Нека бъда дума

Мога ли да пиша без да спра?
Да пиша без да усещам умора, глад, студ?
Да изпиша всички думи на света?
Да прекроя вселената в думи?
Да превърна думите в енергия, а енергията в думи?
Мога ли да пиша така, както никой досега не е писал?
Да насочвам мисли в думи?
Да променям съдби с думи?
Да спасявам животи с думи?
Мога ли да създавам и руша само с думи?
Да съм объркана,
банална,
превъзбудена,
скучна,
изгаряща,
любима,
желана,
облечена само с думи?
Мога ли да бъда дума - една единствена и всички думи в една?
Да бъда вещица с думи вместо с метли, казани и черни котки?
Магьосница с думи вместо магическа пръчка?
Мога ли да крия себе си в думите, както крия тях в мен?
Изкусителка с думи, вместо сласт?
Любовница с думи, вместо целувки?
Любима с думи, вместо любов?
Мога ли?

Протягам ръце. Но всички думи вече са в мен. 
Унищожават ме бавно, за да се родят.
И след мен ще останат, ако някой ги пожелае.
Казани или недоизказани.
Сега,
завинаги,
никога.

Нека бъда твоята дума...

Повече от мъж

Поредни глупави извинения
за изказани
или неизказани думи.
За това какво
или как правя,
за това каква съм
щом се ядосам.
Не ме искаш такава.
Не ме искаш
независима и силна.
Искаш да съм послушна,
момичето, което само
мило се усмихва.
Искаш да съм опора,
но не искаш
аз да съм тази,
която има нужда от такава.
Някога щях да преглътна.
Някога щях да призная,
че грешката, макар и не вярна,
е само в мен.
Но вече такава не съм.
Вече не скланям лесно глава
и за добро или за зло
предпочитам да казвам Не
пред Да.
Ако искаш игрички
и  да се правиш на мъж
това е чудесно. Прав ти път.
Както поканих те
в малкия си свят
така и мога да те изгоня
без капка страх.
Няма с какво да ме хванеш
или да ме заплашиш -
самотата приятелка ми е,
ако още не си го разбрал.
И не, слаба без мъж не съм
и никога няма да бъда,
защото, да знаеш,
аз мога да бъда даже повече мъж.

Време да ме вземеш

Малко ми е неудобно,
четеш ме сякаш съм отворена книга
и в очите, в устните, които прехапвам,
виждаш моите палави мисли.
Ах, дали пък не трябва да спра?
Да се държа "на положение" -
все пак съм дама, нали?
Но ти ме караш етикета да забравям.
Караш ме пръст по деколтето да прокарвам
и да си представям неприличности,
в които главно действащо лице е не друг, а ти.
Не те е срам!
Усмихваш ми се уж невинно,
а в мен най-порочното събуждаш.
И виждам, харесва ти, защото, знаеш,
мога да съм много неприлична
и да изпълня всяка твоя
малка мръсна фантазия порочна.
И да съм фетиша, събирателно за всичко,
което искаш ти да причиниш
или да ти причинят.
И ще продължавам да флиртувам
с желанието, което е в теб.
Ще продължавам да подклаждам
огъня в теб, докато се заигравам
с това, което е в мен.
И когато си готов,
когато вече време е
ръката да протегнеш,
и да ме докоснеш,
няма да се дръпна,
няма да те спра.
Само с поглед ще ти кажа
вземи ме, ела!

И ми се присъни мъгла...

Мъгливо е
и няма и един човек.
Жълта изморена светлина
на тъжната улична лампа
едва огрява ореола си от въздуха сгъстен.
В безтегловност съм.
И една и съща песен съм оставила да се повтаря.
Не ми се спи,
а съм адски изморена.
Неподвижна на лилавия диван
с безизразност се взирам през прозореца.
Опитвам се да видя повече от мрак.
Следя пълзящата отчаяност,
онази идваща след полунощ.
Когато дали си сам в стаята
или си просто сам сред много,
не прави разлика...съществена.
Самотата мъкне със себе си.
И се просмуква бавно,
задушавайки всичко наоколо.
И най-вече теб.
Бих си дозата противоотрова -
малко цинизъм и повечко лед
в чаша.
С алкохол,
с музика
или пък просто силен, черен чай.
Отдавна даже май и без нея мога да мина.
Просто махвам с ръка.
Нима могат отчаяност и самота да ме уплашат?!

Вманиачавам се.
По звуци и усещания.
Вманиачавам се по онова,
което само аз виждам.
Онова, което само в мен усещам.
И се опитвам да заразя света.
И всички около мен,
но никога не става.
Явно не ме бива...
Явно тях не ги бива...


Чудовищата истински ли са?
Или са в моята глава?
Иска ми се да изляза,
но ще се загубя
в нощта.
Не, пътя към вкъщи ще намеря.
Ами този към реалността?
Ставаш.
Работиш.
Ядеш.
Пазаруваш, готвиш, забавляваш се, спиш.
И после отново.
Скучност и досада.
И всички искат светлина.
А какво се случва в тъмнината?
Какво ли има в мъглата?
В сенките на безлистното дърво?
Нещо страшно?
То не е ли само проекция на моите мисли?
Не са ли страшните точно те?
Защото ако те са чисти,
нищо никога няма да ме спре.

Колко остава до зазоряване?

Мъглата не е ли еднакво страшна
и нощем,
и денем
?
Само че в едното страхът е от неизвестността,
а в другото това, което може би ще видиш...
Ще има ли слънце,
което боговете да крепи?

Отказвам да ме е страх.
Мъглата е просто физика.
И тя е скучна.

Време е да спя.

И ми се присъни мъгла...