Te

Музиката беше силна. Тя едва чуваше дори собствените си мисли.

 Усмихваше се. Леко залитна. Чашата и се разля. Замалко да го залее. Той ловко се дръпна, подсмихна се, хвана я, погледна я топло и каза това, което почти винаги казваше:

- Ах, маймунке, пак си мърсувала. Дай да ти помогна.

Тя се разсмя. Силно и гръмогласно. Почти не разбра какво и каза, но го познаваше твърде добре, за да се осъмни в предположението си.

Погледна го в тъмните, дълбоки очи и се усмихна така, както дете се усмихва на майка си, след като е счупило любимата и ваза - виновно, но същевременно невинно и леко игриво.

- Значи все пак дойде...

Той винаги идваше.

Той взе чашата и и помогна да седне на канапето до него. Тя се сгуши в него. Обичаше да го прави. Намираше не само разбиране, топлина и уют, но и защита от всичко, което я плашеше или преследваше. Отпусна глава на рамото му и го остави да и прочете поредното конско. Колкото и да е странно, тя обичаше той да я назидава, защото в гласа му имаше колкото укор, толкова и топлина и загриженост. И утеха. Това, от което тя имаше нужда най-много. Не се опита да му противоречи, както обикновено правеше. Този път не беше сгафила толкова много, но пък беше твърде уморена, за да си го позволи. Послушно го изслуша, а след това само му каза:

- Благодаря... - и го целуна по бузата.

Той от своя страна не можеше да и се сърди. Имаше нещо у нея, между тях, което го караше винаги да и прощава и дори да се радва на някои от "приключенията" й. Нещо, което внасяше мъничко радост, в иначе погълнатата му от мрак душа. 

Стори й се странно. Той винаги бе там за нея - без уговорки, без молби, без обяснения... Само едно обаждане бе достатъчно, за да пристигне и да се погрижи за нея. Както винаги правеше. И тя го обичаше заради това. Е, не само заради това, но това беше една от главните причини.

Хората не ги разбираха - бяха твърде различни - тя беше лъч светлина, а той мрачен полъх и въпреки това се разбираха прекрасно. Знаеха отлично добрите и лошите си страни, силните и слабите си места. Понякога се чудеше дали той не я познава по-добре и от самата нея. Той от своя страна беше труден за разгадаване. рядко допускаше някого толкова близо до себе си, че да бъде разкрит напълно. Дори понякога и се струваше, че никога няма да успее да го опознае напълно. В момента обаче не искаше да мисли за това. Важното бе, че той беша там. 
До нея. 
Заради нея. 
Отново. 
И нищо друго нямаше значение. 

Той я погали по косата и гърба. Правеше го, за да я успокои. И успяваше.

Изведнъж тя се разплака. Припомни си колко пъти той я е спасявал. Понякога от самата нея. как винаги е държал ръката и или е оправял разрошената и коса. как и се е усмихвал нежно, когато всички други са я гледали със злоба, ненавист и гняв. Как е заставал не веднъж под ударите на болката, само, за да я защити. Малко се озадачи. "Какво ми става. Защо сега?" Имало е и по-опасни ситуации. Забърквала е по-сериозни каши. Но днес... Днес, когато го видя - висок, строен, тъмнокос и красив. С едва различимо лице на тъмния фон, величествен и тайнствен, нещо в нея се пречупи. Което беше странно.

Той повдигна лицето и с ръка - нежно и внимателно. Сякаш вдигаше много крехък и скъп порцелан. Изтри сълзите й и, докато я гледаше с лека, но в никакъв случай обидна, насмешка, й каза:

-Хей, сладурче, няма нищо. Нали знаеш, че аз винаги ще съм до теб. Дори и след като умра. Не, не, не, недей да плачеш сега.

Тя се ядоса и опита да каже нещо, но той я прекъсна.

-Знам, знам, защо заподсмърча. Спокойно, шегувам се. Хайде сега да спрем със сълзите и да се усмихнеш. какво ще кажеш? Може да си купим джин и да се довършим. Съгласна ли си?

Тя се разсмя. Знаеше, че го каза, за да я развесели, но и че в същото време е напълно сериозен. Леко кимна с глава.

Той стана и й помогна да се изправи. Тя инстинктивно го прегърна. Той само се усмихна и й отвърна. Вдигна лице към неговото, погледна го продължително в очите и му каза: "Обичам те, сладурче." Той махна един кичур от косата й, който непокорно се бе спуснал над гладкото и чело, дясното око и устните и се усмихна още веднъж.

-Знам, сладурче, знам. А сега хайде да се прибираме. Музиката е твърде силна за мен.

Тя се съгласи. 

Прегърнати, безмълвни, те се плъзнаха в нощта и изчезнаха в тъмнината.

След тях се разнесоха викове, подсвирквания, смях.

Някой се обади. Тихо, едва доловимо, и въпреки това всички го чуха:

- Не, изобщо не е това, за което си мислите. Това са просто едно момиче и нейният най-добър  приятел...

15 февруари 2009