Метафорично

Тишина...и тъмнина. Вече е късно. Не искам да си лягам. Спи ли ми се? Стоя сама и се взирам в стената. Колко малко може да означава толкова много. Една дума, един поглед - всичко е ясно. Заблудила ли съм се? Заблудена ли съм наистина? Търсех го или то само дойде при мен? Не помня... Знаех си, че правя грешка, но беше сладка грешка. И по-сладки съм допускала, но кой ти бори, кой ти помни... Май, че лъжа... Помня всичко, но е по-умно да кажа, че не е така. Не, няма кой да ме пита, няма кой да ме чака. Аз и не искам. Свободата е сладка. А и има толкова изкушения - само трябва да се пресегна. Светът е мой стига да го поискам. Няма кой да ме спре. Не беше ли така? Банално ли прозвуча? Слагам се в рамка?! Колко безвкусно от моя страна. Колко ограничено, колко...нормално?
"Нормално."
Повтарям го на глас. Прозвучава твърде силно. Подразвам се. На себе си, на тишината, на цялата ситуация.
Навик ми е. Обичам да вървя, но трябва ли винаги, щом тръгна от някъде, да се озовавам на съвсем друго място, в съвсем друга посока?
Ставам.
Отивам в банята.
Поглеждам в огледалото.
Не я познавам. Тя е тъжна, изморена, огорчена, ядосана. Аз съм щастлива, пълна с енергия, усмихната, безгрижна. Искам да изляза.Искам да танцувам. Искам да се смея. Не искам да мисля. Не искам да си правя скучна равносметка. Не искам сълзи. Не искам раздели. Не искам разбито сърце...
Което в крахна сметка отново ще заздравее. Може да нямам всичко на света, но имам лепило!!! И мъничко доза лудост.
Изгоних я!
В огледалото вече съм аз. Демонична усмивка, доближаваща се повече до лудостта. И достатъчно увереност в погледа.
Четка за зъби.
Паста.
Малко вода.
Дъхът ми вече е свеж. Идеално. Отивам да спя. Имам среща в съня със своя Ромео. Когото, поне в съня, скоро собственоръчно ще превърна в храна за рибите!
Казано метафорично.... ;]