От другата страна

Казваш,че време има за всичко,

Може би няма само за теб и за мен.

Далеч си ти, далеч съм и аз

Гравитацията ни тегли към собствения свят.

Откривам причини да се тласкам към теб

Макар и грешни, и грешно да е всичко това

Да бъда щастлива - измамно? 

Понякога за час, понякога за два.

И път ще намеря, ако шанс ми дадеш, 

Не бързаш, но чакаш някой друг, не и мен.

Ако животът е река 

и аз съм тук на брега

Теб те виждам отсреща,

но нямаме сал, ни мост или лодка.

Говориш ми много, искаш ме уж,

Но посегна ли към теб, бягаш назад.

Но нещо те връща, обръщаш глава

И тъкмо те стигам, протягам душа

А ти се извръщаш 

И оказваш се от другата страна...

Наслада 1

Какво ми правиш, че като се сетя за теб се подмокрям?
Как ми говориш, че като те чуя и цялата изтръпвам?
Как да се спра, в ръцете ти да не се разтапям
И всичко, което поискаш, послушно да ти давам.
Как да те спра, когато ме гледаш така
Как де ти кажа не, когато към мен протягаш ръка?
Познавам те твърде добре, а ти мен още по-добре
Слабост покажа ли - изпозваш я срещу мен
И наслада доставяш си, доставяйки наслада на мен.

И когато ме оставиш изтощена и щастлива сама
Само усмихваш се и мълчаливо си тръгваш в нощта.

Съсипана е и не и се получава

Гледам ти се получава
да си прилично
и неприлично чаровен,
неустоимо лош и
повече от всеки невинен.
Отива ти да си забавен,
а когато трябва - мълчалив.
Караш ме да онемявам -
да те слушам,
гледам,
искам във захлас.
А когато ти омръзвам -
да се отдалечаваш като котарак.
Съсипваш ме -
дори и хората видяха
и започнаха
наивно да ме съжаляват.
Казват - не го мисли,
млада си, красива,
само пропиляваш
моминските си дни.
После цъкат със езика,
даже малко ядно,
защото виждат и разбират
спасение за мене  няма.
Не защото не мога да го извоювам,
а защото сама ти се предлагам.
Не като лека жена за пари,
а с криле, като на птица разперени.
Взимай ме и ме размазвай
играй си, после остави.
Давай ми нежност,
после си я взимай
от мен, от душата,
която с един замах разголваш
и оставяш да кърви.
Вдъхновяваш ме,
а след това отричаш
и тръгваш си,
заповядвайки да те последвам.
Не съм ли малко жалка
в чуждите очи? А в твоите?
Пука ли ми? А на теб?
Не ме интересува колко ме обичаш,
макар, признавам,
понякога тайничко да се надявам.
А ти надменно ме поглеждаш
и след това ме взимаш на ръце.
Светът ми даваш и ме милваш
по-внимателно от майката дете.
И знам, че същият си като мен
не искаш никому да се отдаваш,
а всъщност това е всичко,
за което тайничко копнееш.
От страх или пък от нещо друго
грубостта, онази ти към мене,
знам единствената е
цял дето те държи.
Но остави това - граби от мен.
На тебе всичко давам.
И дори и хората след това да казват
"прави се на силна, но уви -
съсипана е и не и се получава".


С усмивка и благодарност за вдъхновението. ;)

Игри на страх

Не си играй с мен,
не ме залъгвай.
Не съм малкото момиче,
което да излъжеш,
че всичко, видиш ли,
наред е.
Не си мисли, че
ще е по-лесно
като даваш думи,
не и чувства.
Аз мога много да обичам,
но ненужна ли съм -
тръгвам.
Дали си вярваш,
че нищо не усещам
или просто чакаш,
приспиваш ме, за да потеглиш?
Страх ли те е да напуснеш?
И през вратата сам,
прекрачил прага,
да останеш?
Дали объркан си
или объркваш мен
не зная.
Но трябва главата си
да сложиш в ред.
Защото колкото и да мечтая,
усещам, че стоя на лед.
И бавно се пропуква,
бездна, която виждам,
а не усещаш ти.
Бягаш и се връщаш,
въртиш се в кръг
и се отдръпваш,
ръка подаваш ми,
държиш ме,
викаш, млъкваш,
после ме прегръщаш,
но да ме погледнеш -
виждам, че не смееш.
А аз стоя и наблюдавам -
свидетелка на тази лудост
в която, лошият, добрият,
искаш да си всичко,
но невинен.
Няма как да те спася
от теб самия.
Мога да си тръгна,
но оставам.
Няма аз да те оневинявам.
Няма да съм тази,
която край ще сложи.
Няма да поемам
чужда отговорност.
Защото знам,
и знаеш ти -
отрицателен герой ще има,
но страх те е да бъдеш ти.
Силна бях,
такава ще остана.
Мога всичко -
без помощ чужда
и съвсем сама.
но знаеш ли -
омръзна ми.
Искам вече да съм слаба.

Примирение

Колко малко е нужно,
когато се хващаш за сламка,
когато сърцето, проклетото,
не иска да слуша, да спре.
Когато усмивките, мислите
водят към задънена улица
от която единственият изход
е през клетата ти, поочукана глава.
Защото глупостта е лесна,
ако действаш, игнорирайки ума.
И не че се оплаквам,
но някак супер ми се получава
да се правя на отворена,
когато просто трябва да мълча.
И тогава се намесва и съдбата
как я бива само да е кучка
и да те омайва като любима,
а после да те рита като куче.
Но сърцето, знае си и настоява
да получи онова, което иска
дори и после от болка да се свива.
Не иска то да слуша, не иска и да разбере
че често не се получава,
защото има нещо друго да се случва.
Другото за други е добро
и на тях носи им наслада,
а то, сърцето, клетото,
примирява се за пореден път да страда.

Половинката

Търся своята половинка,
онази, същата душа.
която е във чуждо тяло,
но всъщност си е моята.
Иска ми се да я открия,
да се видя през нейните очи
и, когато трябва,
да й позволя да види себе си.
Дали ще се уплаши
или ще е щастлива?
Та тя ще е същата,
каквато съм и аз.
Но тя, душата другата, половинката,
ще се огледа като в огледало в мен,
защото себе си ще види,
макар да знае, че е друг човек.
И може да е страшно -
срещата на тези светове,
които, колкото еднакви -
половинките на едно цяло,
са всъщност толкова различни
отделни съществуващи вселени.
И знам - тя е някъде там.
Затворена във мъжко или женско тяло,
търси ме тъй както я търся аз.
И някой ден ще се открием
ще станем ний едно.
И платонична или пък физическа -
реакция ще протече
и, ако остана жива,
ще бъда вече цяла па макар на две.

Вдъхновено

Жалко, че очите не могат да са фотоапарати -
толкова красива си сега!
А той, ако не те обича, мила,
най-големият глупак e на света.

И само смей да вярваш, ако някой каже ти,
че хубостта не струва,
защото твойта хубост несравнима
е дълбоко отпечатана в сърцето.
 

Шизофренично

Искам да пия.
Искам да пия от сутринта.
Джин с тоник.
Мохито.
Бира или нещо долнопробно.
Нещо, което ще замъгли
и без това размития ми разсъдък
и ще ми позволи да се скрия.
Мога ли да избягам от себе си?
Мога ли да надбягам мислите?
Мога ли да се спася
от дразнещото чувство,
че нещо не ми е наред?
Че има нещо сбъркано
в начина, по който
виждам и усещам света?
Страст, непримиримост,
мъничко лудост дори,
клишета, грешки,
мислене извън кутията
и куп незавършени дела.
Успехи, неуспехи
и стотина затворени страници,
неща случили се
или предстоящи.
Главата ми се пръска -
искам да съм тук и да ме няма.
Да бъда невидима
или кралицата на бала.
Искам приключение
и да съм в леглото свита,
Искам безразсъдство
и дискретна доза прямота.
Може би малко сигурност,
но не за сметка на свобода.

Някой няма ли да ми затвори устата,
Някой няма ли да ме разкара
Някъде далеч от мен самата
защото взе от мен да ми писва.

Планетарно

Ти ли ще си моят демон,
Пред когото ще склоня глава?
Ти ли ще си този, дето
Най-накрая ще ме укроти?
Нямам сили да се боря.
Ти ми ги изпи
и вдигаш за моя сметка
низ от наздравици.
Готова съм да ти се дам
Само да ме пожелаеш,
Но така, че всичко в мене
Твойто име да крещи.
И без това натам отивам
Готова съм за тебе да мълча
И гледайки те във очите,
Със всичко да се съглася.
Не ми се случва често
Не съм от тихите води -
Обичам да се смея силно,
Обичам даже да боли.
И макар че съм несигурна
Дали те искам истински
предпочитам  да ме пробваш
Отколкото да те оставя на страни.
Усещам те, че сме еднакви -
Две откъснати вселени,
Свързани с невидим път,
Който малко е накъсан,
Но все още здраво ме държи.
Ти си като мене същи
И гравитирам аз около твойта ос.
Знам присъдата е лесна.
Ще ме притеглиш ли?
Или ще ми обърнеш гръб?

Играчка

Каза ми да бъда тиха,
Да не издавам даже стон.
Каза ми, че ако мръдна
Ще изгубя златния си трон.
А аз момичето му съм любимо -
Играчка за самотни дни,
Когато нищо друго
Не може му достави мир.
Иска винаги да съм послушна
Да изпълнявам и да кимам със глава,
А ако нещо се обърка, да се извиня
Не само с думи или пък дела.
Иска сърцето ми да му принадлежи
И когато му е скучно
Без да се замисля да го мачка
Само колкото да отмори.
А когато се насити,
Праща ме обратно в ъгъла,
Където, без да се оплаквам,
Покорно чакам си реда.
Стоя си пак самичка свита
И гледам скришом важните дела,
Които го делят от мене
Въпреки че правя се, "не знам"...
И пак повтаря ми да бъда тиха,
Защото звуците издават ,
Че аз не съм играчка,
А влюбена жена.

Ще си остане между нас 2

Знаеш ли колко е трудно за едно момиче
да каже, че иска мъжа,
който да го прави щастливо
пък дори и само за през нощта?
Знаеш ли как се подсмихват
и как етикети почват да лепят
без дори да се замислят,
че на това Тя има права?
Знаеш ли всъщност колко е лесно
Тя просто да протегне ръка
и да влезе в мислите ти
пък дори и само за нощта?
Знаеш ли как й отива
да бъде себе си за няколко часа,
а после,  след като сте свършили,
да те събуди нежно и да прошепне, 
че е време да си вървиш у дома.
Повторения едва ли ще има -
каквото било - било,
но нека не се лъжем - понякога
ще й се номера ти Тя да набере
и да те чуе, може би и види,
не само заради следите,
които си й оставил на врата.
Но това е илюзорен момент,
който бързо минава,
защото,  както знае твърде добре,
такива случки, ако се повторят,
свършват твърде, твърде зле.
Но ти няма как да предположиш всичко това.
Защото ти харесва факта
да знаеш, че всъщност Тя твоя е,
а не обратното на сутринта.

И не, не съм като нея.
Аз нямам капка срам
да ти покажа какво и как го искам.
Да ти го прошепна тихо или
да те погледна и в очите да го заявя.
Нали така ти харесваше?
Без фатални разговори,
а само "довиждане"
и хлопване на вратата зад гърба.
Но е някак друго, когато ти си на мерника
и усещаш, че егото леко боли.
И правиш смешни обещания,
че утре телефонът ще звъни,
а Тя прекъсва те и със целувка
затваря лъжливата ти уста.

Не, не вярваме и това не ни е нужно.
Само за 2-3 часа да си послушно лош
и давършиш разни други, хубави неща.
А ти, приемай ме или си тръгвай,
опитал ме или пък не,
това зависи единствено от теб
но само ще загубиш,
ако се отпуснеш на страха,
че може би ще си употребен.

Ах, а понякога,
колко жалко се получава -
оказваш се твърде измамен
и си само загуба на време...

Ще си остане между нас

А светлините бяха приглушени
и силна музика ехтеше,
познах те по това, че сам си
макар от хора да бе заобиколен.
Смееше се с тях и наздравици
вдигаше. Танцуваше с жени
и гледаше ги толкова безсрамно.
Но нещо в тебе беше скрито
и невидимо за тях.
Познах те по дълбоките очи
и по ръцете, които
неспокойни бяха -
все към телефона ти посягаха
и някак неестествено
уж по ритъма барабаняха.
Гледах те настойчиво
и може би или пък неслучайно,
чаках погледа ти аз да засека.
Да прочетеш в очите ми това,
което устните искаха да ти покажат.
Не си мисли, че често ми се случва.
Не съм невинна, но настрани стоя
защото всъщност съм порочна
и в мислите си, и в ума...
Лошо ли стои ми усмивката
на леката жена?
Защото за тебе мога да я изиграя
и набързо да заформя флирт,
но ти това не заслужаваш,
а само да ти кажа, че ще бъдеш мой.
Затова към тебе се насочвам
и чакам твоя знак -
да се приближа или да се скрия
и да знам какво ще стане тази нощ.
И когато към вас или към нас ще тръгнем
знаем, че няма да сгрешим,
защото каквото и да стане,
ще си остане само между 4 стени
и между нас.

Не бързай да бягаш.
Не си мисли, че искам само теб..

Неочакваното очаквано

Знаеш ли от колко време те чакам?
Протягам към нищото ръце,
очаквайки там да те има.
Но теб те няма.
Ти преследваш мечти.
И тайно заради това те мразя.
Не, не съм такава -
не е защото не ме търсиш ти,
а защото в миг, когато те срещнах,
главата ми сякаш изпразни се,
и там остана само твоя лик.
И всички мои ****** мечти
започнаха за теб да мечтаят.
Как отчайващо звучи...
Мразя и себе си заради това.
Онази, която високомерно
гледаше любовта
и живееше сама за себе си.
Която беше прегърнала самотата
и се чувстваше
с нея като на луксозен курорт .
Сега всичко е друго.
Сега чакам някакъв знак
и ти, глупаво човече,
си част от това.
Но не, няма да се моля
и няма да страдам
като глупачка от някакъв филм.
Аз твърде горда съм
и, знаеш, понякога даже високомерна
и дори да ми коства много,
отново маска ще надяна пред теб.
Но едва ли ще има причина,
защото за щастие умея да се владея
и ще продължа да съм аз.
Ще продължа да мечтая,
ще продължа да творя.
И ако случайно намерим се
в някоя обща мечта,
без условности грабвам те
преди дори да отвориш уста.

На всяко силно момиче

Тя е силна.
И рядко моли за помощ.
Тя е безстрашна.
И пред никого не свежда глава.

Няма кой да я спре.
Няма кой да ѝ каже "не".
С една усмивка покорява сърца,
а щом реши -
ще се изкачи и на Еверест, на върха.
Без да има нужда
някой да я държи за ръка.
Обича свободата,
обича да бъде сама.
А когато сме смее
ехото оглася света.
Може да бъде нежна.
По-нежна от капка роса.
Може да покаже и нокти,
ако  си струва труда.
Топла е като летен ден,
и би се раздала до края
без причина дори.


Когато е тъжна,
сякаш нещо в нея блести
и нелогично, това ѝ носи
някаква странна наслада.
Защото, както обича да казва,

за всичко си има причина.
Дали ще се затвори в себе си
или целият свят ще разбере.
Ще го изживее -
понякога силно, понякога не.

А когато готова е,
отново усмивки ще подарява
и ще се впуска в непознати светове.
Някога ще порасне,
ще бъде вече жена.
И как ѝ се иска
годините да се променят,
никога тя.

Новогодишно

Писна ми да съм пристанище
на нечия моментна самота.
Не искам и да съм онази
която винаги (с разбиране) кима с глава.
Омръзна ми да се съгласявам
и вечно да чакам мига,
който по-добър от този е,
макар и да не си лягам сама.
Не искам да съм онази, която има всичко,
но само, ако е за през нощта.

Не искам да съм вечно многоточие.
Искам да съм вече точка.

Защото споменът вече е блед

А той мисли ли за теб,
Докато кротко до нея лежи?
Помни ли върха на пръстите ти
Леко прибягващи по топлата кожа?
Усеща ли още дъха ти
По врата си в топла прегръдка?
И ароматът ти сладък
Когато си точно от баня излязла?
Помни ли той как нежно шептиш му,
Когато вечер не може да спи
Или как се усмихваш,
Когато погледът му за тебе блести?
Устните ти - меки и сластни
Как търсеха неговите в страстта,
Когато телата ви впити
Потни се притискаха в нощта?
Липсва ли му смеха ти,
Който той сам предизвиква
И усмихва ли се на себе си,
Когато си спомни за твоята луда глава?
Или тя вече всичко отнела е -
Заличила е твойте следи.
И заела е мястото ти
В ума, леглото и черната му душа...
А ти все още мислиш ли
Дали той се сеща за теб
Или фалшиво измъчваш се,
Защото споменът, знаеш, вече е блед...

Кой ще го върне?

Къде е музиката?
Светът изведнъж стана беззвучен.
Търся нотите.
Търся петолинията разпилени.
Нищо не откривам.
Само пусти паузи да висят...

Къде са думите?
Празни листовете стоят.
Търся буквите.
Търся срички, разкъсани
от нечий гневен бунт.
Липсват даже редовете...

Къда са цветовете?
Уж палитрата, а е чисто черна.
Търся боите, цветните,
С които до вчера мацах
По покривите, сградите, стените.
Няма даже цветния контур.

Липсва животът.
Животът в малките неща,
Които до скоро виждах
Като същински малки чудеса.
Всичко е скрито -
Окраден празен ненужен живот,
Който макар уж забавен,
Лишен е от истински смях.

И кой ще го върне?
Кой ще му вдъхне
Музика
Думи
Цветове
Ако така построен е
В твойта нещастна душа?

След полунощ и след малките часове

Безсънна нощ.
Защо ли я прегръщам?
А се кълнях, че съм силна,
преди да се опитам да заспя.
Сгушвам се в небето,
Облаците са ми покривало,
а звездите ме галят
Със своята беззвучна светлина.
Луната - има ли я или се крие,
Ще ми пее нежни и приспивни песни.
Но нямам онзи тъй желан покой.
Сладостта от очите затворени горчи.
И глуха болка там, в ляво,
Крещи, изпълнила нощта със шум.
Свивам се в мъничко кълбо,
Свивам се отново в безсилното безсъние.
Притискам ушите си с ръце,
Стискам клепачите със сила,
Но нищо не помага.
Няма как.
Шумът е вътре в мен и не пуска
Покоят да ме завлече.
Отново ли по течението ще се пусна?
Ще чакам само всичко да си отшуми.
А нощта продължава да ме притиска
И в опита си да ме упои с наслада,
Само ме отвлича към размитите петна.
Онези, които в черепната ми кутия,
Се гонят със шума.
Те го водят. Той ги води.
А за мен като миг,
Равен на хиляди години,
Безсънната ми нощ
Преминава в празен ден.
Колелото се завърта и пак
Нощта ще ме покани в танц.
А дали да приема и да се въртя до зори?
Или пък ще мога да я надбягам и
Да се скрия надалеч?
И отново да се свия,
Да се опитам да заспя под
Парещия ритъм на там,
Където трябва да имам здраво сърце?
Без да мога за миг да отпусна глава.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.
Пустотата в мен крещи оглушително
И разтърсва малкия ми, черно-цветен свят.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.

Разкажи ми за звездите

"Нарисувай ми овца." - това поиска Малкият Принц.
"Разкажи ми за звездите." - това ще ти поискам аз.
Банално, глупаво и детско...
Такава съм понякога и аз.
Когато търся те или те искам,
когато мисля си за теб.
И искам да съм твърда,
да мога да те отрека.
А всъщност искам да отричам себе си,
за да прикрия слабостта.
Римите ми са като на първокласник,
който за първи път с думите се среща.
Опитвам се да ги опитомя,
а те като атове се дърпат.
Оставят ме сама и смешно гола,
без възможност поне с тях да се защитя.
А ти продължаваш да настъпваш.
Ту ме искаш, ту бягаш надалеч.
И ме оставяш - объркана
чакаща,
искаща,
тръпнеща,
без да смея да мръдна дори.
Без да знам да се радвам ли
или да очаквам, че ще заболи.
И неизменната усмивка,
с която тръгваш си
или пък се връщаш,
казва всичко,
което с думите отказваш да дадеш.
А аз сама не тръгвам.
Все чакам и приемам
и малкото, което си готов да споделиш.

Но докога така ще се измъчвам,
позволявайки ти ти да ме измъчваш?
Кога ли ще се върнеш и
за първи път,
там, където ме остави,
няма да намериш мен?
Там само приказка за звездите ще стои,
която исках ти да ми разкажеш.
А ти така и не пожела да споделиш...

Вяра в невъзможни чудеса

А аз вярвам. И това е най-голямата ми грешка.
Вярвам в теб
и в това,
че невъзможносто
може и да е възможно.
Вярвам в нечестно сините ти очи,
които честно ме гледат
понякога
твърде
спокойно.
Вярвам в усмивката ти,
вярвам, че за мене е искрена.
Вярвам, когато поправяш ме,
ако случайно или нарочно греша.
Вярвам, когато към мене протягаш ръка
и докосваш с върха на пръстите си
лицето и непокорната ми коса.
Вярвам, когато смееш се,
ако нещо глупаво или забавно твърдя.
И искам и ти да повярваш,
макар че вяра няма в теб.
Ако можех да те накарам да вярваш,
ако можех с вяра да те заразя,
щеше смисъл да има
да вярваме
и двамата,
да вярваме в чудеса.
И щеше да е нашето
чудо възможно
за мен, за теб и за нас.
Но само един като вярва,
само аз,
остава си вяра без сила,
вяра в невъзможни чудеса.