Примирение

Колко малко е нужно,
когато се хващаш за сламка,
когато сърцето, проклетото,
не иска да слуша, да спре.
Когато усмивките, мислите
водят към задънена улица
от която единственият изход
е през клетата ти, поочукана глава.
Защото глупостта е лесна,
ако действаш, игнорирайки ума.
И не че се оплаквам,
но някак супер ми се получава
да се правя на отворена,
когато просто трябва да мълча.
И тогава се намесва и съдбата
как я бива само да е кучка
и да те омайва като любима,
а после да те рита като куче.
Но сърцето, знае си и настоява
да получи онова, което иска
дори и после от болка да се свива.
Не иска то да слуша, не иска и да разбере
че често не се получава,
защото има нещо друго да се случва.
Другото за други е добро
и на тях носи им наслада,
а то, сърцето, клетото,
примирява се за пореден път да страда.