Моята стая

Празна съм. Празна съм от смисли. Празна съм. Но не съм безсмислена. затворила съм всички врати, защото течението беше прекалено силно. Усещах как се просмуква през мен, как ме сковава и блокира всяко мое движение, всеки мой порив към нещо, към някого.

Затворих вратите.
Изпразних малката си стая, наречена сърце.

Сама със себе си и избеляла снимка. Моя. Може би съм на 7 - точно преди да започна училище. Малко стресната, но усмихната и щастлива, наивна и добродушна. Понякога страхлива, но безгрижна. Сега гледам снимката. Минали са 15 години... Кога изтекоха? Къде се изгуби това безгрижно време? Къде са детските игри? Къде е топлата прегръдка на мама, която ти се усмихва и казва колко много те обича?..
Стискам снимката. Вече съм различна. Пораснала...или остаряла? Животът ми ме очаква извън стените на моята малка стая. Извън спомените...
Животът е хубав!
И си тече. ...безсмилостно.
Съвсем сама съм. И снимката вече я няма. Ужасно самотно е. Хората идват и си отиват.Отварят една врата, затварят друга, а ти... Ти винаги си там и чуваш трясъка от затварянето или плахите стъпки от влизането. От някои боли повече, от други изобщо. Но белезите са еднакви - грозни, големи, понякога туптящи и напомнящи за себе си.
Малката ми стая е цялата на кръпки. Някои по-големи, други по-малки. Някои поизбледнели, други съвсем пресни. Има и врати - цветни, шарени, красиви, големи, малки, тъмни и опърпани, но са там. Прозорци обаче няма. Не бива светът да има достъп до моята стая. Само онези, на които отворя вратата имат право да надникнат. Или онези, които сами нахлуят... От многото врати обаче понякога става течение...

Затворих вратите. Останах сама. Стаята ми изглежда пуста. Твърде тъжна, твърде самотна. Искам да отворя всички врати. Всички до една. Искам да има и нови врати. Искам всяка да зее широко отворена. Да нахлуе вятъра и всичко, което пътува с него...

Пък нека течението ме отнесе...