За вдъхновението

Да изгубиш вдъхновението си .
Може би най-страшното нещо за един творец. За един човек, занивамаващ се с изкуство. И не само. Изобщо за всеки човек, който се занимава с нещо, което осмисля живота или свободното му време. За съжаление напоследък все чувам "Вдъхновението ме напусна" или още по-лошото "Нямам вдъхновение.." Но какво означава да имаш вдъхновение? Да има някой или нещо, което да те вдъхновява? Да ти дава идеи? Да ти помага да твориш? Да бъде твоята "муза"...
Всеки се нуждае от муза, спор няма, но нима трябва да търсим музата някъде навън? Вярно е, че ние реагираме на външните фактори - понякога ни карат да се усмихваме, понякога да плачем. Понякога ни дават крила, понякога ни стъпкват в калта. Всички тези неща могат да са първопричина за нас - за изкуство или творчество. От нас зависи как ще ги използваме. И дали ще ги използваме... Веднъж един приятел ми каза, че истинският творец може да създава изкуство само, когато е нащастен, защото тогава потъва в себе си и се откъсва от всичко останало - от околните. Когато един човек е щастлив, той обръща внимание само на това, което е около него, на това, което го прави щастлив и рядко (почти никога) не може да превъплати това щастие в листа, платното, петолинието достатъчно силно. Защото щастливите хора си приличат, а нещастните хора - не. Защото нещастието единствено има силно индивидуално проявление у човек, а щастието поражда сходни усещания. Не знам до колко това може да се приеме за абсолютно. Не смея и да защитавам или отхвърлям тази теза. Само я излагам, защото тя ме накара да се замисля за още нещо.
Казват, че когато човек е влюбен, твори неуморно - във всяка една сфера. Намира своя "муза". Но нима само любовта (респективно липсата или разрушаването й) може да предизвика силни емоции? Емоции, достатъчни и достойни да се нарекат вдъхновение? Нима тези чувства не са по презумция в самите нас? Разбира се, когато сърцето чувства, мозък спира - той само се подчинява. Тогава имаме толкова много енергия за толкова много неща, чувстваме се толкова "вдъхновени" да проучваме и покоряваме света. И тази енергия неминуемо се пренася и в изкуството, което правим...или се опитваме да правим. Тя струи и заразява.
Мисля си понякога - само това ли е достатъчно? Не сме ли си самодостатъчни? Не идва ли вдъхновението тогава, когато го предизвикаме, а не тогава, когато просто стоим и чакаме то да ни предизвика? Виждате какви неща пиша тук - някои са добри (смея да твърдя), други - не толкова. Някои "ме събуждат" посред нощ и не ме оставят да заспя, докато не ги завърша. Други обаче аз провокирам като провокирам себе си. Сядам и започвам да нахвърлям случайни думи, изрази, изречения...и се "закачам" за някое или някои от тях. Или пък те се закачат за мен. И ми "отвръщат". Но първоизточника съм аз, а не случайното вдъхновение.

Аз сама съм си двъхновение. Вдъхновението е в мен. Понякога някой го разпалва като неукротим пожар, понякога трябва аз да го разпалвам - бавно и трудно. Но то е там. Не е навън. И зависи само от мен дали ще съм в синхрон с него или ще чакам то да ми "заповядва"...

И ви предизвиквам - открийте сами вдъхновението си, не чакайте то да ви открие.