Малко предистория. : ) Обичам да пиша, винаги съм обичала. И си мисля, че писането е най-добрият начин да се справям с болките и емоциите си, които определено са доста бурни и често дори умозамъгляващи. Хаха, има ли такава дума? Май вече я създадох. : ) Та мисълта ми беше, че пиша, когато искам да се освободя от чувствата и усещанията си. Изливам ги на листа и те вече ме тормозят или пък изпълват по-малко. Някои от нещата, които ще публикувам, са писани точно в такива ситуации и в различни моменти от живота ми. Мисля, че добре ще се ориентирате. Е, приятно четене... :)
Щастливият влак
Мъглата бавно се просмуква в нея. Усеща я как попива в дрехите и стига до кожата й. Потръпва. Опитва се да се отърси, да не мисли за неприятното усещане. Трудно е! Необходимо е да се съсредоточи повече... Или да мисли за друго.
Зазорява се. Гарата е пуста. Стои съвсем сама на перона и чака щастливия си влак. Разхожда се до линиите, прави невинни кръгчета и леко подритва по някое камъче...или изтърван бонбон.
Тихо, като че от нищото, се появи силует. Застава в другия край на перона и стои. Неподвижно.
През мъглата прилича на нечий нещастен призрак. Само лекото поклащане на ръбовете на палтото му доказва, че е жив - от плът и кръв.
Скришом го изучава с поглед. Дори през разстоянието усеща, че не е щастлив. Може би е дошъл, защото чака своя щастлив влак. Също като нея. Не смее да го заговори...дори не смее да се приближи. За по-сигурно изпраща бонбона на разузнавателна мисия със силен шут. Той се удря в крака му и глухо спира своя нелогичен полет.
Мълчание.
И тишина.
И неподвижност.
- Мисля, че си изгубихте бонбона.
- Мисля, че той ви откри.
Лека усмивка. Почти незабележима, но силно осезаема дори през мъглата, дори през разстоянието.
- Разкажи ми за себе си.
- Аз съм слънчевата дъщеря.
- А защо стоиш на тази празна и мъглива гара?
- Защото искам да озаря света си. И все от някъде трябва да започна.
- Къде отиваш тогава?
- Накъдето ме отвее вятъра...
- ...или те заведе щастливият ти влак.
- И ти ли чакаш него?
- Аз отдавна никого не чакам.
- Защо си тук тогава?
- Защото там не е по-добре.
- Кой си ти?
- Аз съм синът на тъмнината.
- Позволи ми тогава да те озаря, за да усетиш топлината.
- Няма смисъл. Аз съм тъмнина - само ще погълна светлината ти без да усетя топлина.
- Не, аз съм слънчева и топла - ще усетиш, само ми позволи да те озаря.
Засмя се. Обърна се за първи път към нея. Лицето му остана забулено в мъгла. Само гласът му - мек и нежен - се отпечата в душата й.
- Само луната може да озари тъмнината. Само луната може да й даде покой.
- Значи все пак чакаш някого. Чакаш своята Луна. Защо излъга?
- Не съм те лъгал. Аз никого не чакам - тя чака мен.
- Защо тогава не отидеш при нея?
- Защото трябва да съм готов.
...
- И все пак чакаш някого. Себе си...
Влакът със свистене спря пред тях. Вратите се разтвориха.
- Може би си права. Но няма никога да го дочакам.
- Ще се качваш ли?
- Не, аз оставам. Ти върви. Не съм това, което търсиш.
Прекрачи прага на вагона. Обърна се към него.
- А аз не съм това, което чакаш. Но те озарих и ти дадох цялата си топлина. Този, когото чакаш, винаги е бил в теб. Видях го, усетих го, почувствах го. Моята топлина го събуди, за да отиде той при своята Луна. Бъди щастлив, без щастливия ми влак.
Погледна я въпросително.
- Защо?
Тя се засмя леко.
- Аз съм слънчевата дъщеря...
Понечи да отвърне. Направи му знак с пръст да замълчи. Мъглата се беше стопила. Влакът бавно се задвижи. Загледа се в топлите му очи. Тя се усмихна и махна с ръка. Дълго се гледаха, докато влакът набираше скорост. Той се усмихна и махна с ръка. После се обърна и тръгна. Устремено. Тя се загледа в гърба му. Той беше щастлив. Тя беше щастлива.
Скоро го изгуби от поглед и повече не го видя. Но го беше озарила и усетила.
Беше озарила света...
6 април 2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар