо - направи го!
Ако трябва да изградиш нещо - направи го!
И най-важното - бъди себе си. А можеш да си себе си, ако опознаеш и обикнеш всяка една частичка от себе си. От целия си ИЗУМИТЕЛЕН вътрешен свят. И не търси силата навън, защото всъщност всичко е вътре в теб. Навън е само светът, който те очаква. С хубавото и още по-хубавото.
Раздай се, но остани верен...
П.П. Благодарна съм на това, което съм имала.
Благодарна съм на това, което имам.
Благодарна съм на това, което ще имам.
Добро или лошо. Защото то е част от мен, а аз съм това, което съм, била съм и ще бъда. Просто обстоятелствата са различни..
Исках да плача.
Мислех да изплача очите си, сърцето си, душата си.
Исках да изплача цялата болка, цялото разочарование.
Исках да изпразня себе си...
Вместо това се усмихнах. Вместо това затворих очи и се изправих срещу себе си. Видях неща, които не исках да виждам. Усетих неща, които не исках да усещам. Припомних си неща, които си мислех, че отдавна вече не помня.
Неща, които не исках да помня.
Но те са част от мен, а аз съм изгредена от тях. Добро или лошо. Красиво или грозно. Мислех си, че трябва да изкореня тези неща, а истината е, че те винаги ще са в мен. Под една или друга форма.
Мислех, че демоните трябва да се прогонватт, а истината е, че трябва да се изправиш срещу тях и...да ги поканиш на чаша чай и любезен, приятен разговор. Трябва да ги опознаеш, да се разбираш с тях и да ги обикнеш. Защото именно те са това, което ти напомня какво си бил, през какво си минал и какво е можело да бъде, АКО... Именно те те предпазват от онова, от което се страхуваш.
Което пък не е задължително винаги да бъде свързванос лошо. :)
Усмихни се на това, което е вътре в теб!
Усмихни се на това, което си!
Ако трябва да промениш нещо - направи го!
Ако трябва да отстояваш нещо - направи го!
Ако трябва да изградиш нещо - направи го!
И най-важното - бъди себе си. А можеш да си себе си, ако опознаеш и обикнеш всяка една частичка от себе си. От целия си ИЗУМИТЕЛЕН вътрешен свят. И не търси силата навън, защото всъщност всичко е вътре в теб. Навън е само светът, който те очаква. С хубавото и още по-хубавото.
Раздай се, но остани верен...
П.П. Благодарна съм на това, което съм имала.
Благодарна съм на това, което имам.
Благодарна съм на това, което ще имам.
Добро или лошо. Защото то е част от мен, а аз съм това, което съм, била съм и ще бъда. Просто обстоятелствата са различни..
2 февруари 2011
Настроение... ;)
Леко мразовито, доста мрачно и дъждовно утро в София... Дори не ти се става от леглото - толкова е топличко и уютно под пухените завивки. Но си налагаш да станеш. Все пак задачите за деня чакат. Докато станеш и минеш през банята, след това да си направиш чай/кафе и закуска, да се завъртиш веднъж или пък два пъти в апартамента/стаята и то вече се е поосвестило. Времето... Вече не вали дъжд и не е толкова мрачно, а е просветнало леко и...вали сняг. Който бавно и упорито си трупа. В такъв ден определено не ти се иска да мърдаш никъде, а да си стоиш на топло, с чаша какао, горещ шоколад или чай до теб, с хубава книга в ръка и може би запалена ароматна свещ... Не звучи зле. Но предполагам, че някои биха предпочели само леглото... А трети, хмм, трети ще предпочетат леглото, но там да има още някого. ;) И в това няма нищо лошо - какво по-хубаво от мързелив снежен ден в леглото с някой секси представител на противоположния (или същия) пол... Ех, мда, определено не е за изпускане. ;)
Но тъй като аз трябва да се завърна към писането на курсова и ученето, на вас оставям да решите какво да правите в този снежно бял ден. Но ви провокирам....и, надявам се, разпалвам въображение и създавам подходящо настроение. Така че, ако нямате какво друго да правите (работа, учене, ангажименти...) - насладете се... Следобедът е пред вас. ;)
Но тъй като аз трябва да се завърна към писането на курсова и ученето, на вас оставям да решите какво да правите в този снежно бял ден. Но ви провокирам....и, надявам се, разпалвам въображение и създавам подходящо настроение. Така че, ако нямате какво друго да правите (работа, учене, ангажименти...) - насладете се... Следобедът е пред вас. ;)
четвъртък, 5 януари 2012 г.
Защо музикален бизнес? А защо не?
„Човек е толкова голям, колкото са
големи мечтите му”. Не помня кой го беше казал. Веднага мога да проверя в
Гугъл, но предпочитам да не го правя. Няма толкова голямо значение. Нямам
намерение да си приписвам чужди заслуги. Просто ще използвам нечии думи, в които
се крие колкото истина, толкова и абстрактна красота. А и всеки човек има
мечти. Някои са грандиозни, други не толкова. Но са мечти. И са лични.
Когато бях на 15 или може би 16 години имах един странен сън, който
помня и до днес. Сънувах, че Еминем идва в България и аз съм му асистентка. Той
толкова много беше харесал страната ни и моята работа за него, че ме покани да
работя постоянно в екипа му. И ме взе със себе си. Аз станах част от екипа на
Еминем. Това беше и продължава да е един от най-хубавите ми и ярки, запомнящи
се сънища. Но не ме интересуваше, че бях част от музикалния бизнес, а това, че
бях станала част от музиката.
За втория ми рожден ден баба ми и дядо ми са ми подарили класическа
китара. Кремона. Красива и лъскава, сякаш подканяща да я хванеш и да започнеш
да свириш. За съжаление обаче, когато
станах на възраст, подходяща за свирене на китара, родителите ми не ме записаха
на уроци. И до ден днешен няма отговор защо. Пеенето беше другия ми коз. За
жалост обаче твърде несигурен и крехък в сравнение с истинските таланти. И с
това се изчерпиха възможностите ми за среща очи-в-очи с Музиката далеч от
пеенето пред огледалото или денонощното присъствие на слушалки в ушите. И всъщност
Музиката заема много важно място в живота ми. Тя живее в мен и е по-силна,
отколкото дори мислите ми понякога. Няма място, усешане, събитие или човек в
живота ми, който да не свързвам с някоя песен или мелодия. Когато съм тъжна –
слушам Музика, когато съм щастлива – слушам Музика, когато работя – слушам Музика,
когато се забавлявам – слушам Музика, докато пиша това есе – слушам Музика. И
не деля Музиката на стилове, а на усещания, които тя ми носи. Така в листата ми
с песни може сега да звучи нежна балада на Браян Адамс, а след нея да се пусне
разтърсващия тежък звук на Рамщайн. След тях може да се чуят хитове на Бийонсе
или Лейди Гага и да ги последва дрезгавият глас на Кърт Кобейн в “Where Did You Sleep Last Night” от MTV Unplugged концерта от вече далечната 1993 година.
А може да звучи и нещо съвсем непознато като джаз или етно вариации. За мен Музиката
е универсален език. Тя е една, само формите й са различни. И всяка една форма е съвършена сама по себе
си. Разбира се лесно мога да започна да изброявам неща, които ме дразнят, които
не одобрявам, които не приемам или разбирам. Но защо да го правя? Наистина,
защо да го правя? Дори и да не е по личния ми вкус, всяка музика заслужава да
съществува, защото има хора, които влагат сърцето и душата си в нея. В музиката като изкуство няма нещо, което да
не ми харесва, дори и да не го приемам. Мога да кажа за нещо, че не ми харесва,
но за мен това няма особено значение, Всеки човек си има вкус и очаквания от
музиката, Просто моите са огромни, но по-огромна е любовта ми към нея. Затова и
очакванията не са важни, те са просто част от насладата... Или поне така би
трябвало да е.
Музиката е усещане. Музиката е
енергия. Музиката е магия. Колко клиширано звучи, нали? Дори и така е какво
по-различно би могло да се каже за музиката? Чудя се и защо изобщо да се
опитваме да дефинираме хубаво или лошо в музиката. В крайна сметка в някаква
степен всичко опира до вкус. Ще си
позволя да цитирам един скъп за мен човек, който описа музиката по възможно
най-истинския начин. „Музиката е
божественоподобно средство. Нещо, над което нямам власт, което не променям,
насочвам или създавам в моя случайи въпреки това го приемам като нещо свое.
Музиката е като градивен елемент от ДНК-то ми, Засилва силните черти на
характера ми, потъпква слабите. Дефинира ме. Индивидуализира ме. Създава ми
място в претъпканото общество. Музиката е синергия, животинско, пулс, ритъм.
Музиката е социален феномен и е достъпна за всеки. Няма нужда да си образован,
богат, за да слушаш. Музиката продължава да е най-експресивната форма на изява.
Средство за пренасяне на послания, катализатор на енергии. Обединител на хора.
Въпросът е защо музиката я е имало винаги, продължава да я има? И няма да
изчезне най-вероятно.” Аз бих добавила, че едва ли отговорът на този въпрос е толкова важен. Важното е, че я има...
И така израснах с мечтата за Музика.
Всеки ден, всеки час, всеки повод. И след като не мога да „съм” Музиката, ми се
ще поне да съм „в” Музиката – до талантите, които я създават и изпълняват – и
да им помагам. Музиката не е бизнес. Музиката е усещане. Но светът е превърнат
в пазар, на който всичко се купува и продава. Дори изкуството, дори изкуството
на Музиката. Защо искам да уча Музикален бизнес ли? Наречете ме егоист, но аз
искам да съм част от това изкуство. Не заради парите, не заради купоните, не
заради облагите, а заради любовта си към Музиката. Защото искам да съм част от
Музиката. И като не мога да я създавам или изпълнявам, поне да съм около нея; да
съм до хората, които я носят в сърцето си толкова силно, колкото мен. Това е
моята мечта. Колко голяма ме прави тя?
По време на сесия
Само си мисля как точно когато си в сесия, изведнъж започват да изскачат толкова много други и със сигурност по-хубави неща за правене... Мисля, че това е част от законите на Мърфи. Или пък иронията на съдбата. Както и да е - винаги съм твърдяла, че човек може да си седне на дупенцето за 2 седмици и да премахне от главата си тези толкова (или хайде, не чак толкова) неприятни, но необходими изпити. Малко кафе или повечко шоколад, малко недоспиване, повечко инат, придружен от малко четене или писане и хоп!, воала - сесията е минала, всички изпити са (доволно) взети, няма поправки, няма нерви и животът продължава по старому. Взимайте пример от картинката в ляво. : ) Кеф и забавления. Идилията е пълна. : )
Ви поздравявам с тази песен. ; ) Един ден можем да си позволим да помързелуваме. Светът няма да се свърши. :р НО само един! ;)
сряда, 4 януари 2012 г.
Te
Музиката беше силна. Тя едва чуваше дори собствените
си мисли.
Усмихваше се.
Леко залитна. Чашата и се разля. Замалко да го залее. Той ловко се дръпна,
подсмихна се, хвана я, погледна я топло и каза това, което почти винаги
казваше:
- Ах, маймунке, пак си мърсувала. Дай да ти помогна.
Тя се разсмя. Силно и гръмогласно. Почти не разбра
какво и каза, но го познаваше твърде добре, за да се осъмни в предположението
си.
Погледна го в тъмните, дълбоки очи и се усмихна така,
както дете се усмихва на майка си, след като е счупило любимата и ваза -
виновно, но същевременно невинно и леко игриво.
- Значи все пак дойде...
Той винаги идваше.
Той взе чашата и и помогна да седне на канапето до
него. Тя се сгуши в него. Обичаше да го прави. Намираше не само разбиране, топлина
и уют, но и защита от всичко, което я плашеше или преследваше. Отпусна глава на
рамото му и го остави да и прочете поредното конско. Колкото и да е странно, тя
обичаше той да я назидава, защото в гласа му имаше колкото укор, толкова и
топлина и загриженост. И утеха. Това, от което тя имаше нужда най-много. Не се
опита да му противоречи, както обикновено правеше. Този път не беше сгафила
толкова много, но пък беше твърде уморена, за да си го позволи. Послушно го
изслуша, а след това само му каза:
- Благодаря... - и го целуна по бузата.
Той от своя страна не можеше да и се сърди. Имаше нещо у
нея, между тях, което го караше винаги да и прощава и дори да се радва на някои
от "приключенията" й.
Нещо, което внасяше мъничко радост, в иначе погълнатата му от мрак душа.
Стори й се
странно. Той винаги бе там за нея - без уговорки, без молби, без обяснения...
Само едно обаждане бе достатъчно, за да пристигне и да се погрижи за нея. Както
винаги правеше. И тя го обичаше заради това. Е, не само заради това, но това
беше една от главните причини.
Хората не ги разбираха - бяха твърде различни - тя
беше лъч светлина, а той мрачен полъх и въпреки това се разбираха прекрасно.
Знаеха отлично добрите и лошите си страни, силните и слабите си места. Понякога
се чудеше дали той не я познава по-добре и от самата нея. Той от своя страна
беше труден за разгадаване. рядко допускаше някого толкова близо до себе си, че
да бъде разкрит напълно. Дори понякога и се струваше, че никога няма да успее
да го опознае напълно. В момента обаче не искаше да мисли за това. Важното бе,
че той беша там.
До нея.
Заради нея.
Отново.
И нищо друго нямаше значение.
До нея.
Заради нея.
Отново.
И нищо друго нямаше значение.
Той я погали по косата и гърба. Правеше го, за да я
успокои. И успяваше.
Изведнъж тя се разплака. Припомни си колко пъти той я
е спасявал. Понякога от самата нея. как винаги е държал ръката и или е оправял
разрошената и коса. как и се е усмихвал нежно, когато всички други са я гледали
със злоба, ненавист и гняв. Как е
заставал не веднъж
под ударите
на болката, само, за да я защити. Малко се озадачи. "Какво ми става. Защо
сега?" Имало е и по-опасни ситуации. Забърквала е по-сериозни каши. Но
днес... Днес, когато го видя - висок, строен, тъмнокос и красив. С едва
различимо лице на тъмния фон, величествен и тайнствен, нещо в нея се пречупи.
Което беше странно.
Той повдигна лицето и с ръка - нежно и внимателно.
Сякаш вдигаше много крехък и скъп порцелан. Изтри сълзите й и, докато я
гледаше с лека, но в никакъв случай обидна, насмешка, й каза:
-Хей, сладурче, няма нищо. Нали знаеш, че аз винаги ще
съм до теб. Дори и след като умра. Не, не, не, недей да плачеш сега.
Тя се ядоса и
опита да каже нещо, но той я прекъсна.
-Знам, знам, защо
заподсмърча. Спокойно, шегувам се. Хайде сега да спрем със сълзите и да
се усмихнеш. какво ще кажеш? Може да си купим джин и да се довършим. Съгласна
ли си?
Тя се разсмя. Знаеше, че го каза, за да я развесели,
но и че в същото време е напълно сериозен. Леко кимна с глава.
Той стана и й
помогна да се изправи. Тя
инстинктивно го прегърна. Той само се усмихна и й отвърна. Вдигна лице към неговото, погледна го
продължително в очите и му каза: "Обичам те, сладурче." Той махна
един кичур от косата й,
който непокорно се бе спуснал над гладкото и чело, дясното око и устните и се
усмихна още веднъж.
-Знам, сладурче,
знам. А сега хайде да се прибираме. Музиката е твърде силна за мен.
Тя се съгласи.
Прегърнати, безмълвни, те се плъзнаха в нощта и
изчезнаха в тъмнината.
След тях се разнесоха викове, подсвирквания, смях.
Някой се
обади. Тихо, едва доловимо, и въпреки това всички го чуха:
- Не, изобщо не е това, за което си мислите. Това са просто едно
момиче и нейният най-добър приятел...
15 февруари 2009
Щастливият влак
Малко предистория. : ) Обичам да пиша, винаги съм обичала. И си мисля, че писането е най-добрият начин да се справям с болките и емоциите си, които определено са доста бурни и често дори умозамъгляващи. Хаха, има ли такава дума? Май вече я създадох. : ) Та мисълта ми беше, че пиша, когато искам да се освободя от чувствата и усещанията си. Изливам ги на листа и те вече ме тормозят или пък изпълват по-малко. Някои от нещата, които ще публикувам, са писани точно в такива ситуации и в различни моменти от живота ми. Мисля, че добре ще се ориентирате. Е, приятно четене... :)
Щастливият влак
Мъглата бавно се просмуква в нея. Усеща я как попива в дрехите и стига до кожата й. Потръпва. Опитва се да се отърси, да не мисли за неприятното усещане. Трудно е! Необходимо е да се съсредоточи повече... Или да мисли за друго.
Зазорява се. Гарата е пуста. Стои съвсем сама на перона и чака щастливия си влак. Разхожда се до линиите, прави невинни кръгчета и леко подритва по някое камъче...или изтърван бонбон.
Тихо, като че от нищото, се появи силует. Застава в другия край на перона и стои. Неподвижно.
През мъглата прилича на нечий нещастен призрак. Само лекото поклащане на ръбовете на палтото му доказва, че е жив - от плът и кръв.
Скришом го изучава с поглед. Дори през разстоянието усеща, че не е щастлив. Може би е дошъл, защото чака своя щастлив влак. Също като нея. Не смее да го заговори...дори не смее да се приближи. За по-сигурно изпраща бонбона на разузнавателна мисия със силен шут. Той се удря в крака му и глухо спира своя нелогичен полет.
Мълчание.
И тишина.
И неподвижност.
- Мисля, че си изгубихте бонбона.
- Мисля, че той ви откри.
Лека усмивка. Почти незабележима, но силно осезаема дори през мъглата, дори през разстоянието.
- Разкажи ми за себе си.
- Аз съм слънчевата дъщеря.
- А защо стоиш на тази празна и мъглива гара?
- Защото искам да озаря света си. И все от някъде трябва да започна.
- Къде отиваш тогава?
- Накъдето ме отвее вятъра...
- ...или те заведе щастливият ти влак.
- И ти ли чакаш него?
- Аз отдавна никого не чакам.
- Защо си тук тогава?
- Защото там не е по-добре.
- Кой си ти?
- Аз съм синът на тъмнината.
- Позволи ми тогава да те озаря, за да усетиш топлината.
- Няма смисъл. Аз съм тъмнина - само ще погълна светлината ти без да усетя топлина.
- Не, аз съм слънчева и топла - ще усетиш, само ми позволи да те озаря.
Засмя се. Обърна се за първи път към нея. Лицето му остана забулено в мъгла. Само гласът му - мек и нежен - се отпечата в душата й.
- Само луната може да озари тъмнината. Само луната може да й даде покой.
- Значи все пак чакаш някого. Чакаш своята Луна. Защо излъга?
- Не съм те лъгал. Аз никого не чакам - тя чака мен.
- Защо тогава не отидеш при нея?
- Защото трябва да съм готов.
...
- И все пак чакаш някого. Себе си...
Влакът със свистене спря пред тях. Вратите се разтвориха.
- Може би си права. Но няма никога да го дочакам.
- Ще се качваш ли?
- Не, аз оставам. Ти върви. Не съм това, което търсиш.
Прекрачи прага на вагона. Обърна се към него.
- А аз не съм това, което чакаш. Но те озарих и ти дадох цялата си топлина. Този, когото чакаш, винаги е бил в теб. Видях го, усетих го, почувствах го. Моята топлина го събуди, за да отиде той при своята Луна. Бъди щастлив, без щастливия ми влак.
Погледна я въпросително.
- Защо?
Тя се засмя леко.
- Аз съм слънчевата дъщеря...
Понечи да отвърне. Направи му знак с пръст да замълчи. Мъглата се беше стопила. Влакът бавно се задвижи. Загледа се в топлите му очи. Тя се усмихна и махна с ръка. Дълго се гледаха, докато влакът набираше скорост. Той се усмихна и махна с ръка. После се обърна и тръгна. Устремено. Тя се загледа в гърба му. Той беше щастлив. Тя беше щастлива.
Скоро го изгуби от поглед и повече не го видя. Но го беше озарила и усетила.
Беше озарила света...
6 април 2011
вторник, 3 януари 2012 г.
Онази, твоята любов...
И искам да намеря път някъде далеч назад към теб.
И да премигна веднъж или пък дваж и да се озова срещу усмихнатото ти лице.
И тихо да четеш Вапцаров, а аз до тебе кротко да стоя.
Да ми разказваш приказка за предишни времена и да мечтаем смело за следващите светове.
Любима песен с чувство да ми пееш или в нелогичен танц в мелодията да ме поведеш.
Да се смееш високо и мен в смеха да отведеш.
Да ми казваш колко съм красива, когато току-що съм отворила след сън очи.
Да ме докосваш винаги като за първи път с копнеж и гореща нежна страст.
И да държиш ръката ми, когато навън е хлъзгав лед и, когато все пак падна, да падаш нарочно заедно с мен.
И да споделяш с мен онези радост и тъга, които заедно споделяхме тогава.
И ще ми се това, което беше, някога отново да е.
Но не за теб или за мен. Нашата песен отдавна е изпята.
За чуждите сърца отдадени желая. За тяхната любов.
И капка подарявам им от нашата тогавашна, защото нищо не може да е по-силно от онази, твоята любов.
И да премигна веднъж или пък дваж и да се озова срещу усмихнатото ти лице.
И тихо да четеш Вапцаров, а аз до тебе кротко да стоя.
Да ми разказваш приказка за предишни времена и да мечтаем смело за следващите светове.
Любима песен с чувство да ми пееш или в нелогичен танц в мелодията да ме поведеш.
Да се смееш високо и мен в смеха да отведеш.
Да ми казваш колко съм красива, когато току-що съм отворила след сън очи.
Да ме докосваш винаги като за първи път с копнеж и гореща нежна страст.
И да държиш ръката ми, когато навън е хлъзгав лед и, когато все пак падна, да падаш нарочно заедно с мен.
И да споделяш с мен онези радост и тъга, които заедно споделяхме тогава.
И ще ми се това, което беше, някога отново да е.
Но не за теб или за мен. Нашата песен отдавна е изпята.
За чуждите сърца отдадени желая. За тяхната любов.
И капка подарявам им от нашата тогавашна, защото нищо не може да е по-силно от онази, твоята любов.
Новогодишния списък с обещания...
Наскоро ме посъветваха да си направя "Новогодишен списък". Най-общо казано да запиша всички неща, които искам да направя или постигна през 2012, за да мога да имам постоянно цел, която да преследвам. Досега съм правила подобен списък само веднъж. Мисля, че бях на 16 или 17 години. Не може да се каже какви бяха резултатите, защото такива просто нямаше. Списъкът беше забравен общо-взето в мига, в който беше създаден. Днес обаче смятам да направя своя списък. И то ще го направя публичен, за да не се скатавам, а да го следвам. Ако не стриктно, то поне бавно и методически. Както приляга на истинско теле, каквото се гордея, че съм. : )
- Да си намеря работа. Ако може по-скоро моля. : )
- Да взема шофьорска книжка. НАЙ-НАКРАЯ! : )
- Да си взема ниво А2, а защо не и Б1 по италиански език.
- Да си взема ниво А2 по немски език.
- Да взема ниво C1 или поне B2 по английски език.
- Да започна да спортувам. Отново.
- Да прочета дългия списък с книжки, които съм си набелязала. (или поне половината) Хм, и тук май ще се наложи да правя списък. : )
- Да ходя по-редовно - поне веднъж седмично, на театър.
- Да поддържам блога си. :р
- Да продължавам да не вися във ФейсБук.
- Да продължа разказа.
- Да излизам по-често с приятели.
- Да се науча да пестя. (Ох, къде отиват тези пари всеки месец...)
- Да посетя поне 5 национални турситически обекта и да си взема печати за книжката.
- Да попътувам някъде из чужбина. Ако е от списъка с места, които искам да посетя - още по-добре. : )
- Да отида до Щутгард или Щутгард да дойде до София... : )
- Да продължа да не ям месо.
- Да се боря с мързела по-успешно.
- Да стана доброволка в кучешки приют.
- Да продължава "Среднощна разходка"
- Да посетя възможно повече концерти.
- Да си оправя режима - да си лягам по на време и да ставам рано. : )
Защо?
Сещате ли се преди доста (вече) години по БНТ имаше едно детско предаване "Защо? Защо?" За тези от вас, които не се сещат, малко подсказване - по интересен и простичък начин се отговаряше на различни въпроси, които (може би) вълнуват децата. Имаше въпроси към малки деца по темата, както и разиграване на обяснителни сценки от актьори или рисунки. Беше наистина образователно и интересно предаване. Което даваше отговори на доста въпроси "Защо?".
За съжаление обаче в живота няма предаване, което да ти даде правилните отговори. Не и онези правилни отговори, които човек чака. А всеки един от нас си има по един (или няколко) въпроса "Защо?", на които търси и се надява да открие отговорите. Аз не съм изключение. Търся своите отговори - на различни места, с различни хора, в различни ситуации. Някои така и не идват. Други изплуват - смътно, трудно или неочаквано, но променят всичко около себе си. Понякога правят откриването на другите отговори по-лесно, понякога по-трудно, а в други ситуации пък невъзможно. Не защото няма подходящ или правилен отговор, а защото този отговор вече не е нужен или вече ние самите не го искаме.
Вече от доста време аз търся сама своите отговори. Мислех, че те са в мен и трябва да се затворя в себе си, за да ги открия, но сега (може би) мисля, че те са в мен, но ключът към тях е някъде другаде. Може и да е обратното. Може ключът да е в мен, а отговорите да са другаде... Зависи всеки как го усеща. Въпросът е, че едното нещо липсва - вратата или ключа. Няма значение. Ние просто не притежаваме всички отговори... Както не притежаваме и всички въпроси. Затова имам нужда от помощ - от хората, събитията, света около нас. Защото ние сме една малка вселена във вселената на някой друг. Просто така сме устроение.
Затова първата публикация в този блог е "Защо?". Защото се чувствам длъжна да обясня защо правя блог. Не е защото смятам, че имам да казвам нещо кой знае колко велико или умно, а защото това е част от моето ново начало и път към отговорите. Моите отговори. Но може би отговорите и на много други. Не знам колко човека ще "ме четат", но те, ВИЕ, ще четете нещо като дневник. Дневник на усещания, емоции, минало, настояще и бъдеще (евентуално :)) на едно момиче на 23, което предизвиква. Предизвиква новото в живота си. Все пак е и нова година. : ) Но предизвиква най-вече себе си, защото да си имаш блог е доста отговорно и определено е необходимо отдаване. Нещо, от което може би дори малко се страхувам, но винаги съм твърдяла, че съм безстрашна, така че мисля, че ще се справя и с това,
Упс, май стана малко по-дълго, отколкото мислех. Но се радвам, че стигнахте до тук. Може би ще продължите да четете, а може би ще се откажете. Изборът е ВАШ. Но желая на всеки да намери онова, което го прави щастлив. Да открие отговорите си, но и правилните въпроси.
До скоро! (може би... : ))
За съжаление обаче в живота няма предаване, което да ти даде правилните отговори. Не и онези правилни отговори, които човек чака. А всеки един от нас си има по един (или няколко) въпроса "Защо?", на които търси и се надява да открие отговорите. Аз не съм изключение. Търся своите отговори - на различни места, с различни хора, в различни ситуации. Някои така и не идват. Други изплуват - смътно, трудно или неочаквано, но променят всичко около себе си. Понякога правят откриването на другите отговори по-лесно, понякога по-трудно, а в други ситуации пък невъзможно. Не защото няма подходящ или правилен отговор, а защото този отговор вече не е нужен или вече ние самите не го искаме.
Вече от доста време аз търся сама своите отговори. Мислех, че те са в мен и трябва да се затворя в себе си, за да ги открия, но сега (може би) мисля, че те са в мен, но ключът към тях е някъде другаде. Може и да е обратното. Може ключът да е в мен, а отговорите да са другаде... Зависи всеки как го усеща. Въпросът е, че едното нещо липсва - вратата или ключа. Няма значение. Ние просто не притежаваме всички отговори... Както не притежаваме и всички въпроси. Затова имам нужда от помощ - от хората, събитията, света около нас. Защото ние сме една малка вселена във вселената на някой друг. Просто така сме устроение.
Затова първата публикация в този блог е "Защо?". Защото се чувствам длъжна да обясня защо правя блог. Не е защото смятам, че имам да казвам нещо кой знае колко велико или умно, а защото това е част от моето ново начало и път към отговорите. Моите отговори. Но може би отговорите и на много други. Не знам колко човека ще "ме четат", но те, ВИЕ, ще четете нещо като дневник. Дневник на усещания, емоции, минало, настояще и бъдеще (евентуално :)) на едно момиче на 23, което предизвиква. Предизвиква новото в живота си. Все пак е и нова година. : ) Но предизвиква най-вече себе си, защото да си имаш блог е доста отговорно и определено е необходимо отдаване. Нещо, от което може би дори малко се страхувам, но винаги съм твърдяла, че съм безстрашна, така че мисля, че ще се справя и с това,
Упс, май стана малко по-дълго, отколкото мислех. Но се радвам, че стигнахте до тук. Може би ще продължите да четете, а може би ще се откажете. Изборът е ВАШ. Но желая на всеки да намери онова, което го прави щастлив. Да открие отговорите си, но и правилните въпроси.
До скоро! (може би... : ))
Абонамент за:
Публикации (Atom)