Последните слънчеви лъчи отдавна се бяха скрили, но все още светлееше. Небето бавно гаснеше. Тежките облаци почти се бяха стопили и се виждаха бледо блещукащи звезди. Стъпките й уморено отекваха по алеята. Както никога, в парка почти нямаше хора. Насочи се към най-самотната пътека между вече тъмнеещите дървета. Седна в корените на един голям и леко скърцащ салкъм. Беше, все пак, студено. Но по-студено беше в душата й. Може би точно този студ не й позволяваше да усети едва 12-те градуса. Намести се, доколкото беше възможно, удобно върху твърдата земя, кръстоса по турски крака, отпусна ръцете си в скута, дълбоко въздъхна и се загледа в небето над нея.Облегна се на дървото и затвори очи.
Беше сама. Толкова сама, колкото никога преди това не се беше чувствала. Имаше усещането, че всички хора си бяха тръгнали. Хората, които обичаше...и които я обичаха. Или поне тя си мислеше и се надяваше, че я обичат.
Но вече май не беше толкова сигурна в това...
Никой не я искаше, на никого не му пукаше за нея. Всеки беше твърде зает със себе си и собствените си проблеми. И беше свикнал тя винаги да бъде там, от другата страна на телефона, компютъра, масата, и да засвидетелства загижеността си, подкрепата, разбирането си.
Това се очакваше от нея.
На кого му пукаше какво се случва с нея, вътре в нея?.. Интересуваше ги само какво тя може да им даде. А тя можеше да даде много. И го правеше - с чисто сърце, открита душа и искрена усмивка.
И хората взимаха - и мъжете, и жените. Грабеха с пълни шепи, непрестанно. Успокояваха се с мисълта, че тя няма нужда от нищо, че е нормално да дава. В крайна сметка тя така ги беше спечелила.
За какво иначе им беше необходима?
Тя беше като дете в тяло на жена. Често беше несигурна, постоянно беше крайна във възприятията си, идеалистка в мислите си, до край отдадена в чувствата си. И май вярваше само в тях. И може би наистина искрено вярваше, че само те не я лъжат. Никога. Страстта й беше повече от силна, ентусиазмът - заразяващ - като бурна река, но бързо утихващ, заради вечните търсения и лутания. Не познаваше баланс. Но инатът й беше непобедим. Твърде спокойна и търпелива - чак до крайност, за всички около нея това беше доказателство, че е безхарактерна и слаба. А тя беше по-силна от много от тях. Но никой не се опитваше да го разбере. Беше открита и пряма и затова всички си мислеха, че е лесна, че я познават добре. А всъщност никой не знаеше колко дълбочина се криеше зад привидната плиткост на смеха и закачките й.
Не, разбира се, че бе беше съвършена.
Имаше безброй минуси, но те бяха нейната лична борба. И може би заради силната на моменти несигурност, позволяваше на минусите си да изпълзят и да се покажат пред тези около нея. И тогава всички започваха да я упрекват, че това или онова не може да е така, че тя само греши. Грешка след грешка. Никога за нищо и никого не беше достатъчно добра. И казваха, че тя трябва да се промени. А тя се чудеше защо да го прави. За да им се хареса? Не, не искаше това. Искаше само да я харесват такава, каквато е. С хубавото и с лошото. Тези, на които й се искаше да им пука обаче, упорито отказваха.
Тя не заслужаваше.
Защото не беше добър приятел, слушател,човек, професионалист... Защото най-накрая постави постави себе си, а не чуждите нужди на преден план. Но вместо да се почувства по-добре, всичко само стана по-зле. Дали изобщо на някого щеше да му пука, ако изчезнеше? Дали изобщо някой щеше да забележи? Да, разбира се. Но никой нямаше да зададе въпроси или да я потърси, а щеше жлъчно да отбележи: "Да, типично за нея. Никога я няма, щом ти потрябва.."А тя имаше..не, мислеше си, че има приятели...
Тялото й започна да се сковава. Размърда се. Изправи се и изтупа дрехите си. Вече се беше смрачило. Дърветата се бяха трансформирали в мълчаливи сенки. Прийска й се да не се прибира, да избяга, но родителите й щяша да се поболеят. Поне на тях дължеше да не изчезне. За другите и без това сякаш нямаше значение. Но празните удари на сърцето й бяха по-силни от нея. Тя направи малка крачка. Спря. Огледа се. Обърна се и продължи. В неизвестна никому посока. И повече не спря.
Нито някога се обърна.
А хората продължиха живота си по старому. Само че вече нямаше кой да бъде виновен за това, че е дарявал криворазбрана любов... И тази любов да бъде омаловажавана. Защото беше достатъчна за всички.
Разплака ме!
ОтговорИзтриване