От другата страна

Казваш,че време има за всичко,

Може би няма само за теб и за мен.

Далеч си ти, далеч съм и аз

Гравитацията ни тегли към собствения свят.

Откривам причини да се тласкам към теб

Макар и грешни, и грешно да е всичко това

Да бъда щастлива - измамно? 

Понякога за час, понякога за два.

И път ще намеря, ако шанс ми дадеш, 

Не бързаш, но чакаш някой друг, не и мен.

Ако животът е река 

и аз съм тук на брега

Теб те виждам отсреща,

но нямаме сал, ни мост или лодка.

Говориш ми много, искаш ме уж,

Но посегна ли към теб, бягаш назад.

Но нещо те връща, обръщаш глава

И тъкмо те стигам, протягам душа

А ти се извръщаш 

И оказваш се от другата страна...

Наслада 1

Какво ми правиш, че като се сетя за теб се подмокрям?
Как ми говориш, че като те чуя и цялата изтръпвам?
Как да се спра, в ръцете ти да не се разтапям
И всичко, което поискаш, послушно да ти давам.
Как да те спра, когато ме гледаш така
Как де ти кажа не, когато към мен протягаш ръка?
Познавам те твърде добре, а ти мен още по-добре
Слабост покажа ли - изпозваш я срещу мен
И наслада доставяш си, доставяйки наслада на мен.

И когато ме оставиш изтощена и щастлива сама
Само усмихваш се и мълчаливо си тръгваш в нощта.

Днес ще бъда

Днес ще бъда твоето момиче
- такава, за каквато си мечтаеш.
Днес ще бъда твоята любима
- единствена, като в роман.
Днес ще съм усмихната
и ще те галя без да спра.
Ще съм добра и мила,
нежна и ранима,
ще бъда като цвете,
което разцъфтява само в твоите ръце.
Ще съм беззащитна,
ако ти не си до мен.
Ще виждаш плахия ми поглед,
търсещ те в нощта,
защото ако те няма,
не мога да заспя.
И няма дума лоша да чуеш от мен -
ще съм послушна, справедлива
и всичките ти мисли ще чета -
ще знам какво си мислиш,

без дори и дума да си казал.
Ще знам кога какво да кажа,
ще знам кога какво да ти спестя,
Защото ти го заслужаваш -
знам, че иначе ще си нещастен,
дори може би ще си умреш от яд,
защото ти си просто егоист
и, когато утре аз си тръгна,
вината няма да търсиш в мен. 

Съсипана е и не и се получава

Гледам ти се получава
да си прилично
и неприлично чаровен,
неустоимо лош и
повече от всеки невинен.
Отива ти да си забавен,
а когато трябва - мълчалив.
Караш ме да онемявам -
да те слушам,
гледам,
искам във захлас.
А когато ти омръзвам -
да се отдалечаваш като котарак.
Съсипваш ме -
дори и хората видяха
и започнаха
наивно да ме съжаляват.
Казват - не го мисли,
млада си, красива,
само пропиляваш
моминските си дни.
После цъкат със езика,
даже малко ядно,
защото виждат и разбират
спасение за мене  няма.
Не защото не мога да го извоювам,
а защото сама ти се предлагам.
Не като лека жена за пари,
а с криле, като на птица разперени.
Взимай ме и ме размазвай
играй си, после остави.
Давай ми нежност,
после си я взимай
от мен, от душата,
която с един замах разголваш
и оставяш да кърви.
Вдъхновяваш ме,
а след това отричаш
и тръгваш си,
заповядвайки да те последвам.
Не съм ли малко жалка
в чуждите очи? А в твоите?
Пука ли ми? А на теб?
Не ме интересува колко ме обичаш,
макар, признавам,
понякога тайничко да се надявам.
А ти надменно ме поглеждаш
и след това ме взимаш на ръце.
Светът ми даваш и ме милваш
по-внимателно от майката дете.
И знам, че същият си като мен
не искаш никому да се отдаваш,
а всъщност това е всичко,
за което тайничко копнееш.
От страх или пък от нещо друго
грубостта, онази ти към мене,
знам единствената е
цял дето те държи.
Но остави това - граби от мен.
На тебе всичко давам.
И дори и хората след това да казват
"прави се на силна, но уви -
съсипана е и не и се получава".


С усмивка и благодарност за вдъхновението. ;)

Игри на страх

Не си играй с мен,
не ме залъгвай.
Не съм малкото момиче,
което да излъжеш,
че всичко, видиш ли,
наред е.
Не си мисли, че
ще е по-лесно
като даваш думи,
не и чувства.
Аз мога много да обичам,
но ненужна ли съм -
тръгвам.
Дали си вярваш,
че нищо не усещам
или просто чакаш,
приспиваш ме, за да потеглиш?
Страх ли те е да напуснеш?
И през вратата сам,
прекрачил прага,
да останеш?
Дали объркан си
или объркваш мен
не зная.
Но трябва главата си
да сложиш в ред.
Защото колкото и да мечтая,
усещам, че стоя на лед.
И бавно се пропуква,
бездна, която виждам,
а не усещаш ти.
Бягаш и се връщаш,
въртиш се в кръг
и се отдръпваш,
ръка подаваш ми,
държиш ме,
викаш, млъкваш,
после ме прегръщаш,
но да ме погледнеш -
виждам, че не смееш.
А аз стоя и наблюдавам -
свидетелка на тази лудост
в която, лошият, добрият,
искаш да си всичко,
но невинен.
Няма как да те спася
от теб самия.
Мога да си тръгна,
но оставам.
Няма аз да те оневинявам.
Няма да съм тази,
която край ще сложи.
Няма да поемам
чужда отговорност.
Защото знам,
и знаеш ти -
отрицателен герой ще има,
но страх те е да бъдеш ти.
Силна бях,
такава ще остана.
Мога всичко -
без помощ чужда
и съвсем сама.
но знаеш ли -
омръзна ми.
Искам вече да съм слаба.

Шизофренично

Искам да пия.
Искам да пия от сутринта.
Джин с тоник.
Мохито.
Бира или нещо долнопробно.
Нещо, което ще замъгли
и без това размития ми разсъдък
и ще ми позволи да се скрия.
Мога ли да избягам от себе си?
Мога ли да надбягам мислите?
Мога ли да се спася
от дразнещото чувство,
че нещо не ми е наред?
Че има нещо сбъркано
в начина, по който
виждам и усещам света?
Страст, непримиримост,
мъничко лудост дори,
клишета, грешки,
мислене извън кутията
и куп незавършени дела.
Успехи, неуспехи
и стотина затворени страници,
неща случили се
или предстоящи.
Главата ми се пръска -
искам да съм тук и да ме няма.
Да бъда невидима
или кралицата на бала.
Искам приключение
и да съм в леглото свита,
Искам безразсъдство
и дискретна доза прямота.
Може би малко сигурност,
но не за сметка на свобода.

Някой няма ли да ми затвори устата,
Някой няма ли да ме разкара
Някъде далеч от мен самата
защото взе от мен да ми писва.

Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.

Безгрижен тон.

Въпросително вдигната вежда.

Лека усмивка.

Предизвикателен поглед.

Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.

Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".

Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?

Преди...

Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?

Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.

И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?

Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 

Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...

Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.

Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.

В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.

- Защо реши, че съм намислила нещо?

- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!

- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.

- Можеш. Но с този поглед ли точно?

- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.

- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?

- Нищо не очаквам. Знам ли...

- Радвам се да те видя...

- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?

- Това беше излишно.

- То между нас вече кое ли не е излишно. 

- Защо го правиш?

- Кое?

- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...

- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!

- Сега каква е причината? Аз ли?

- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.

- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...

- Едно от нещата, заради които си тръгна?

- Едно от нещата, заради които те обичам.

- Нещо в мене липсва. Ти ли си?

- Всичко друго, но не и аз. 

- Не всички парченца от пъзела са в мен... 

- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.

- Отказвам да го приема. 

- А трябва. 

- Затова ли ме остави?

- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.

- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...

- Но те обичах. Все още те обичам...

- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 

- Можеше да бъдеш...

- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.

- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?

- Несправедлив си...

- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 

- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.

- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.

- Май беше грешка да те викам тук.

- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.

- Значи все пак си ме наблюдавал.

- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.

Разсмиваме се заедно. 

- За съжаление обаче това не е достатъчно.

- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...

- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...

- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.

- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?

- Доколкото е възможно...

- Целуни ме!

- Това няма да свърши добре...

- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?

- Аз... Не знам дали ще мога.

- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?

- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.

- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.

За мен обаче беше прав. 

В мен липса за него няма. Има само обич.

Която оставям на прага...

И се чувствам добре.

Планетарно

Ти ли ще си моят демон,
Пред когото ще склоня глава?
Ти ли ще си този, дето
Най-накрая ще ме укроти?
Нямам сили да се боря.
Ти ми ги изпи
и вдигаш за моя сметка
низ от наздравици.
Готова съм да ти се дам
Само да ме пожелаеш,
Но така, че всичко в мене
Твойто име да крещи.
И без това натам отивам
Готова съм за тебе да мълча
И гледайки те във очите,
Със всичко да се съглася.
Не ми се случва често
Не съм от тихите води -
Обичам да се смея силно,
Обичам даже да боли.
И макар че съм несигурна
Дали те искам истински
предпочитам  да ме пробваш
Отколкото да те оставя на страни.
Усещам те, че сме еднакви -
Две откъснати вселени,
Свързани с невидим път,
Който малко е накъсан,
Но все още здраво ме държи.
Ти си като мене същи
И гравитирам аз около твойта ос.
Знам присъдата е лесна.
Ще ме притеглиш ли?
Или ще ми обърнеш гръб?

Не вярвам

Не си падам много по любовта.
Нито пък по филмовия "хепи енд".
Не съм и много романтична -
колкото да си запаля свещ,
докато допивам чаша вино.
Не мога да открия смисъл
в обясненията, вечна ревност
или наизустена нежност.
Може би защото съм виждала само това...
Не върви да обвинявам.
Нито да се самосъжалявам.
Далечни са ми тези мисли
и последствията от тях.
Не съм мома,
още по-малкото пък стара.
Не съм видяла всичко от живота,
интересно ми е, но без розовите очила.
Компромис след компромис -
винаги на някаква цена,
и звуча като проклета феминистка
- напротив, много даже съм добре.
Понеже знам повече, отколкото говоря
и оставям изненади за околните, и понякога за мен.
Но проблем, ако го има,
мога да открия навсякъде, не само в себе си.
Фалшивото е лесно -
едва на крачка лицемерие стои.
А аз съм брутално истинска,
често обвинявана в наивност.
Онази тънка граница
между, което от детското стои,
и жадните устни на млада жена.
Не се подчинявам на норми -
следвам вътрешния си часовник
и когато искам нещо,
гледам да го получавам.
Защото ми омръзнаха игри
и по рождение определени роли.
Не ща да чакам принцове,
предпочитам да яхна ламята
и с нея да полетя някъде,
отвъд правилата.
Защото смирена не мога да бъда,
освен, ако някой не ме укроти.
Но тогава аз ли ще бъда,
ако на него се отдам?
Усещанията ми се менят,
но знам, че в любовта не вярвам.
С някой друг - едва ли.
Моята. Единствена. Голямата.
Нея искам да усещам.
А когато се наситя,
ще си помисля за компромис.

Не, не вярвам в любовта.
А тя... вярва ли в мен?

Играчка

Каза ми да бъда тиха,
Да не издавам даже стон.
Каза ми, че ако мръдна
Ще изгубя златния си трон.
А аз момичето му съм любимо -
Играчка за самотни дни,
Когато нищо друго
Не може му достави мир.
Иска винаги да съм послушна
Да изпълнявам и да кимам със глава,
А ако нещо се обърка, да се извиня
Не само с думи или пък дела.
Иска сърцето ми да му принадлежи
И когато му е скучно
Без да се замисля да го мачка
Само колкото да отмори.
А когато се насити,
Праща ме обратно в ъгъла,
Където, без да се оплаквам,
Покорно чакам си реда.
Стоя си пак самичка свита
И гледам скришом важните дела,
Които го делят от мене
Въпреки че правя се, "не знам"...
И пак повтаря ми да бъда тиха,
Защото звуците издават ,
Че аз не съм играчка,
А влюбена жена.

Ще си остане между нас

А светлините бяха приглушени
и силна музика ехтеше,
познах те по това, че сам си
макар от хора да бе заобиколен.
Смееше се с тях и наздравици
вдигаше. Танцуваше с жени
и гледаше ги толкова безсрамно.
Но нещо в тебе беше скрито
и невидимо за тях.
Познах те по дълбоките очи
и по ръцете, които
неспокойни бяха -
все към телефона ти посягаха
и някак неестествено
уж по ритъма барабаняха.
Гледах те настойчиво
и може би или пък неслучайно,
чаках погледа ти аз да засека.
Да прочетеш в очите ми това,
което устните искаха да ти покажат.
Не си мисли, че често ми се случва.
Не съм невинна, но настрани стоя
защото всъщност съм порочна
и в мислите си, и в ума...
Лошо ли стои ми усмивката
на леката жена?
Защото за тебе мога да я изиграя
и набързо да заформя флирт,
но ти това не заслужаваш,
а само да ти кажа, че ще бъдеш мой.
Затова към тебе се насочвам
и чакам твоя знак -
да се приближа или да се скрия
и да знам какво ще стане тази нощ.
И когато към вас или към нас ще тръгнем
знаем, че няма да сгрешим,
защото каквото и да стане,
ще си остане само между 4 стени
и между нас.

Не бързай да бягаш.
Не си мисли, че искам само теб..

Неочакваното очаквано

Знаеш ли от колко време те чакам?
Протягам към нищото ръце,
очаквайки там да те има.
Но теб те няма.
Ти преследваш мечти.
И тайно заради това те мразя.
Не, не съм такава -
не е защото не ме търсиш ти,
а защото в миг, когато те срещнах,
главата ми сякаш изпразни се,
и там остана само твоя лик.
И всички мои ****** мечти
започнаха за теб да мечтаят.
Как отчайващо звучи...
Мразя и себе си заради това.
Онази, която високомерно
гледаше любовта
и живееше сама за себе си.
Която беше прегърнала самотата
и се чувстваше
с нея като на луксозен курорт .
Сега всичко е друго.
Сега чакам някакъв знак
и ти, глупаво човече,
си част от това.
Но не, няма да се моля
и няма да страдам
като глупачка от някакъв филм.
Аз твърде горда съм
и, знаеш, понякога даже високомерна
и дори да ми коства много,
отново маска ще надяна пред теб.
Но едва ли ще има причина,
защото за щастие умея да се владея
и ще продължа да съм аз.
Ще продължа да мечтая,
ще продължа да творя.
И ако случайно намерим се
в някоя обща мечта,
без условности грабвам те
преди дори да отвориш уста.

На всяко силно момиче

Тя е силна.
И рядко моли за помощ.
Тя е безстрашна.
И пред никого не свежда глава.

Няма кой да я спре.
Няма кой да ѝ каже "не".
С една усмивка покорява сърца,
а щом реши -
ще се изкачи и на Еверест, на върха.
Без да има нужда
някой да я държи за ръка.
Обича свободата,
обича да бъде сама.
А когато сме смее
ехото оглася света.
Може да бъде нежна.
По-нежна от капка роса.
Може да покаже и нокти,
ако  си струва труда.
Топла е като летен ден,
и би се раздала до края
без причина дори.


Когато е тъжна,
сякаш нещо в нея блести
и нелогично, това ѝ носи
някаква странна наслада.
Защото, както обича да казва,

за всичко си има причина.
Дали ще се затвори в себе си
или целият свят ще разбере.
Ще го изживее -
понякога силно, понякога не.

А когато готова е,
отново усмивки ще подарява
и ще се впуска в непознати светове.
Някога ще порасне,
ще бъде вече жена.
И как ѝ се иска
годините да се променят,
никога тя.

Новогодишно

Писна ми да съм пристанище
на нечия моментна самота.
Не искам и да съм онази
която винаги (с разбиране) кима с глава.
Омръзна ми да се съгласявам
и вечно да чакам мига,
който по-добър от този е,
макар и да не си лягам сама.
Не искам да съм онази, която има всичко,
но само, ако е за през нощта.

Не искам да съм вечно многоточие.
Искам да съм вече точка.

Отново?

Къдрава коса. Това беше първото, което забеляза, когато той се качи в автобуса. Винаги си беше падала по момчета с къдрава коса. Имаше нещо адски чаровно в тях. Обикновено си ги представяше с тръпчинки и неустоима усмивка. За друго май и не оставаше място в представите й - всичко се изчерпваше с къдравата коса, тръпчинките и усмивката. Но май й стигаше. Неговата коса беше буйна. Толкова, че покриваше челото му и тила. Качулката допълнително създаваше излюзия, че косата му е ...е, голяма. Нямаше как да не се усмихне на тази глупава мисъл. Наведе поглед, за да не изглежда твърде ненормално, въпреки че беше свикнала в градския транспорт често хората да я гледат с нескрита почуда. Тя беше цветното, смеещо се на висок глас петно, което грееше с някаква вътрешна светлина, сякаш си имаше собствен ядрен реактор някъде между сърцето и стомаха. След като реши, че вече е безопасно, вдигна глава и си позволи малко по-опознавателен поглед. Видя, че е висок и доста слаб, но по онзи жилаво-привлекателен, а не чуплив начин. Като атлет от онези безумни бягания по 10,000 метра...или даже повече. Дрехите му не бяхя за сезона, по-скоро приличаха на есенни, отколкото на пролетни - анти-вятър яке, тъмно сини джинси, кецове и раница. Беше застанал в полу-профил към нея - не успя да види лицето му. Видя само, че на верижка около врата му висяха очила. Представи си го седящ на пейка в парка, с очила на носа и книга в ръка. За втори път се усмихна глуповато. Този път не сведе глава. Само се взря в профила му. Щеше й се да стане като по филмите - той да усети, че някой го наблюдава настойчиво и да се обърне; погледите им да се срещнат; усмивките да се появят от самосебе си и...нататък е ясно. Вместо да стане това обаче, той просто се насочи към вратата и слезе на следващата спирка. "Хей, къдрокоско, къде отиваш? Та ние тъкмо се срещнахме." едва не го каза на глас. Огледа се несвързано наоколо и в мига, преди шофьорът да затвори вратите, се шмугна между недоволно разбутаните хора и се озова на тротоара.

Като уплашен дивеч се взря в нищото "Какво, по дяволите, правя?!" На ляво - нищо. На дясно - хора, а между тях и мяркаща се раница, Неговата раница. "Ще съжалявам за това..."  Забързано се насочи в неговата посока. "Оф, защо всички високи хора бързат толкова? Не стига, че краката им правят по-големи крачки, ами и бързат." Заситни вперила поглед в гърба му. Какво я беше прихванало? Какво ще прави - ще го преследва? И като (ако) го настигне, какво? Ще му каже "Ами, здравей, видях те в автобуса и реших да те преследвам до вас. О, не, изобщо не съм ненормална, всъщност съм доста приличен човек. Сериозно!" Имаше (не)добрия навик да си говори сама. Май не-доброто беше, че си и отговаряше. Но поне знаеше, че ще получи честно пристрастно мнение. Което в почти всички случаи слушаше. После рядко съжаляваше. Май почти никога всъщност. След като прехвърли тези несвързани мисли из главата си, реши, че най-добре да ускори крачка. Нямаше какво да губи. Още повече не беше нещо необичайно за нея да говори на непознати хора. Или да им се усмихва. Или да им намига. Или да им помага с нещо - я посока, я багаж, я да запознае срамежливо (непознато) момиче с някой симпатичен младеж. Да, това беше лесно и типично. Но да преследва хората по улиците - това вече беше нещо ново. Не че имаше значение де - за всичко си има първи път. А и тя може да вика доста силно и да хапе, и да рита, и да дере... Не че си мислеше, че може да й се на;ложи да прави нещо такова де, но все пак. Паветата са гадно нещо, когато решиш да преследваш някого. Особено, ако си с токове. За шастие тя беше с равни подметки. И все пак си беше изпитание да поддържа неговото темпо.

 "Светофар??? Не, не и не. Не светвай червено точно за мен. Ще го изпусна!!! Ах, ти-и-и..." Понякога се дразнеше на себе си, че е толкова стриктна в политиката за светофарите и булевардите и улиците. Особено, когато бързаше. Нищо, ще си изчака. Какво пък. Видя в коя посока тръгна, нали така? Просто ще последва улицата.

Зеленото най-сетне светна. Не-разколебано тя тръгна по дирята, която си представяше, че той оставя след себе си. Минаваше по плочките, по които той беше стъпвал. Докосна се до стара дървена врата, на която той се беше подпрял, за да завърже връзката на десния си кец. Завъртя се около дървото, покрай което беше завил. И както замечтано скочи на улицата, изведнъж се блъсна в някого.

- О, извинете.

- Няма нищо.

- Аъ...

Беше той. Беше се блъснала в него, докато си фантазираше за него. Какво пък правеше точно там? И защо се блъсна в него? Ох, и какъв глас имаше. Същият като къдравата му коса и въображаемите му тръпчинки - многопластов, весел, топъл. Глас, който си готов да последваш и във вратите на Ада. "Какво сравнение..."

- Май ме следиш, а?

- Моля? Глупости. Няма такова нещо...

- Аха. И взирането ти в профила ми го е нямало, нали?

- Е, това вече...

- Искаше ми се да ме последваш. Затова слязох така бързо.

- Базикаш ли се с мен?

- Ни най-малко. Хайде, ела. Нали и без това искаше да...

- Нищо не съм искала. Тоест не знам какво съм искала, Просто слязох от автобуса и...

- И ме последва? Добре тогава, да повървим?

Тръгнаха надолу по улицата. Или беше нагоре. Никога не се беше справяла с тези измислени посоки. Хората си ги въртяха както поискат. Вървяха безцелно. Не говореха. С крайчеца на окото крадешком го наблюдаваше. Усмихваше се. Но лицето му. Все пак си оставаше тайнствено. Дори, когато говориха, не успя да го огледа добре, да запомни чертите му. Просто знаеше, че има лице, но как изглеждаше - това вече беше друг въпрос. Тъкмо беше тръгнала да размишлява, когато той се обади.

- Обичаш предизвикателствата, нали? Но когато някой не отговаря на твоите собствени предизивкателства, вече не ти е интересен. И почваш да търсиш нещо друго, което те провокира, което гъделичка любопитството и ума ти. Не обичаш еднопластови хора. Те са ти...скучни? Сред тях се чувстваш твърде силна, твърде властна. Обичаш пъзелите. Онези хора, които изглеждат и се държат по един начин, а се оказват съвсем други. Затова и тръгна след мен - защото ти се сторих като някой, който си струва да разгадаеш. Иначе защо да го правиш? Защпо да тръгваш след непознат - не си от тези, които тръгват след някого, само защото е хубав. Причината при теб е друга - обожаваш да разгадаваш хората. Или по-скоро обичаш самия процес на разгадаването им. Да си доказваш сама на себе си, че си добра в това, че знаеш как да "пипнеш" хората, за да се разголят пред теб. Не, не смятам, че ги нараняваш по някакъв начин след това, Просто, когато вече са ти ясни, няма какво повече да те задържи там. И продължаваш напред. В търсенията си. В лутанията си. Защото да, ти се луташ. И търсиш и себе си в тях. Ти си като ръката на съдбата - появяваш се в точния момент в живота на хората. Даваш им всичко, от което се нуждаят тогава, без дори да го осъзнават - щастие, болка, смях, сълзи. И след теб са по-добри. А ако не са, то значи никога не са били. А ти? Какво става с теб след това? Чувстваш, че е трябвало да стане това, което е станало. Чувстваш се по-силна. А дали наистина си? Не мислиш ли, че е време да спреш да търсиш? Не мислиш ли, че е време да застанеш на едно място и...ти да чакаш някого? А не винаги да го откриваш? Спри се... Намери центъра си. Намери пристана си, И чакай. Поне веднъж в живота си чакай. Защото понякога тези, които преследваш, се оказват онези, които никога не би искала да откриваш. Помисли за това. Монетата винаги има две страни.

Преди да успее да реагира, той си сложи ръката на челото й и я бутна.

- Хей, кой си ти, че да ми говориш така? Кой си ти, че да ме буташ?

Нямаше на кой да вика. Нямаше кой да понесе огньовете, които бушуваха в нея. Нямаше кой да усети планините, които се тресяха в ума й. Беше сама. В стаята си. В леглото си.

- Сигурно се шегуваш... Това извратеното ми съзнание ли беше или Оле-Затвори-Очички е решил, че днес заслужавам да се подиграе с мен? Все тая. Утре съм на работа.

Обърна се на другата страна и заспа.

Отново? ;)

Защото споменът вече е блед

А той мисли ли за теб,
Докато кротко до нея лежи?
Помни ли върха на пръстите ти
Леко прибягващи по топлата кожа?
Усеща ли още дъха ти
По врата си в топла прегръдка?
И ароматът ти сладък
Когато си точно от баня излязла?
Помни ли той как нежно шептиш му,
Когато вечер не може да спи
Или как се усмихваш,
Когато погледът му за тебе блести?
Устните ти - меки и сластни
Как търсеха неговите в страстта,
Когато телата ви впити
Потни се притискаха в нощта?
Липсва ли му смеха ти,
Който той сам предизвиква
И усмихва ли се на себе си,
Когато си спомни за твоята луда глава?
Или тя вече всичко отнела е -
Заличила е твойте следи.
И заела е мястото ти
В ума, леглото и черната му душа...
А ти все още мислиш ли
Дали той се сеща за теб
Или фалшиво измъчваш се,
Защото споменът, знаеш, вече е блед...

Ще се превърна във светулка

Спя на включен телевизор,
за да се залъгвам, че не съм сама.
А преди обичах тишината.
Онази около и вътре в мен.
Обичах да съм насаме.
Със себе си
и в тъмнината
да оставя всичко друго настрани.
Днес не искам да избягам
в тихите си и спокойни светове.
Плашат ме, а бях безстрашна
- ти превърна ме в пленник на страха.
И подчинена на последната ти воля
се губя в потока от телевизионни гласове,
които, макар да ми говорят,
ме правят още по-сама.

Няма да го позволя.
Не съм такава.
Телевизия не гледам
и от лампа нямам нужда нощем.
Трябва ми само голата Луна,
която небето ми да осветява.
Сама в тъмнината си ще грея.
Ще се превърна във светулка,
която, стресната от твоя шум,
само за миг светлината си е спряла.
А после, след като те няма вече,
отново до зората ще блестя. 

След полунощ и след малките часове

Безсънна нощ.
Защо ли я прегръщам?
А се кълнях, че съм силна,
преди да се опитам да заспя.
Сгушвам се в небето,
Облаците са ми покривало,
а звездите ме галят
Със своята беззвучна светлина.
Луната - има ли я или се крие,
Ще ми пее нежни и приспивни песни.
Но нямам онзи тъй желан покой.
Сладостта от очите затворени горчи.
И глуха болка там, в ляво,
Крещи, изпълнила нощта със шум.
Свивам се в мъничко кълбо,
Свивам се отново в безсилното безсъние.
Притискам ушите си с ръце,
Стискам клепачите със сила,
Но нищо не помага.
Няма как.
Шумът е вътре в мен и не пуска
Покоят да ме завлече.
Отново ли по течението ще се пусна?
Ще чакам само всичко да си отшуми.
А нощта продължава да ме притиска
И в опита си да ме упои с наслада,
Само ме отвлича към размитите петна.
Онези, които в черепната ми кутия,
Се гонят със шума.
Те го водят. Той ги води.
А за мен като миг,
Равен на хиляди години,
Безсънната ми нощ
Преминава в празен ден.
Колелото се завърта и пак
Нощта ще ме покани в танц.
А дали да приема и да се въртя до зори?
Или пък ще мога да я надбягам и
Да се скрия надалеч?
И отново да се свия,
Да се опитам да заспя под
Парещия ритъм на там,
Където трябва да имам здраво сърце?
Без да мога за миг да отпусна глава.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.
Пустотата в мен крещи оглушително
И разтърсва малкия ми, черно-цветен свят.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.

Разкажи ми за звездите

"Нарисувай ми овца." - това поиска Малкият Принц.
"Разкажи ми за звездите." - това ще ти поискам аз.
Банално, глупаво и детско...
Такава съм понякога и аз.
Когато търся те или те искам,
когато мисля си за теб.
И искам да съм твърда,
да мога да те отрека.
А всъщност искам да отричам себе си,
за да прикрия слабостта.
Римите ми са като на първокласник,
който за първи път с думите се среща.
Опитвам се да ги опитомя,
а те като атове се дърпат.
Оставят ме сама и смешно гола,
без възможност поне с тях да се защитя.
А ти продължаваш да настъпваш.
Ту ме искаш, ту бягаш надалеч.
И ме оставяш - объркана
чакаща,
искаща,
тръпнеща,
без да смея да мръдна дори.
Без да знам да се радвам ли
или да очаквам, че ще заболи.
И неизменната усмивка,
с която тръгваш си
или пък се връщаш,
казва всичко,
което с думите отказваш да дадеш.
А аз сама не тръгвам.
Все чакам и приемам
и малкото, което си готов да споделиш.

Но докога така ще се измъчвам,
позволявайки ти ти да ме измъчваш?
Кога ли ще се върнеш и
за първи път,
там, където ме остави,
няма да намериш мен?
Там само приказка за звездите ще стои,
която исках ти да ми разкажеш.
А ти така и не пожела да споделиш...

Вяра в невъзможни чудеса

А аз вярвам. И това е най-голямата ми грешка.
Вярвам в теб
и в това,
че невъзможносто
може и да е възможно.
Вярвам в нечестно сините ти очи,
които честно ме гледат
понякога
твърде
спокойно.
Вярвам в усмивката ти,
вярвам, че за мене е искрена.
Вярвам, когато поправяш ме,
ако случайно или нарочно греша.
Вярвам, когато към мене протягаш ръка
и докосваш с върха на пръстите си
лицето и непокорната ми коса.
Вярвам, когато смееш се,
ако нещо глупаво или забавно твърдя.
И искам и ти да повярваш,
макар че вяра няма в теб.
Ако можех да те накарам да вярваш,
ако можех с вяра да те заразя,
щеше смисъл да има
да вярваме
и двамата,
да вярваме в чудеса.
И щеше да е нашето
чудо възможно
за мен, за теб и за нас.
Но само един като вярва,
само аз,
остава си вяра без сила,
вяра в невъзможни чудеса.