Недей да ми звъниш нощем
каквото е било - било.
Назад не се обръщам аз,
а и да го правех - няма място веч за мене тук.
Не си мисли, че не се сещам,
но мисля си за толкова неща,
ако всяко силно ме изпива
за ден съвсем ще се стопя.
А има още толкова от мене
дълбоко вътре и на повърхността,
но кой ли ще се гмурне смело,
щом каквото да поискат, показвам с лекота.
Не, недей да ми звъниш и рано,
когато съм едва отворила очи.
Денят ме чака строго
със скучни битови неща.
Но там, заспало скрито,
ме чака и онова, дето
с тебе уж открихме,
но пак оказа се лъжа.
А сутрин трябва да съм бодра
да ми пари под петите, докато вървя
и трябва нечий поглед буен
с усмивката си аз да заслепя.
Не искам и през деня да ми звъниш,
едва докоснала обяда,
да знам, че със желание го правиш,
но трябва да вървя сама.
И когато пак глава отърся
и делникът си продължи
да забравя, че някъде има
мислеща за мен душа.
Но мислите ти - те не са за мене -
ничия съм, ничия ще бъда.
Липсва ти само мисълта
за споделяне и топло тяло.
Не ти се сърдя, разбери ме -
животът е като игра -
трябва да има победител,
трябва да има - и загуба.
Няма коментари:
Публикуване на коментар