Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.

Безгрижен тон.

Въпросително вдигната вежда.

Лека усмивка.

Предизвикателен поглед.

Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.

Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".

Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?

Преди...

Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?

Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.

И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?

Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 

Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...

Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.

Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.

В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.

- Защо реши, че съм намислила нещо?

- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!

- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.

- Можеш. Но с този поглед ли точно?

- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.

- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?

- Нищо не очаквам. Знам ли...

- Радвам се да те видя...

- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?

- Това беше излишно.

- То между нас вече кое ли не е излишно. 

- Защо го правиш?

- Кое?

- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...

- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!

- Сега каква е причината? Аз ли?

- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.

- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...

- Едно от нещата, заради които си тръгна?

- Едно от нещата, заради които те обичам.

- Нещо в мене липсва. Ти ли си?

- Всичко друго, но не и аз. 

- Не всички парченца от пъзела са в мен... 

- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.

- Отказвам да го приема. 

- А трябва. 

- Затова ли ме остави?

- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.

- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...

- Но те обичах. Все още те обичам...

- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 

- Можеше да бъдеш...

- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.

- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?

- Несправедлив си...

- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 

- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.

- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.

- Май беше грешка да те викам тук.

- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.

- Значи все пак си ме наблюдавал.

- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.

Разсмиваме се заедно. 

- За съжаление обаче това не е достатъчно.

- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...

- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...

- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.

- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?

- Доколкото е възможно...

- Целуни ме!

- Това няма да свърши добре...

- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?

- Аз... Не знам дали ще мога.

- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?

- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.

- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.

За мен обаче беше прав. 

В мен липса за него няма. Има само обич.

Която оставям на прага...

И се чувствам добре.

Отново?

Къдрава коса. Това беше първото, което забеляза, когато той се качи в автобуса. Винаги си беше падала по момчета с къдрава коса. Имаше нещо адски чаровно в тях. Обикновено си ги представяше с тръпчинки и неустоима усмивка. За друго май и не оставаше място в представите й - всичко се изчерпваше с къдравата коса, тръпчинките и усмивката. Но май й стигаше. Неговата коса беше буйна. Толкова, че покриваше челото му и тила. Качулката допълнително създаваше излюзия, че косата му е ...е, голяма. Нямаше как да не се усмихне на тази глупава мисъл. Наведе поглед, за да не изглежда твърде ненормално, въпреки че беше свикнала в градския транспорт често хората да я гледат с нескрита почуда. Тя беше цветното, смеещо се на висок глас петно, което грееше с някаква вътрешна светлина, сякаш си имаше собствен ядрен реактор някъде между сърцето и стомаха. След като реши, че вече е безопасно, вдигна глава и си позволи малко по-опознавателен поглед. Видя, че е висок и доста слаб, но по онзи жилаво-привлекателен, а не чуплив начин. Като атлет от онези безумни бягания по 10,000 метра...или даже повече. Дрехите му не бяхя за сезона, по-скоро приличаха на есенни, отколкото на пролетни - анти-вятър яке, тъмно сини джинси, кецове и раница. Беше застанал в полу-профил към нея - не успя да види лицето му. Видя само, че на верижка около врата му висяха очила. Представи си го седящ на пейка в парка, с очила на носа и книга в ръка. За втори път се усмихна глуповато. Този път не сведе глава. Само се взря в профила му. Щеше й се да стане като по филмите - той да усети, че някой го наблюдава настойчиво и да се обърне; погледите им да се срещнат; усмивките да се появят от самосебе си и...нататък е ясно. Вместо да стане това обаче, той просто се насочи към вратата и слезе на следващата спирка. "Хей, къдрокоско, къде отиваш? Та ние тъкмо се срещнахме." едва не го каза на глас. Огледа се несвързано наоколо и в мига, преди шофьорът да затвори вратите, се шмугна между недоволно разбутаните хора и се озова на тротоара.

Като уплашен дивеч се взря в нищото "Какво, по дяволите, правя?!" На ляво - нищо. На дясно - хора, а между тях и мяркаща се раница, Неговата раница. "Ще съжалявам за това..."  Забързано се насочи в неговата посока. "Оф, защо всички високи хора бързат толкова? Не стига, че краката им правят по-големи крачки, ами и бързат." Заситни вперила поглед в гърба му. Какво я беше прихванало? Какво ще прави - ще го преследва? И като (ако) го настигне, какво? Ще му каже "Ами, здравей, видях те в автобуса и реших да те преследвам до вас. О, не, изобщо не съм ненормална, всъщност съм доста приличен човек. Сериозно!" Имаше (не)добрия навик да си говори сама. Май не-доброто беше, че си и отговаряше. Но поне знаеше, че ще получи честно пристрастно мнение. Което в почти всички случаи слушаше. После рядко съжаляваше. Май почти никога всъщност. След като прехвърли тези несвързани мисли из главата си, реши, че най-добре да ускори крачка. Нямаше какво да губи. Още повече не беше нещо необичайно за нея да говори на непознати хора. Или да им се усмихва. Или да им намига. Или да им помага с нещо - я посока, я багаж, я да запознае срамежливо (непознато) момиче с някой симпатичен младеж. Да, това беше лесно и типично. Но да преследва хората по улиците - това вече беше нещо ново. Не че имаше значение де - за всичко си има първи път. А и тя може да вика доста силно и да хапе, и да рита, и да дере... Не че си мислеше, че може да й се на;ложи да прави нещо такова де, но все пак. Паветата са гадно нещо, когато решиш да преследваш някого. Особено, ако си с токове. За шастие тя беше с равни подметки. И все пак си беше изпитание да поддържа неговото темпо.

 "Светофар??? Не, не и не. Не светвай червено точно за мен. Ще го изпусна!!! Ах, ти-и-и..." Понякога се дразнеше на себе си, че е толкова стриктна в политиката за светофарите и булевардите и улиците. Особено, когато бързаше. Нищо, ще си изчака. Какво пък. Видя в коя посока тръгна, нали така? Просто ще последва улицата.

Зеленото най-сетне светна. Не-разколебано тя тръгна по дирята, която си представяше, че той оставя след себе си. Минаваше по плочките, по които той беше стъпвал. Докосна се до стара дървена врата, на която той се беше подпрял, за да завърже връзката на десния си кец. Завъртя се около дървото, покрай което беше завил. И както замечтано скочи на улицата, изведнъж се блъсна в някого.

- О, извинете.

- Няма нищо.

- Аъ...

Беше той. Беше се блъснала в него, докато си фантазираше за него. Какво пък правеше точно там? И защо се блъсна в него? Ох, и какъв глас имаше. Същият като къдравата му коса и въображаемите му тръпчинки - многопластов, весел, топъл. Глас, който си готов да последваш и във вратите на Ада. "Какво сравнение..."

- Май ме следиш, а?

- Моля? Глупости. Няма такова нещо...

- Аха. И взирането ти в профила ми го е нямало, нали?

- Е, това вече...

- Искаше ми се да ме последваш. Затова слязох така бързо.

- Базикаш ли се с мен?

- Ни най-малко. Хайде, ела. Нали и без това искаше да...

- Нищо не съм искала. Тоест не знам какво съм искала, Просто слязох от автобуса и...

- И ме последва? Добре тогава, да повървим?

Тръгнаха надолу по улицата. Или беше нагоре. Никога не се беше справяла с тези измислени посоки. Хората си ги въртяха както поискат. Вървяха безцелно. Не говореха. С крайчеца на окото крадешком го наблюдаваше. Усмихваше се. Но лицето му. Все пак си оставаше тайнствено. Дори, когато говориха, не успя да го огледа добре, да запомни чертите му. Просто знаеше, че има лице, но как изглеждаше - това вече беше друг въпрос. Тъкмо беше тръгнала да размишлява, когато той се обади.

- Обичаш предизвикателствата, нали? Но когато някой не отговаря на твоите собствени предизивкателства, вече не ти е интересен. И почваш да търсиш нещо друго, което те провокира, което гъделичка любопитството и ума ти. Не обичаш еднопластови хора. Те са ти...скучни? Сред тях се чувстваш твърде силна, твърде властна. Обичаш пъзелите. Онези хора, които изглеждат и се държат по един начин, а се оказват съвсем други. Затова и тръгна след мен - защото ти се сторих като някой, който си струва да разгадаеш. Иначе защо да го правиш? Защпо да тръгваш след непознат - не си от тези, които тръгват след някого, само защото е хубав. Причината при теб е друга - обожаваш да разгадаваш хората. Или по-скоро обичаш самия процес на разгадаването им. Да си доказваш сама на себе си, че си добра в това, че знаеш как да "пипнеш" хората, за да се разголят пред теб. Не, не смятам, че ги нараняваш по някакъв начин след това, Просто, когато вече са ти ясни, няма какво повече да те задържи там. И продължаваш напред. В търсенията си. В лутанията си. Защото да, ти се луташ. И търсиш и себе си в тях. Ти си като ръката на съдбата - появяваш се в точния момент в живота на хората. Даваш им всичко, от което се нуждаят тогава, без дори да го осъзнават - щастие, болка, смях, сълзи. И след теб са по-добри. А ако не са, то значи никога не са били. А ти? Какво става с теб след това? Чувстваш, че е трябвало да стане това, което е станало. Чувстваш се по-силна. А дали наистина си? Не мислиш ли, че е време да спреш да търсиш? Не мислиш ли, че е време да застанеш на едно място и...ти да чакаш някого? А не винаги да го откриваш? Спри се... Намери центъра си. Намери пристана си, И чакай. Поне веднъж в живота си чакай. Защото понякога тези, които преследваш, се оказват онези, които никога не би искала да откриваш. Помисли за това. Монетата винаги има две страни.

Преди да успее да реагира, той си сложи ръката на челото й и я бутна.

- Хей, кой си ти, че да ми говориш така? Кой си ти, че да ме буташ?

Нямаше на кой да вика. Нямаше кой да понесе огньовете, които бушуваха в нея. Нямаше кой да усети планините, които се тресяха в ума й. Беше сама. В стаята си. В леглото си.

- Сигурно се шегуваш... Това извратеното ми съзнание ли беше или Оле-Затвори-Очички е решил, че днес заслужавам да се подиграе с мен? Все тая. Утре съм на работа.

Обърна се на другата страна и заспа.

Отново? ;)

Най-хубавата нова година...

Знаеш ли какво ми се случи? Мечтаех наяве. Не ме ли разбираш? Ами мечтаех, но в същото време мислех и за това, за което мечтаех. Сякаш беше спомен от бъдещето, който сега изживявам. С всичките си му там особености и донякъде нелогични детайли. Изпипвах картините в главата си, но все пак гледах да не ги правя прекалено съвършени. Спомените не винаги са такива. За истинските говоря...
Искаш ли да знаеш какво видях? Да, защо да не ти разкажа? И ти беше там. Даже май беше основна фигура. Да, все едно не мечтаех за себе си, а за нас. Не, не, не за нас като за "нас", а просто за Нас.
Аз и ти.
Ти и аз.
И останалия, останал на заден план свят.
Навън беше топло, но беше зима. Слънцето грееше през прозореца. Имах пране в стаята. Явно току-що го бях извадила от пералнята...
Да, пране! Нали ти казах, че всичко беше като спомен, не като сцена от филм. Иначе нямаше да е истинно.
Да, именно тези дребни битовизми правят живота реален. Съвършенството е утопия в този свят.
Какво? Не, за видението си говорех. О, да, видение е хубава дума. И е подходяща за случая. Добре де, знаеш, че обичам лиричнити отклонения, но хубаво, няма повече да се отплесвам.
Та за прането. Да... Ами то си стоеше там и аз го простирах. Беше ми студено, за да го извадя на терасата. Е, да де, казах, че навън е топло, но беше зимата. А зимата топло е, когато има слънце и е поне 10 градуса, но това не означава, че ще се разхождам да простирам навън. Или че на мен ми е топло... Остави сега това. Ще слушаш ли или да спирам? Добре тогава.
И аз се занимавам с дрехите и в един момент идваш ти. Започваме да си говорим за дреболии и за "довечера". Довечера си е довечера - 31 декември. Да, щяхме да празнуваме нова година заедно. Не, нямаше да има купон. Щяхме да си правим пикник. С книги. Не, нямаше да ги ядем, щяхме да си четем един на друг. Да, точно това, което чу. И как така къде пикник? В стаята много ясно. Нищо де, по-нетрадиционно. Няма да сме като от коледен филм, я. Въобще не ме слушаш внимателно! После, както беше още светло, стана вечер. И пикникът започна. Имаше плодове и сирена, вино, за теб имаше и месо. Не, не бяха сандвичи с пуешко... Бяхме готвили. И баница с късмети си имахме. На теб ти се паднаха паричката, нова кола и пътуване. За мен останаха здравето, любовта и къщата. Смяхме се, че ти ще си богат и с новата си кола ще обикаляш света, а аз ще стоя вкъщи, ще ти правя заклинания за любов и ще ти пазя здравето. Поне психичното и нервите, защото ще стоя далеч от теб. Аз се заядох, че няма да те пусна вкъщи, а ти ме затапи, че с многото пари, които ще имаш, ще си купиш по-хубаво "вкъщи". Аз обаче не ти останах длъжна - казах ти, че по-хубаво вкъщи от нашето няма да намериш. Ти се засмя. Бях готова за ответен удар. А ти кимна и се съгласи. Погледна ме нежно..и ме целуна...
Какво? Защо пак ме прекъсваш? Да, да, помня какво казах, че не е било видение за нас като за "нас", а просто за Нас. Излъгах. Съди ме! Тихо сега. Има още.
Продължихме с вечерята. Между другото на пода беше доста удобно. Бяхме събрали много възглавници.
Нямаше музика. Само ти, аз и куп книги - романи, очерци, разкази, поезия...
Ти ми четеше стихове, аз ти четях кратки разкази. Никога не ме е бивало с поезията. Особено с четенето й на глас, но ти... При теб е друго. Ти улавяш ритъма на автора, вливаш се в думите, преоткриваш смислите. Обичам да те слушам как четеш стихове. Напомня ми за съвършения свят на приказките, където всичко завършва добре. На свой ред аз ти подбирах разкази. На две-три твои стихотворения, се падаше по 1 мой разказ. Обвини ме, че са само тъжни. Такива ми харесват, какво да направя...
После играхме карти. Не, не на гол покер. Аз никакъв не мога да играя, ти за гол ми говориш. Ти ме би, после аз те бих. Имаше решителна игра, но по средата стана 12. Спряхме я.
Пихме шампанско.
Целунахме се.
По-хубавото беше, че се гледахме в очите. Сякаш нямаше нищо между и около нас.
Само аз и ти.
Само ти и аз.
И нищо друго.
Тогава те пожелах. Точно там, на пода, сред книгите и храната. Сред разказите, стиховете, разпилените карти и прането. Сред шума от околните блокове, пиратките и фойерверките. Сред вибрациите и звъненето на телефоните в първите минути на Новата година. Исках те повече, отколкото дете иска коледния си подарък.
И ти беше само мой.
Не знам колко време беше минало и кога точно бяхме заспали. Събудих се сгушена в теб сред целия безпорядък. Не помръднах. Не исках да губя мига, защото го превръщах в най-хубавия си спомен от бъдещето. Запечатвах мечтателското си видение за най-хубавата била и бъдеща Нова година. И тогава всичко стана бяло и ме заслепи. И се завърнах обратно тук...
Не, не съм полудяла. Казах ти какво видях. Шшт, тихо, не викай. Пак минава, да те чуе ли искаш? Заради теб пак ще си имам проблеми. Да, точно така, заради теб. Вместо да сме си вкъщи и да се случва бъдещето от видението ми, пак ще прекарам нова година в трапезарията... Не! Внимавай! Ох, ето, виждаш ли какво направи? Счупи чашата. Браво, тя идва сега...

- Здравей, скъпа, всичко наред ли е?
- О, да, сестра...
- С кого си говориш? Пак ли с твоя въображаем приятел?
- Той не е въображаем! Стои до вратата. Той бутна чашата!
- Да, разбира се, скъпа, извинявай, за момент не го видях. Хайде, да почистим тук, за да не се порежеш, а след това ще отидем в трапезарията. Трябва да се приготвим за новата година, нали? Ще настъпи само след няколко часа. Ще видиш, ще е най-хубавата, която си имала или ще имаш. Тъкмо ще си изпиеш и лекарствата, хайде...



Написано в малките часове на 1 януари 2013 година. Или не толкова малките. Зависи от гледната точка...

Засрами се!

Не искам да пиша за теб, а ето, че отново си в главата ми. Мислите ми са обсебени...или просто мислите за теб за твърде нагли. Засрами се! Като досадна муха обикаляш из мен и не ме оставяш да се концентрирам. Не върху теб - върху всичко друго, което безцеремонно си отстранил. Повтарям ти - засрами се!
Помниш ли първия път, когато ти позволих да влезеш в главата ми? Беше толкова срамежлив и плах. Едва се прокрадваше, предпочиташе да стоиш в сянката на всекидневния живот. А сега си пълен егоист! Като велик завоевател ли се изживяваш? Удоволствие ли ти доставя? Не искаш ли малко поне да си починеш? Да излезеш някъде, да се разходиш, да ме освободиш от присъствието си? Не? Предпочиташ да ме тормозиш... Понякога наистина си мисля, че ти доставя удоволствие тази ти игра. Не стига, че си вечно пред очите ми, а не ми позволяваш и да спя. Караш сърцето ми да бие като барабанче, а под ритъма в корема ми пеперуди да танцуват съвсем лудешки танц. Защо? Защо? Защо? И това не ти стига, а краката ми се подкосяват, ръцете треперят и се потят, ледени тръпки се топят в топли вълни по голия ми гръб. Променяш цялата ми атмосфера без да имаш право на това! Предизвикваш суша в душата ми, която напояваш със собствените ми сълзи; затъмняваш Слънцето и ликът ти вместо него започва да блести; очите ти са по-ярки от звезди в безлунно небе. А когато ти скимне, нощем ме караш като цвят на цвете самотна да се свия. Защо си такъв? Не съм очаквала, че си способен на подобна жестокост. Та ти така хубаво ми се усмихваше...И винаги подаваш ми ръка, когато само пожелаеш. За жалост не сега, не сега... И как пък няма друго, което по-силно да се окаже от теб? Пречиш ми, пречиш ми да живея. Без теб обаче живот  ли би било... А защо аз не съм такава като теб? Да се настаня в главата ти и да се превърна във властваща царица. Защо на сърцето ти не мога да заповядвам, както ти с моето се разпореждаш? Имунизиран си срещу моята отрова, макар че винаги си казвал, че си само мой.
Казах ти, че не искам за теб да пиша, а отново писах само за теб... 
А аз твоя ли съм или принадлежа на мисълта за теб?

Te

Музиката беше силна. Тя едва чуваше дори собствените си мисли.

 Усмихваше се. Леко залитна. Чашата и се разля. Замалко да го залее. Той ловко се дръпна, подсмихна се, хвана я, погледна я топло и каза това, което почти винаги казваше:

- Ах, маймунке, пак си мърсувала. Дай да ти помогна.

Тя се разсмя. Силно и гръмогласно. Почти не разбра какво и каза, но го познаваше твърде добре, за да се осъмни в предположението си.

Погледна го в тъмните, дълбоки очи и се усмихна така, както дете се усмихва на майка си, след като е счупило любимата и ваза - виновно, но същевременно невинно и леко игриво.

- Значи все пак дойде...

Той винаги идваше.

Той взе чашата и и помогна да седне на канапето до него. Тя се сгуши в него. Обичаше да го прави. Намираше не само разбиране, топлина и уют, но и защита от всичко, което я плашеше или преследваше. Отпусна глава на рамото му и го остави да и прочете поредното конско. Колкото и да е странно, тя обичаше той да я назидава, защото в гласа му имаше колкото укор, толкова и топлина и загриженост. И утеха. Това, от което тя имаше нужда най-много. Не се опита да му противоречи, както обикновено правеше. Този път не беше сгафила толкова много, но пък беше твърде уморена, за да си го позволи. Послушно го изслуша, а след това само му каза:

- Благодаря... - и го целуна по бузата.

Той от своя страна не можеше да и се сърди. Имаше нещо у нея, между тях, което го караше винаги да и прощава и дори да се радва на някои от "приключенията" й. Нещо, което внасяше мъничко радост, в иначе погълнатата му от мрак душа. 

Стори й се странно. Той винаги бе там за нея - без уговорки, без молби, без обяснения... Само едно обаждане бе достатъчно, за да пристигне и да се погрижи за нея. Както винаги правеше. И тя го обичаше заради това. Е, не само заради това, но това беше една от главните причини.

Хората не ги разбираха - бяха твърде различни - тя беше лъч светлина, а той мрачен полъх и въпреки това се разбираха прекрасно. Знаеха отлично добрите и лошите си страни, силните и слабите си места. Понякога се чудеше дали той не я познава по-добре и от самата нея. Той от своя страна беше труден за разгадаване. рядко допускаше някого толкова близо до себе си, че да бъде разкрит напълно. Дори понякога и се струваше, че никога няма да успее да го опознае напълно. В момента обаче не искаше да мисли за това. Важното бе, че той беша там. 
До нея. 
Заради нея. 
Отново. 
И нищо друго нямаше значение. 

Той я погали по косата и гърба. Правеше го, за да я успокои. И успяваше.

Изведнъж тя се разплака. Припомни си колко пъти той я е спасявал. Понякога от самата нея. как винаги е държал ръката и или е оправял разрошената и коса. как и се е усмихвал нежно, когато всички други са я гледали със злоба, ненавист и гняв. Как е заставал не веднъж под ударите на болката, само, за да я защити. Малко се озадачи. "Какво ми става. Защо сега?" Имало е и по-опасни ситуации. Забърквала е по-сериозни каши. Но днес... Днес, когато го видя - висок, строен, тъмнокос и красив. С едва различимо лице на тъмния фон, величествен и тайнствен, нещо в нея се пречупи. Което беше странно.

Той повдигна лицето и с ръка - нежно и внимателно. Сякаш вдигаше много крехък и скъп порцелан. Изтри сълзите й и, докато я гледаше с лека, но в никакъв случай обидна, насмешка, й каза:

-Хей, сладурче, няма нищо. Нали знаеш, че аз винаги ще съм до теб. Дори и след като умра. Не, не, не, недей да плачеш сега.

Тя се ядоса и опита да каже нещо, но той я прекъсна.

-Знам, знам, защо заподсмърча. Спокойно, шегувам се. Хайде сега да спрем със сълзите и да се усмихнеш. какво ще кажеш? Може да си купим джин и да се довършим. Съгласна ли си?

Тя се разсмя. Знаеше, че го каза, за да я развесели, но и че в същото време е напълно сериозен. Леко кимна с глава.

Той стана и й помогна да се изправи. Тя инстинктивно го прегърна. Той само се усмихна и й отвърна. Вдигна лице към неговото, погледна го продължително в очите и му каза: "Обичам те, сладурче." Той махна един кичур от косата й, който непокорно се бе спуснал над гладкото и чело, дясното око и устните и се усмихна още веднъж.

-Знам, сладурче, знам. А сега хайде да се прибираме. Музиката е твърде силна за мен.

Тя се съгласи. 

Прегърнати, безмълвни, те се плъзнаха в нощта и изчезнаха в тъмнината.

След тях се разнесоха викове, подсвирквания, смях.

Някой се обади. Тихо, едва доловимо, и въпреки това всички го чуха:

- Не, изобщо не е това, за което си мислите. Това са просто едно момиче и нейният най-добър  приятел...

15 февруари 2009 

Щастливият влак

Малко предистория. : ) Обичам да пиша, винаги съм обичала. И си мисля, че писането е най-добрият начин да се справям с болките и емоциите си, които определено са доста бурни и често дори умозамъгляващи. Хаха, има ли такава дума? Май вече я създадох. : ) Та мисълта ми беше, че пиша, когато искам да се освободя от чувствата и усещанията си. Изливам ги на листа и те вече ме тормозят или пък изпълват по-малко. Някои от нещата, които ще публикувам, са писани точно в такива ситуации и в различни моменти от живота ми. Мисля, че добре ще се ориентирате. Е, приятно четене... :)

Щастливият влак

Мъглата бавно се просмуква в нея. Усеща я как попива в дрехите и стига до кожата й. Потръпва. Опитва се да се отърси, да не мисли за неприятното усещане. Трудно е! Необходимо е да се съсредоточи повече... Или да мисли за друго.

Зазорява се. Гарата е пуста. Стои съвсем сама на перона и чака щастливия си влак. Разхожда се до линиите, прави невинни кръгчета и леко подритва по някое камъче...или изтърван бонбон.

Тихо, като че от нищото, се появи силует. Застава в другия край на перона и стои. Неподвижно.

През мъглата прилича на нечий нещастен призрак. Само лекото поклащане на ръбовете на палтото му доказва, че е жив - от плът и кръв.

Скришом го изучава с поглед. Дори през разстоянието усеща, че не е щастлив. Може би е дошъл, защото чака своя щастлив влак. Също като нея. Не смее да го заговори...дори не смее да се приближи. За по-сигурно изпраща бонбона на разузнавателна мисия със силен шут. Той се удря в крака му и глухо спира своя нелогичен полет.

Мълчание.

И тишина.

И неподвижност.

- Мисля, че си изгубихте бонбона.

- Мисля, че той ви откри.

Лека усмивка. Почти незабележима, но силно осезаема дори през мъглата, дори през разстоянието.

- Разкажи ми за себе си.

- Аз съм слънчевата дъщеря.

- А защо стоиш на тази празна и мъглива гара?

- Защото искам да озаря света си. И все от някъде трябва да започна.

- Къде отиваш тогава?

- Накъдето ме отвее вятъра...

- ...или те заведе щастливият ти влак.

- И ти ли чакаш него?

- Аз отдавна никого не чакам.

- Защо си тук тогава?

- Защото там не е по-добре.

- Кой си ти?

- Аз съм синът на тъмнината.

- Позволи ми тогава да те озаря, за да усетиш топлината.

- Няма смисъл. Аз съм тъмнина - само ще погълна светлината ти без да усетя топлина.

- Не, аз съм слънчева и топла - ще усетиш, само ми позволи да те озаря.

Засмя се. Обърна се за първи път към нея. Лицето му остана забулено в мъгла. Само гласът му - мек и нежен - се отпечата в душата й.

- Само луната може да озари тъмнината. Само луната може да й даде покой.

- Значи все пак чакаш някого. Чакаш своята Луна. Защо излъга?

- Не съм те лъгал. Аз никого не чакам - тя чака мен.

- Защо тогава не отидеш при нея?

- Защото трябва да съм готов.

...

  - И все пак чакаш някого. Себе си...

 Влакът със свистене спря пред тях. Вратите се разтвориха.

- Може би си права. Но няма никога да го дочакам.

- Ще се качваш ли?

- Не, аз оставам. Ти върви. Не съм това, което търсиш.

Прекрачи прага на вагона. Обърна се към него.

- А аз не съм това, което чакаш. Но те озарих и ти дадох цялата си топлина. Този, когото чакаш, винаги е бил в теб. Видях го, усетих го, почувствах го. Моята топлина го събуди, за да отиде той при своята Луна. Бъди щастлив, без щастливия ми влак.

Погледна я въпросително.

- Защо?

Тя се засмя леко.

- Аз съм слънчевата дъщеря...

Понечи да отвърне. Направи му знак с пръст да замълчи. Мъглата се беше стопила. Влакът бавно се задвижи. Загледа се в топлите му очи. Тя се усмихна и махна с ръка. Дълго се гледаха, докато влакът набираше скорост. Той се усмихна и махна с ръка. После се обърна и тръгна. Устремено. Тя се загледа в гърба му. Той беше щастлив. Тя беше щастлива.

Скоро го изгуби от поглед и повече не го видя. Но го беше озарила и усетила.

Беше озарила света...

6 април 2011