Наслада 1

Какво ми правиш, че като се сетя за теб се подмокрям?
Как ми говориш, че като те чуя и цялата изтръпвам?
Как да се спра, в ръцете ти да не се разтапям
И всичко, което поискаш, послушно да ти давам.
Как да те спра, когато ме гледаш така
Как де ти кажа не, когато към мен протягаш ръка?
Познавам те твърде добре, а ти мен още по-добре
Слабост покажа ли - изпозваш я срещу мен
И наслада доставяш си, доставяйки наслада на мен.

И когато ме оставиш изтощена и щастлива сама
Само усмихваш се и мълчаливо си тръгваш в нощта.

Lover boy

Нима мога да се влюбя в него?
Та той е само lover boy...

Ха, но какви чудеса ми прави,
когато в обятията му аз попадна...

Няма тайни, няма измислени игри
отношения по-чисти от много повече любови.

И виждам, че за него съм красива,

разрошена, без грамче грим.

А дори и да ме лъже,

целувката му всичко заличава.

И налудничавият му поглед

толкова наситен и настойчив
в наш'те кратки срещи уж небрежен, 

а в тези мигове е само мой.

А като си тръгна,
каквото иска с другите да прави.

Каквото било - било

Недей да ми звъниш нощем
каквото е било - било.
Назад не се обръщам аз,
а и да го правех - няма място веч за мене тук.
Не си мисли, че не се сещам,
но мисля си за толкова неща,
ако всяко силно ме изпива
за ден съвсем ще се стопя.
А има още толкова от мене
дълбоко вътре и на повърхността,
но кой ли ще се гмурне смело,
щом каквото да поискат, показвам с лекота.
Не, недей да ми звъниш и рано,
когато съм едва отворила очи.
Денят ме чака строго
със скучни битови неща.
Но там, заспало скрито,
ме чака и онова, дето
с тебе уж открихме,
но пак оказа се лъжа.
А сутрин трябва да съм бодра
да ми пари под петите, докато вървя
и трябва нечий поглед буен
с усмивката си аз да заслепя.
Не искам и през деня да ми звъниш,
едва докоснала обяда,
да знам, че със желание го правиш,
но трябва да вървя сама.
И когато пак глава отърся
и делникът си продължи
да забравя, че някъде има
мислеща за мен душа.
Но мислите ти - те не са за мене -
ничия съм, ничия ще бъда.
Липсва ти само мисълта
за споделяне и топло тяло.

Не ти се сърдя, разбери ме -
животът е като игра -
трябва да има победител,
трябва да има - и загуба.

Прелюдия към едно събличане

Пускаш ми песен
И казваш "твой е света!"
Да ти вярвам ли или да бягам?
Няма май накъде -
Уж аз бях водеща,
А се оказва, че бавно
Ми отнемаш властта.
И май ми харесва,
Уж на шега,
Да си говорим мръсно
И да си споделяме разни неща.
Харесва ми, докато отпивам,
Да те гледам от ръба на чашата
Как умислен бъркаш в Тубата
И ми пускаш поредната доза музика.
Остави я напълно да се разлее в мен
А после кажи ми дрезгаво
Как обичаш онази да я ...
Възбудата явно върви с ревността,
и ставам порочна с усет към насладата.
Вина не чувствам.
Недей и ти да бъдеш роб -
Достатъчно големи сме
Да забравим утре за това.
Алкохолът
в бурна реакция
С музиката
в кръвта
И думите
за другата,
Която наричаш
"любовта"...
Кой води? Ти или аз?
Или вече стигнахме
Май без да знаем как...
"Прелюдия към едно събличане."
Така нарече последната песен.
Усмихвам се.
Усмихваш се.
Облизваме устни в съвършен синхрон.
Тръпнем. Копнеем.
Ах, какво ли ще е, когато от прелюдия, стигнем до същинската част?
Ще има много музика,
Но само от теб и от мен.
Втренчен стоиш и чакаш дъх да поема.
Май само той ни дели.
А искаш или са хормони?
Не знаеш и музиката продължава да звучи.

Време да тръгвам, сама, у дома.
Защото иначе НЕ няма да кажа.
Утре, като изтрезнееш, знам
Ще ми пишеш едно "Благодаря".
Не защото съжаляваш,
А защото ще си имаме нашата прелюдия...

Фантазия

Можеше да ме поканиш на среща
Или ненадейно да ме хванеш за ръка.
Можеше да се усмихваш плахо
Или смело да ме гониш под дъжда.
Можеше да станем дружки
И да шушукаме за другите неща
Можеше да се окажеш принца,
А аз от приказка принцесата.
Можеше да сме пирати страшни
И да треперят от нас моретата.
Можеше да сме любовници,
Бягащи от греховете общи.
Можеше да си хлебар и сутрин рано
От топлата постеля да се вдигаш,
А аз, докато превил си гръб,
Да съм къщовница и кротко да чета.
Можеше и аз да съм работохолик,
А ти да си поет и талантлив
И вечер, изморена, кисела,
Да ме усмихваш с стихове за мен.
Но това е просто невъзможно -
Не те познавам аз и ти не ме познаваш
И няма смисъл да чертаем схеми,
Защото на художника
Привършили са вече цветовете.
Сега платното, бялото,
Ще пожълтее, захвърлено съвсем само.
И няма кой да предположи
щастлив ли ще е тоз финал,
Защото всъщност краят,
нуждае се от своя старт.
Проекция ли сме или фантазия?
И можем ли да станем факт,
Ако било е и е писано,
художник да рисува пак?
А ти, когато срещнеш ме,
Ще ме подминеш ли, ще извърнеш ли глава?
Недей, не ти отива-
Потърси ми жадно погледа.
Защото знам, че може и ще сме,
Само малко смелост прояви -
Аз тук съм и съм истинска
Дано така да си и ти ...

Днес ще бъда

Днес ще бъда твоето момиче
- такава, за каквато си мечтаеш.
Днес ще бъда твоята любима
- единствена, като в роман.
Днес ще съм усмихната
и ще те галя без да спра.
Ще съм добра и мила,
нежна и ранима,
ще бъда като цвете,
което разцъфтява само в твоите ръце.
Ще съм беззащитна,
ако ти не си до мен.
Ще виждаш плахия ми поглед,
търсещ те в нощта,
защото ако те няма,
не мога да заспя.
И няма дума лоша да чуеш от мен -
ще съм послушна, справедлива
и всичките ти мисли ще чета -
ще знам какво си мислиш,

без дори и дума да си казал.
Ще знам кога какво да кажа,
ще знам кога какво да ти спестя,
Защото ти го заслужаваш -
знам, че иначе ще си нещастен,
дори може би ще си умреш от яд,
защото ти си просто егоист
и, когато утре аз си тръгна,
вината няма да търсиш в мен. 

Ще ти мине

Не ме обичаш. Знам.
Аз съм само временната
Спирка някъде към нея.
Гледаш ме и мен не виждаш
Все едно прозрачна съм
Каквато всъщност
Е мисълта за мен.
Целуваш челото ми,
По гърба ме галиш,
А нямаш търпение сама да ме оставиш.
Усмихваш ми се, знаеш как
Без дъх да ме оставиш.
Знаеш какво и как искам
Знаеш как да ми го дадеш.
И даваш - всичко и по много.
Само себе си далеч държиш.
И предпочиташ да мълчим
Само да не ти натяквам.

Не мисля да те чакам вечно.
Тъжно е, но нямам нерви.

Ще ти мине.
Ще ми мине и на мен.

Съсипана е и не и се получава

Гледам ти се получава
да си прилично
и неприлично чаровен,
неустоимо лош и
повече от всеки невинен.
Отива ти да си забавен,
а когато трябва - мълчалив.
Караш ме да онемявам -
да те слушам,
гледам,
искам във захлас.
А когато ти омръзвам -
да се отдалечаваш като котарак.
Съсипваш ме -
дори и хората видяха
и започнаха
наивно да ме съжаляват.
Казват - не го мисли,
млада си, красива,
само пропиляваш
моминските си дни.
После цъкат със езика,
даже малко ядно,
защото виждат и разбират
спасение за мене  няма.
Не защото не мога да го извоювам,
а защото сама ти се предлагам.
Не като лека жена за пари,
а с криле, като на птица разперени.
Взимай ме и ме размазвай
играй си, после остави.
Давай ми нежност,
после си я взимай
от мен, от душата,
която с един замах разголваш
и оставяш да кърви.
Вдъхновяваш ме,
а след това отричаш
и тръгваш си,
заповядвайки да те последвам.
Не съм ли малко жалка
в чуждите очи? А в твоите?
Пука ли ми? А на теб?
Не ме интересува колко ме обичаш,
макар, признавам,
понякога тайничко да се надявам.
А ти надменно ме поглеждаш
и след това ме взимаш на ръце.
Светът ми даваш и ме милваш
по-внимателно от майката дете.
И знам, че същият си като мен
не искаш никому да се отдаваш,
а всъщност това е всичко,
за което тайничко копнееш.
От страх или пък от нещо друго
грубостта, онази ти към мене,
знам единствената е
цял дето те държи.
Но остави това - граби от мен.
На тебе всичко давам.
И дори и хората след това да казват
"прави се на силна, но уви -
съсипана е и не и се получава".


С усмивка и благодарност за вдъхновението. ;)

Игри на страх

Не си играй с мен,
не ме залъгвай.
Не съм малкото момиче,
което да излъжеш,
че всичко, видиш ли,
наред е.
Не си мисли, че
ще е по-лесно
като даваш думи,
не и чувства.
Аз мога много да обичам,
но ненужна ли съм -
тръгвам.
Дали си вярваш,
че нищо не усещам
или просто чакаш,
приспиваш ме, за да потеглиш?
Страх ли те е да напуснеш?
И през вратата сам,
прекрачил прага,
да останеш?
Дали объркан си
или объркваш мен
не зная.
Но трябва главата си
да сложиш в ред.
Защото колкото и да мечтая,
усещам, че стоя на лед.
И бавно се пропуква,
бездна, която виждам,
а не усещаш ти.
Бягаш и се връщаш,
въртиш се в кръг
и се отдръпваш,
ръка подаваш ми,
държиш ме,
викаш, млъкваш,
после ме прегръщаш,
но да ме погледнеш -
виждам, че не смееш.
А аз стоя и наблюдавам -
свидетелка на тази лудост
в която, лошият, добрият,
искаш да си всичко,
но невинен.
Няма как да те спася
от теб самия.
Мога да си тръгна,
но оставам.
Няма аз да те оневинявам.
Няма да съм тази,
която край ще сложи.
Няма да поемам
чужда отговорност.
Защото знам,
и знаеш ти -
отрицателен герой ще има,
но страх те е да бъдеш ти.
Силна бях,
такава ще остана.
Мога всичко -
без помощ чужда
и съвсем сама.
но знаеш ли -
омръзна ми.
Искам вече да съм слаба.

И какво от това...

И тъкмо си помислиш,
Че нещо се нарежда,
А излиза изведнъж,
Че излъган си отново.
В мислите градиш
И в бъдещето гледаш,
А оказва се, че настоящето
Ти бяга и ти се изплъзва.
И няма как нещо да направиш,
Защото, казали са хората,
Хубост насила не става
А ако от някого очакваш
Да стои, защото го молиш
Плесника заслужаваш.
Не бъди от тия, дето съжаляват.
Изправи се и дай нататък...

I'm feeling so good
I'm feeling so high
I'm feeling I can touch the sky
I'm free as the wind
I'm free as the fire
If you try to stop me
You'll just gonna die!

Примирение

Колко малко е нужно,
когато се хващаш за сламка,
когато сърцето, проклетото,
не иска да слуша, да спре.
Когато усмивките, мислите
водят към задънена улица
от която единственият изход
е през клетата ти, поочукана глава.
Защото глупостта е лесна,
ако действаш, игнорирайки ума.
И не че се оплаквам,
но някак супер ми се получава
да се правя на отворена,
когато просто трябва да мълча.
И тогава се намесва и съдбата
как я бива само да е кучка
и да те омайва като любима,
а после да те рита като куче.
Но сърцето, знае си и настоява
да получи онова, което иска
дори и после от болка да се свива.
Не иска то да слуша, не иска и да разбере
че често не се получава,
защото има нещо друго да се случва.
Другото за други е добро
и на тях носи им наслада,
а то, сърцето, клетото,
примирява се за пореден път да страда.

Половинката

Търся своята половинка,
онази, същата душа.
която е във чуждо тяло,
но всъщност си е моята.
Иска ми се да я открия,
да се видя през нейните очи
и, когато трябва,
да й позволя да види себе си.
Дали ще се уплаши
или ще е щастлива?
Та тя ще е същата,
каквато съм и аз.
Но тя, душата другата, половинката,
ще се огледа като в огледало в мен,
защото себе си ще види,
макар да знае, че е друг човек.
И може да е страшно -
срещата на тези светове,
които, колкото еднакви -
половинките на едно цяло,
са всъщност толкова различни
отделни съществуващи вселени.
И знам - тя е някъде там.
Затворена във мъжко или женско тяло,
търси ме тъй както я търся аз.
И някой ден ще се открием
ще станем ний едно.
И платонична или пък физическа -
реакция ще протече
и, ако остана жива,
ще бъда вече цяла па макар на две.

Вдъхновено

Жалко, че очите не могат да са фотоапарати -
толкова красива си сега!
А той, ако не те обича, мила,
най-големият глупак e на света.

И само смей да вярваш, ако някой каже ти,
че хубостта не струва,
защото твойта хубост несравнима
е дълбоко отпечатана в сърцето.
 

Право на избор или борба

"Не съм се борела за теб"
Каза го и си тръгна,
завинаги обърна гръб.
Какво за теб борбата е?
Трябваше да я изхвърля от малкия ни кръг,
в който тя безцеремонно и невинно влезе?
Трябваше тайно да и се обаждам,
да я заплашвам и да я кълна?
Или трябваше с викове и със сълзи
теб да моля "остани!"?
Не искам подаяния, не искам някой,
който лесно тръгва си от мен.
Аз не съм палач, не съм пазач,
не съм охранител на ничие сърце.
Достатъчно съм зряла,
достатъчно съм силна,
да съм до теб, когато хулеше света,
когато страдаше от несигурност и страхове,
когато празнуваше нещо във теб,
когато страдаше - също в теб,
Да съм там, когато в 1 през нощта ти се пие
и с пиянство искаш да сринеш света,
бях там и когато  трябваше някой
да те държи за ръка,
защото сълзите ти, мъжките,
станаха горчив потоп.
Не мисля, че била съм аз статична,
не мисля, че е трудно да го разбереш.
Но да се боря аз не искам.
За мен е важно да си избереш.
А аз на избор дадох ти право -
Истината - малко прозаична
ти избра шумният и, илюзорен мир,
пред тихата ми, мълчаливата борба.

Шизофренично

Искам да пия.
Искам да пия от сутринта.
Джин с тоник.
Мохито.
Бира или нещо долнопробно.
Нещо, което ще замъгли
и без това размития ми разсъдък
и ще ми позволи да се скрия.
Мога ли да избягам от себе си?
Мога ли да надбягам мислите?
Мога ли да се спася
от дразнещото чувство,
че нещо не ми е наред?
Че има нещо сбъркано
в начина, по който
виждам и усещам света?
Страст, непримиримост,
мъничко лудост дори,
клишета, грешки,
мислене извън кутията
и куп незавършени дела.
Успехи, неуспехи
и стотина затворени страници,
неща случили се
или предстоящи.
Главата ми се пръска -
искам да съм тук и да ме няма.
Да бъда невидима
или кралицата на бала.
Искам приключение
и да съм в леглото свита,
Искам безразсъдство
и дискретна доза прямота.
Може би малко сигурност,
но не за сметка на свобода.

Някой няма ли да ми затвори устата,
Някой няма ли да ме разкара
Някъде далеч от мен самата
защото взе от мен да ми писва.

Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.

Безгрижен тон.

Въпросително вдигната вежда.

Лека усмивка.

Предизвикателен поглед.

Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.

Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".

Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?

Преди...

Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?

Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.

И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?

Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 

Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...

Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.

Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.

В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.

- Защо реши, че съм намислила нещо?

- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!

- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.

- Можеш. Но с този поглед ли точно?

- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.

- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?

- Нищо не очаквам. Знам ли...

- Радвам се да те видя...

- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?

- Това беше излишно.

- То между нас вече кое ли не е излишно. 

- Защо го правиш?

- Кое?

- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...

- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!

- Сега каква е причината? Аз ли?

- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.

- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...

- Едно от нещата, заради които си тръгна?

- Едно от нещата, заради които те обичам.

- Нещо в мене липсва. Ти ли си?

- Всичко друго, но не и аз. 

- Не всички парченца от пъзела са в мен... 

- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.

- Отказвам да го приема. 

- А трябва. 

- Затова ли ме остави?

- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.

- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...

- Но те обичах. Все още те обичам...

- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 

- Можеше да бъдеш...

- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.

- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?

- Несправедлив си...

- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 

- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.

- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.

- Май беше грешка да те викам тук.

- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.

- Значи все пак си ме наблюдавал.

- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.

Разсмиваме се заедно. 

- За съжаление обаче това не е достатъчно.

- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...

- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...

- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.

- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?

- Доколкото е възможно...

- Целуни ме!

- Това няма да свърши добре...

- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?

- Аз... Не знам дали ще мога.

- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?

- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.

- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.

За мен обаче беше прав. 

В мен липса за него няма. Има само обич.

Която оставям на прага...

И се чувствам добре.

Планетарно

Ти ли ще си моят демон,
Пред когото ще склоня глава?
Ти ли ще си този, дето
Най-накрая ще ме укроти?
Нямам сили да се боря.
Ти ми ги изпи
и вдигаш за моя сметка
низ от наздравици.
Готова съм да ти се дам
Само да ме пожелаеш,
Но така, че всичко в мене
Твойто име да крещи.
И без това натам отивам
Готова съм за тебе да мълча
И гледайки те във очите,
Със всичко да се съглася.
Не ми се случва често
Не съм от тихите води -
Обичам да се смея силно,
Обичам даже да боли.
И макар че съм несигурна
Дали те искам истински
предпочитам  да ме пробваш
Отколкото да те оставя на страни.
Усещам те, че сме еднакви -
Две откъснати вселени,
Свързани с невидим път,
Който малко е накъсан,
Но все още здраво ме държи.
Ти си като мене същи
И гравитирам аз около твойта ос.
Знам присъдата е лесна.
Ще ме притеглиш ли?
Или ще ми обърнеш гръб?

Не вярвам

Не си падам много по любовта.
Нито пък по филмовия "хепи енд".
Не съм и много романтична -
колкото да си запаля свещ,
докато допивам чаша вино.
Не мога да открия смисъл
в обясненията, вечна ревност
или наизустена нежност.
Може би защото съм виждала само това...
Не върви да обвинявам.
Нито да се самосъжалявам.
Далечни са ми тези мисли
и последствията от тях.
Не съм мома,
още по-малкото пък стара.
Не съм видяла всичко от живота,
интересно ми е, но без розовите очила.
Компромис след компромис -
винаги на някаква цена,
и звуча като проклета феминистка
- напротив, много даже съм добре.
Понеже знам повече, отколкото говоря
и оставям изненади за околните, и понякога за мен.
Но проблем, ако го има,
мога да открия навсякъде, не само в себе си.
Фалшивото е лесно -
едва на крачка лицемерие стои.
А аз съм брутално истинска,
често обвинявана в наивност.
Онази тънка граница
между, което от детското стои,
и жадните устни на млада жена.
Не се подчинявам на норми -
следвам вътрешния си часовник
и когато искам нещо,
гледам да го получавам.
Защото ми омръзнаха игри
и по рождение определени роли.
Не ща да чакам принцове,
предпочитам да яхна ламята
и с нея да полетя някъде,
отвъд правилата.
Защото смирена не мога да бъда,
освен, ако някой не ме укроти.
Но тогава аз ли ще бъда,
ако на него се отдам?
Усещанията ми се менят,
но знам, че в любовта не вярвам.
С някой друг - едва ли.
Моята. Единствена. Голямата.
Нея искам да усещам.
А когато се наситя,
ще си помисля за компромис.

Не, не вярвам в любовта.
А тя... вярва ли в мен?

Нека бъда дума

Мога ли да пиша без да спра?
Да пиша без да усещам умора, глад, студ?
Да изпиша всички думи на света?
Да прекроя вселената в думи?
Да превърна думите в енергия, а енергията в думи?
Мога ли да пиша така, както никой досега не е писал?
Да насочвам мисли в думи?
Да променям съдби с думи?
Да спасявам животи с думи?
Мога ли да създавам и руша само с думи?
Да съм объркана,
банална,
превъзбудена,
скучна,
изгаряща,
любима,
желана,
облечена само с думи?
Мога ли да бъда дума - една единствена и всички думи в една?
Да бъда вещица с думи вместо с метли, казани и черни котки?
Магьосница с думи вместо магическа пръчка?
Мога ли да крия себе си в думите, както крия тях в мен?
Изкусителка с думи, вместо сласт?
Любовница с думи, вместо целувки?
Любима с думи, вместо любов?
Мога ли?

Протягам ръце. Но всички думи вече са в мен. 
Унищожават ме бавно, за да се родят.
И след мен ще останат, ако някой ги пожелае.
Казани или недоизказани.
Сега,
завинаги,
никога.

Нека бъда твоята дума...

Играчка

Каза ми да бъда тиха,
Да не издавам даже стон.
Каза ми, че ако мръдна
Ще изгубя златния си трон.
А аз момичето му съм любимо -
Играчка за самотни дни,
Когато нищо друго
Не може му достави мир.
Иска винаги да съм послушна
Да изпълнявам и да кимам със глава,
А ако нещо се обърка, да се извиня
Не само с думи или пък дела.
Иска сърцето ми да му принадлежи
И когато му е скучно
Без да се замисля да го мачка
Само колкото да отмори.
А когато се насити,
Праща ме обратно в ъгъла,
Където, без да се оплаквам,
Покорно чакам си реда.
Стоя си пак самичка свита
И гледам скришом важните дела,
Които го делят от мене
Въпреки че правя се, "не знам"...
И пак повтаря ми да бъда тиха,
Защото звуците издават ,
Че аз не съм играчка,
А влюбена жена.

Ще си остане между нас 2

Знаеш ли колко е трудно за едно момиче
да каже, че иска мъжа,
който да го прави щастливо
пък дори и само за през нощта?
Знаеш ли как се подсмихват
и как етикети почват да лепят
без дори да се замислят,
че на това Тя има права?
Знаеш ли всъщност колко е лесно
Тя просто да протегне ръка
и да влезе в мислите ти
пък дори и само за нощта?
Знаеш ли как й отива
да бъде себе си за няколко часа,
а после,  след като сте свършили,
да те събуди нежно и да прошепне, 
че е време да си вървиш у дома.
Повторения едва ли ще има -
каквото било - било,
но нека не се лъжем - понякога
ще й се номера ти Тя да набере
и да те чуе, може би и види,
не само заради следите,
които си й оставил на врата.
Но това е илюзорен момент,
който бързо минава,
защото,  както знае твърде добре,
такива случки, ако се повторят,
свършват твърде, твърде зле.
Но ти няма как да предположиш всичко това.
Защото ти харесва факта
да знаеш, че всъщност Тя твоя е,
а не обратното на сутринта.

И не, не съм като нея.
Аз нямам капка срам
да ти покажа какво и как го искам.
Да ти го прошепна тихо или
да те погледна и в очите да го заявя.
Нали така ти харесваше?
Без фатални разговори,
а само "довиждане"
и хлопване на вратата зад гърба.
Но е някак друго, когато ти си на мерника
и усещаш, че егото леко боли.
И правиш смешни обещания,
че утре телефонът ще звъни,
а Тя прекъсва те и със целувка
затваря лъжливата ти уста.

Не, не вярваме и това не ни е нужно.
Само за 2-3 часа да си послушно лош
и давършиш разни други, хубави неща.
А ти, приемай ме или си тръгвай,
опитал ме или пък не,
това зависи единствено от теб
но само ще загубиш,
ако се отпуснеш на страха,
че може би ще си употребен.

Ах, а понякога,
колко жалко се получава -
оказваш се твърде измамен
и си само загуба на време...

Ще си остане между нас

А светлините бяха приглушени
и силна музика ехтеше,
познах те по това, че сам си
макар от хора да бе заобиколен.
Смееше се с тях и наздравици
вдигаше. Танцуваше с жени
и гледаше ги толкова безсрамно.
Но нещо в тебе беше скрито
и невидимо за тях.
Познах те по дълбоките очи
и по ръцете, които
неспокойни бяха -
все към телефона ти посягаха
и някак неестествено
уж по ритъма барабаняха.
Гледах те настойчиво
и може би или пък неслучайно,
чаках погледа ти аз да засека.
Да прочетеш в очите ми това,
което устните искаха да ти покажат.
Не си мисли, че често ми се случва.
Не съм невинна, но настрани стоя
защото всъщност съм порочна
и в мислите си, и в ума...
Лошо ли стои ми усмивката
на леката жена?
Защото за тебе мога да я изиграя
и набързо да заформя флирт,
но ти това не заслужаваш,
а само да ти кажа, че ще бъдеш мой.
Затова към тебе се насочвам
и чакам твоя знак -
да се приближа или да се скрия
и да знам какво ще стане тази нощ.
И когато към вас или към нас ще тръгнем
знаем, че няма да сгрешим,
защото каквото и да стане,
ще си остане само между 4 стени
и между нас.

Не бързай да бягаш.
Не си мисли, че искам само теб..

Прашинка чувство

Искам да съм вдъхновение.
Може би нечие моментно умопомрачение.
Може би само движение,
уловено с периферното зрение.
Причина,
връзка,
следствие
и нечие велико творение.
Но вдъхновението има нужда от значение.
Може би и от признание.
Прашинка чувство, отличаваща го от
всяко останало присъствие
или отсъствие.

Искам да съм вдъхновението твое.
Цветове или пък черно-бяло,
идеи, мисъл, действие.
И някъде по пътя да втъкаваш
и мъничко от твоето усещане за мен.
Не искам да си влюбен.
Любовта ни оглупява.
Тя трябва да е в ума и във сърцето.
По принцин, не само в разни пеперуди.
Преоткривай ме и
преоткривай себе си със мен.
И преди да кажеш за егото ми нещо,
не държа да съм единствена една.
Вдъхновението е вечно,
само формите му се менят.
Но там, където си оставил мен,
не пускай друга, не променяй
и усещането заключи
- него го пази от всички.

Неочакваното очаквано

Знаеш ли от колко време те чакам?
Протягам към нищото ръце,
очаквайки там да те има.
Но теб те няма.
Ти преследваш мечти.
И тайно заради това те мразя.
Не, не съм такава -
не е защото не ме търсиш ти,
а защото в миг, когато те срещнах,
главата ми сякаш изпразни се,
и там остана само твоя лик.
И всички мои ****** мечти
започнаха за теб да мечтаят.
Как отчайващо звучи...
Мразя и себе си заради това.
Онази, която високомерно
гледаше любовта
и живееше сама за себе си.
Която беше прегърнала самотата
и се чувстваше
с нея като на луксозен курорт .
Сега всичко е друго.
Сега чакам някакъв знак
и ти, глупаво човече,
си част от това.
Но не, няма да се моля
и няма да страдам
като глупачка от някакъв филм.
Аз твърде горда съм
и, знаеш, понякога даже високомерна
и дори да ми коства много,
отново маска ще надяна пред теб.
Но едва ли ще има причина,
защото за щастие умея да се владея
и ще продължа да съм аз.
Ще продължа да мечтая,
ще продължа да творя.
И ако случайно намерим се
в някоя обща мечта,
без условности грабвам те
преди дори да отвориш уста.

На всяко силно момиче

Тя е силна.
И рядко моли за помощ.
Тя е безстрашна.
И пред никого не свежда глава.

Няма кой да я спре.
Няма кой да ѝ каже "не".
С една усмивка покорява сърца,
а щом реши -
ще се изкачи и на Еверест, на върха.
Без да има нужда
някой да я държи за ръка.
Обича свободата,
обича да бъде сама.
А когато сме смее
ехото оглася света.
Може да бъде нежна.
По-нежна от капка роса.
Може да покаже и нокти,
ако  си струва труда.
Топла е като летен ден,
и би се раздала до края
без причина дори.


Когато е тъжна,
сякаш нещо в нея блести
и нелогично, това ѝ носи
някаква странна наслада.
Защото, както обича да казва,

за всичко си има причина.
Дали ще се затвори в себе си
или целият свят ще разбере.
Ще го изживее -
понякога силно, понякога не.

А когато готова е,
отново усмивки ще подарява
и ще се впуска в непознати светове.
Някога ще порасне,
ще бъде вече жена.
И как ѝ се иска
годините да се променят,
никога тя.

Повече от мъж

Поредни глупави извинения
за изказани
или неизказани думи.
За това какво
или как правя,
за това каква съм
щом се ядосам.
Не ме искаш такава.
Не ме искаш
независима и силна.
Искаш да съм послушна,
момичето, което само
мило се усмихва.
Искаш да съм опора,
но не искаш
аз да съм тази,
която има нужда от такава.
Някога щях да преглътна.
Някога щях да призная,
че грешката, макар и не вярна,
е само в мен.
Но вече такава не съм.
Вече не скланям лесно глава
и за добро или за зло
предпочитам да казвам Не
пред Да.
Ако искаш игрички
и  да се правиш на мъж
това е чудесно. Прав ти път.
Както поканих те
в малкия си свят
така и мога да те изгоня
без капка страх.
Няма с какво да ме хванеш
или да ме заплашиш -
самотата приятелка ми е,
ако още не си го разбрал.
И не, слаба без мъж не съм
и никога няма да бъда,
защото, да знаеш,
аз мога да бъда даже повече мъж.

Време да ме вземеш

Малко ми е неудобно,
четеш ме сякаш съм отворена книга
и в очите, в устните, които прехапвам,
виждаш моите палави мисли.
Ах, дали пък не трябва да спра?
Да се държа "на положение" -
все пак съм дама, нали?
Но ти ме караш етикета да забравям.
Караш ме пръст по деколтето да прокарвам
и да си представям неприличности,
в които главно действащо лице е не друг, а ти.
Не те е срам!
Усмихваш ми се уж невинно,
а в мен най-порочното събуждаш.
И виждам, харесва ти, защото, знаеш,
мога да съм много неприлична
и да изпълня всяка твоя
малка мръсна фантазия порочна.
И да съм фетиша, събирателно за всичко,
което искаш ти да причиниш
или да ти причинят.
И ще продължавам да флиртувам
с желанието, което е в теб.
Ще продължавам да подклаждам
огъня в теб, докато се заигравам
с това, което е в мен.
И когато си готов,
когато вече време е
ръката да протегнеш,
и да ме докоснеш,
няма да се дръпна,
няма да те спра.
Само с поглед ще ти кажа
вземи ме, ела!

И ни отива

Искам те.
Но не мога да те имам...
Май в това се състои
Моята малка трагедия.
С теб не сме безразлични.
Знам го.
Май го знаеш и ти.
И това се чете
в настоятелните ни,
съсредоточени погледи.
Но, уви, само това
не е достатъчно.
И май в това се състои
Нашата обща трагедия.
Гоним се във времето
На някой уикенд
И се крием в приятелството
Застанало, някак не на място,
На онова, което инак бихме имали.
Но е удобно, признай си,
Да се убеждаваме сами,
Че по-добре така е,
Отколкото след месец,
В най-добрия случай,
Да се разделим.
И да изтрием телефони,
С неудобство свеждайки глава.
А така, крадейки си по някой час,
Се лъжем, че всичко е наред.

Friends with benefits.
F*ck buddies.
Друг термин има ли?
Какъвто и да е
Познаваме се,
Знаем си добре
Добре ни е така.
И ни отива.

Другият път сме в нас!

Из някъде там

Ровя се из няк'ви стари хронологии,
ровя се из собствената си глава.
И спомени, уж отдавна избелели,
излизат със параден ход.
Неща забравени, отминали,
неща, които дори не искам и да знам
се връщат, сякаш канени,
специално на по чаша чай.
И срещам се,
отново,
със сенки и с усмихнати лица.
Срещам се с пропуснати вечери
и незаслужени закуски.
Летят едно след друго
имена, събития, случайни срещи 
или планувани излизания
и сменят се със бясна скорост
часове на щастие
и часове, изпълнени с тъга.
Пропуснати възможности,
моменти, когато казвала съм "не".
Моменти, когато казвала съм "да",
били то добри или пък не.

И ти беше там.
И той, и той, и той.
И аз. Измежду всички вас.
Понякога объркана
понякога въодушевена,
понякога малко тъжна,
понякога решителна.
В повечето случаи безстрашна. 
И винаги стискаща и пазеща
по мъничко от всеки миг.

Дали е за добро е спорно...

И ми се присъни мъгла...

Мъгливо е
и няма и един човек.
Жълта изморена светлина
на тъжната улична лампа
едва огрява ореола си от въздуха сгъстен.
В безтегловност съм.
И една и съща песен съм оставила да се повтаря.
Не ми се спи,
а съм адски изморена.
Неподвижна на лилавия диван
с безизразност се взирам през прозореца.
Опитвам се да видя повече от мрак.
Следя пълзящата отчаяност,
онази идваща след полунощ.
Когато дали си сам в стаята
или си просто сам сред много,
не прави разлика...съществена.
Самотата мъкне със себе си.
И се просмуква бавно,
задушавайки всичко наоколо.
И най-вече теб.
Бих си дозата противоотрова -
малко цинизъм и повечко лед
в чаша.
С алкохол,
с музика
или пък просто силен, черен чай.
Отдавна даже май и без нея мога да мина.
Просто махвам с ръка.
Нима могат отчаяност и самота да ме уплашат?!

Вманиачавам се.
По звуци и усещания.
Вманиачавам се по онова,
което само аз виждам.
Онова, което само в мен усещам.
И се опитвам да заразя света.
И всички около мен,
но никога не става.
Явно не ме бива...
Явно тях не ги бива...


Чудовищата истински ли са?
Или са в моята глава?
Иска ми се да изляза,
но ще се загубя
в нощта.
Не, пътя към вкъщи ще намеря.
Ами този към реалността?
Ставаш.
Работиш.
Ядеш.
Пазаруваш, готвиш, забавляваш се, спиш.
И после отново.
Скучност и досада.
И всички искат светлина.
А какво се случва в тъмнината?
Какво ли има в мъглата?
В сенките на безлистното дърво?
Нещо страшно?
То не е ли само проекция на моите мисли?
Не са ли страшните точно те?
Защото ако те са чисти,
нищо никога няма да ме спре.

Колко остава до зазоряване?

Мъглата не е ли еднакво страшна
и нощем,
и денем
?
Само че в едното страхът е от неизвестността,
а в другото това, което може би ще видиш...
Ще има ли слънце,
което боговете да крепи?

Отказвам да ме е страх.
Мъглата е просто физика.
И тя е скучна.

Време е да спя.

И ми се присъни мъгла...

Объркана щастлива лудост

Когато те видях... Усмивката не слезе от лицето ми. И колкото и притеснено да биеше сърцето ми, нищо не можеше да ме спре. Исках да те докосна, да те прегърна сред всичките хора, да се разхождам с теб, да те побутвам хлапашки закачливо по улицата и да зяпам витрините, докато ти ми се смееш отстрани. И ще те погледна строго, но всъщност отвътре ще блестя. 

Смешно е, как ставам като малко дете, щом съм до теб. И се радвам на всяка секунда, прекарана с теб. Не, не се самозабравям - твърде голяма съм вече за това. Но широко се усмихвам, щом си помисля, че ти си до мен. И няма кой, няма какво усещането ми да промени. Защото, скъпи мой, нищо в мен, свързано с теб, не е подвластно на друг, освен на теб и мен.

Винаги си бил моята муза. За добро или за лошо. Провокираш ме и ме спираш, а после ме блъскаш от ръба на някоя скала. И криле ми даваш, за да летя. И след това с един замах ги режеш и на тяхно място, за да се гмурна дълбоко, оставяш хриле. Ах, как само ме вълнуваш и ме караш да творя. Без теб дали ще мога да пиша? Без теб дали ще мога да виждам и чувствам така, както го правя сега? Дали, когато вече сме далеч един от друг, ще те усещам все така осезаем и могъщ? Или времето, пространството, разстоянията безсилни са пред това, което имаме с теб? А то какво е всъщност? Нещо объркано и безименно, нещо неподвластно на определения и рамки. Аз и ти. Ти и аз. И малкият ни нелогичен и спираловиден свят, където гоним се като стрелките на часовник и само по веднъж успяваме да се настигнем. И въпреки че сигурността е блян, не бих сменила и за миг "нашето" за нея. Казват, че това, което не се получава и оставя белег в нас, бива заличено, когато "истинското" ни намери. Но какво е истинско и какво илюзия? Защо изобщо да вярвам в него, щом нашето, макар и да боли, по-истинско е от всичко истинно? И не, не бих заличила нищо, свързано с теб. И колкото и да ми убива, по-удобно никога не е било. И да, реален си и си до мен. И въпреки че след час или пък два всеки тръгва в своята посока, ние с теб не се делим, защото винаги ще се открием.

Щастлива съм. Макар и малко луда.