Щастливият влак

Малко предистория. : ) Обичам да пиша, винаги съм обичала. И си мисля, че писането е най-добрият начин да се справям с болките и емоциите си, които определено са доста бурни и често дори умозамъгляващи. Хаха, има ли такава дума? Май вече я създадох. : ) Та мисълта ми беше, че пиша, когато искам да се освободя от чувствата и усещанията си. Изливам ги на листа и те вече ме тормозят или пък изпълват по-малко. Някои от нещата, които ще публикувам, са писани точно в такива ситуации и в различни моменти от живота ми. Мисля, че добре ще се ориентирате. Е, приятно четене... :)

Щастливият влак

Мъглата бавно се просмуква в нея. Усеща я как попива в дрехите и стига до кожата й. Потръпва. Опитва се да се отърси, да не мисли за неприятното усещане. Трудно е! Необходимо е да се съсредоточи повече... Или да мисли за друго.

Зазорява се. Гарата е пуста. Стои съвсем сама на перона и чака щастливия си влак. Разхожда се до линиите, прави невинни кръгчета и леко подритва по някое камъче...или изтърван бонбон.

Тихо, като че от нищото, се появи силует. Застава в другия край на перона и стои. Неподвижно.

През мъглата прилича на нечий нещастен призрак. Само лекото поклащане на ръбовете на палтото му доказва, че е жив - от плът и кръв.

Скришом го изучава с поглед. Дори през разстоянието усеща, че не е щастлив. Може би е дошъл, защото чака своя щастлив влак. Също като нея. Не смее да го заговори...дори не смее да се приближи. За по-сигурно изпраща бонбона на разузнавателна мисия със силен шут. Той се удря в крака му и глухо спира своя нелогичен полет.

Мълчание.

И тишина.

И неподвижност.

- Мисля, че си изгубихте бонбона.

- Мисля, че той ви откри.

Лека усмивка. Почти незабележима, но силно осезаема дори през мъглата, дори през разстоянието.

- Разкажи ми за себе си.

- Аз съм слънчевата дъщеря.

- А защо стоиш на тази празна и мъглива гара?

- Защото искам да озаря света си. И все от някъде трябва да започна.

- Къде отиваш тогава?

- Накъдето ме отвее вятъра...

- ...или те заведе щастливият ти влак.

- И ти ли чакаш него?

- Аз отдавна никого не чакам.

- Защо си тук тогава?

- Защото там не е по-добре.

- Кой си ти?

- Аз съм синът на тъмнината.

- Позволи ми тогава да те озаря, за да усетиш топлината.

- Няма смисъл. Аз съм тъмнина - само ще погълна светлината ти без да усетя топлина.

- Не, аз съм слънчева и топла - ще усетиш, само ми позволи да те озаря.

Засмя се. Обърна се за първи път към нея. Лицето му остана забулено в мъгла. Само гласът му - мек и нежен - се отпечата в душата й.

- Само луната може да озари тъмнината. Само луната може да й даде покой.

- Значи все пак чакаш някого. Чакаш своята Луна. Защо излъга?

- Не съм те лъгал. Аз никого не чакам - тя чака мен.

- Защо тогава не отидеш при нея?

- Защото трябва да съм готов.

...

  - И все пак чакаш някого. Себе си...

 Влакът със свистене спря пред тях. Вратите се разтвориха.

- Може би си права. Но няма никога да го дочакам.

- Ще се качваш ли?

- Не, аз оставам. Ти върви. Не съм това, което търсиш.

Прекрачи прага на вагона. Обърна се към него.

- А аз не съм това, което чакаш. Но те озарих и ти дадох цялата си топлина. Този, когото чакаш, винаги е бил в теб. Видях го, усетих го, почувствах го. Моята топлина го събуди, за да отиде той при своята Луна. Бъди щастлив, без щастливия ми влак.

Погледна я въпросително.

- Защо?

Тя се засмя леко.

- Аз съм слънчевата дъщеря...

Понечи да отвърне. Направи му знак с пръст да замълчи. Мъглата се беше стопила. Влакът бавно се задвижи. Загледа се в топлите му очи. Тя се усмихна и махна с ръка. Дълго се гледаха, докато влакът набираше скорост. Той се усмихна и махна с ръка. После се обърна и тръгна. Устремено. Тя се загледа в гърба му. Той беше щастлив. Тя беше щастлива.

Скоро го изгуби от поглед и повече не го видя. Но го беше озарила и усетила.

Беше озарила света...

6 април 2011