Съсипана е и не и се получава

Гледам ти се получава
да си прилично
и неприлично чаровен,
неустоимо лош и
повече от всеки невинен.
Отива ти да си забавен,
а когато трябва - мълчалив.
Караш ме да онемявам -
да те слушам,
гледам,
искам във захлас.
А когато ти омръзвам -
да се отдалечаваш като котарак.
Съсипваш ме -
дори и хората видяха
и започнаха
наивно да ме съжаляват.
Казват - не го мисли,
млада си, красива,
само пропиляваш
моминските си дни.
После цъкат със езика,
даже малко ядно,
защото виждат и разбират
спасение за мене  няма.
Не защото не мога да го извоювам,
а защото сама ти се предлагам.
Не като лека жена за пари,
а с криле, като на птица разперени.
Взимай ме и ме размазвай
играй си, после остави.
Давай ми нежност,
после си я взимай
от мен, от душата,
която с един замах разголваш
и оставяш да кърви.
Вдъхновяваш ме,
а след това отричаш
и тръгваш си,
заповядвайки да те последвам.
Не съм ли малко жалка
в чуждите очи? А в твоите?
Пука ли ми? А на теб?
Не ме интересува колко ме обичаш,
макар, признавам,
понякога тайничко да се надявам.
А ти надменно ме поглеждаш
и след това ме взимаш на ръце.
Светът ми даваш и ме милваш
по-внимателно от майката дете.
И знам, че същият си като мен
не искаш никому да се отдаваш,
а всъщност това е всичко,
за което тайничко копнееш.
От страх или пък от нещо друго
грубостта, онази ти към мене,
знам единствената е
цял дето те държи.
Но остави това - граби от мен.
На тебе всичко давам.
И дори и хората след това да казват
"прави се на силна, но уви -
съсипана е и не и се получава".


С усмивка и благодарност за вдъхновението. ;)

Игри на страх

Не си играй с мен,
не ме залъгвай.
Не съм малкото момиче,
което да излъжеш,
че всичко, видиш ли,
наред е.
Не си мисли, че
ще е по-лесно
като даваш думи,
не и чувства.
Аз мога много да обичам,
но ненужна ли съм -
тръгвам.
Дали си вярваш,
че нищо не усещам
или просто чакаш,
приспиваш ме, за да потеглиш?
Страх ли те е да напуснеш?
И през вратата сам,
прекрачил прага,
да останеш?
Дали объркан си
или объркваш мен
не зная.
Но трябва главата си
да сложиш в ред.
Защото колкото и да мечтая,
усещам, че стоя на лед.
И бавно се пропуква,
бездна, която виждам,
а не усещаш ти.
Бягаш и се връщаш,
въртиш се в кръг
и се отдръпваш,
ръка подаваш ми,
държиш ме,
викаш, млъкваш,
после ме прегръщаш,
но да ме погледнеш -
виждам, че не смееш.
А аз стоя и наблюдавам -
свидетелка на тази лудост
в която, лошият, добрият,
искаш да си всичко,
но невинен.
Няма как да те спася
от теб самия.
Мога да си тръгна,
но оставам.
Няма аз да те оневинявам.
Няма да съм тази,
която край ще сложи.
Няма да поемам
чужда отговорност.
Защото знам,
и знаеш ти -
отрицателен герой ще има,
но страх те е да бъдеш ти.
Силна бях,
такава ще остана.
Мога всичко -
без помощ чужда
и съвсем сама.
но знаеш ли -
омръзна ми.
Искам вече да съм слаба.

Половинката

Търся своята половинка,
онази, същата душа.
която е във чуждо тяло,
но всъщност си е моята.
Иска ми се да я открия,
да се видя през нейните очи
и, когато трябва,
да й позволя да види себе си.
Дали ще се уплаши
или ще е щастлива?
Та тя ще е същата,
каквато съм и аз.
Но тя, душата другата, половинката,
ще се огледа като в огледало в мен,
защото себе си ще види,
макар да знае, че е друг човек.
И може да е страшно -
срещата на тези светове,
които, колкото еднакви -
половинките на едно цяло,
са всъщност толкова различни
отделни съществуващи вселени.
И знам - тя е някъде там.
Затворена във мъжко или женско тяло,
търси ме тъй както я търся аз.
И някой ден ще се открием
ще станем ний едно.
И платонична или пък физическа -
реакция ще протече
и, ако остана жива,
ще бъда вече цяла па макар на две.

Вдъхновено

Жалко, че очите не могат да са фотоапарати -
толкова красива си сега!
А той, ако не те обича, мила,
най-големият глупак e на света.

И само смей да вярваш, ако някой каже ти,
че хубостта не струва,
защото твойта хубост несравнима
е дълбоко отпечатана в сърцето.
 

Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.

Безгрижен тон.

Въпросително вдигната вежда.

Лека усмивка.

Предизвикателен поглед.

Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.

Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".

Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?

Преди...

Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?

Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.

И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?

Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 

Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...

Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.

Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.

В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.

- Защо реши, че съм намислила нещо?

- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!

- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.

- Можеш. Но с този поглед ли точно?

- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.

- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?

- Нищо не очаквам. Знам ли...

- Радвам се да те видя...

- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?

- Това беше излишно.

- То между нас вече кое ли не е излишно. 

- Защо го правиш?

- Кое?

- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...

- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!

- Сега каква е причината? Аз ли?

- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.

- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...

- Едно от нещата, заради които си тръгна?

- Едно от нещата, заради които те обичам.

- Нещо в мене липсва. Ти ли си?

- Всичко друго, но не и аз. 

- Не всички парченца от пъзела са в мен... 

- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.

- Отказвам да го приема. 

- А трябва. 

- Затова ли ме остави?

- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.

- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...

- Но те обичах. Все още те обичам...

- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 

- Можеше да бъдеш...

- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.

- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?

- Несправедлив си...

- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 

- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.

- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.

- Май беше грешка да те викам тук.

- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.

- Значи все пак си ме наблюдавал.

- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.

Разсмиваме се заедно. 

- За съжаление обаче това не е достатъчно.

- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...

- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...

- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.

- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?

- Доколкото е възможно...

- Целуни ме!

- Това няма да свърши добре...

- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?

- Аз... Не знам дали ще мога.

- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?

- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.

- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.

За мен обаче беше прав. 

В мен липса за него няма. Има само обич.

Която оставям на прага...

И се чувствам добре.

Не вярвам

Не си падам много по любовта.
Нито пък по филмовия "хепи енд".
Не съм и много романтична -
колкото да си запаля свещ,
докато допивам чаша вино.
Не мога да открия смисъл
в обясненията, вечна ревност
или наизустена нежност.
Може би защото съм виждала само това...
Не върви да обвинявам.
Нито да се самосъжалявам.
Далечни са ми тези мисли
и последствията от тях.
Не съм мома,
още по-малкото пък стара.
Не съм видяла всичко от живота,
интересно ми е, но без розовите очила.
Компромис след компромис -
винаги на някаква цена,
и звуча като проклета феминистка
- напротив, много даже съм добре.
Понеже знам повече, отколкото говоря
и оставям изненади за околните, и понякога за мен.
Но проблем, ако го има,
мога да открия навсякъде, не само в себе си.
Фалшивото е лесно -
едва на крачка лицемерие стои.
А аз съм брутално истинска,
често обвинявана в наивност.
Онази тънка граница
между, което от детското стои,
и жадните устни на млада жена.
Не се подчинявам на норми -
следвам вътрешния си часовник
и когато искам нещо,
гледам да го получавам.
Защото ми омръзнаха игри
и по рождение определени роли.
Не ща да чакам принцове,
предпочитам да яхна ламята
и с нея да полетя някъде,
отвъд правилата.
Защото смирена не мога да бъда,
освен, ако някой не ме укроти.
Но тогава аз ли ще бъда,
ако на него се отдам?
Усещанията ми се менят,
но знам, че в любовта не вярвам.
С някой друг - едва ли.
Моята. Единствена. Голямата.
Нея искам да усещам.
А когато се наситя,
ще си помисля за компромис.

Не, не вярвам в любовта.
А тя... вярва ли в мен?

Ще си остане между нас 2

Знаеш ли колко е трудно за едно момиче
да каже, че иска мъжа,
който да го прави щастливо
пък дори и само за през нощта?
Знаеш ли как се подсмихват
и как етикети почват да лепят
без дори да се замислят,
че на това Тя има права?
Знаеш ли всъщност колко е лесно
Тя просто да протегне ръка
и да влезе в мислите ти
пък дори и само за нощта?
Знаеш ли как й отива
да бъде себе си за няколко часа,
а после,  след като сте свършили,
да те събуди нежно и да прошепне, 
че е време да си вървиш у дома.
Повторения едва ли ще има -
каквото било - било,
но нека не се лъжем - понякога
ще й се номера ти Тя да набере
и да те чуе, може би и види,
не само заради следите,
които си й оставил на врата.
Но това е илюзорен момент,
който бързо минава,
защото,  както знае твърде добре,
такива случки, ако се повторят,
свършват твърде, твърде зле.
Но ти няма как да предположиш всичко това.
Защото ти харесва факта
да знаеш, че всъщност Тя твоя е,
а не обратното на сутринта.

И не, не съм като нея.
Аз нямам капка срам
да ти покажа какво и как го искам.
Да ти го прошепна тихо или
да те погледна и в очите да го заявя.
Нали така ти харесваше?
Без фатални разговори,
а само "довиждане"
и хлопване на вратата зад гърба.
Но е някак друго, когато ти си на мерника
и усещаш, че егото леко боли.
И правиш смешни обещания,
че утре телефонът ще звъни,
а Тя прекъсва те и със целувка
затваря лъжливата ти уста.

Не, не вярваме и това не ни е нужно.
Само за 2-3 часа да си послушно лош
и давършиш разни други, хубави неща.
А ти, приемай ме или си тръгвай,
опитал ме или пък не,
това зависи единствено от теб
но само ще загубиш,
ако се отпуснеш на страха,
че може би ще си употребен.

Ах, а понякога,
колко жалко се получава -
оказваш се твърде измамен
и си само загуба на време...

Ще си остане между нас

А светлините бяха приглушени
и силна музика ехтеше,
познах те по това, че сам си
макар от хора да бе заобиколен.
Смееше се с тях и наздравици
вдигаше. Танцуваше с жени
и гледаше ги толкова безсрамно.
Но нещо в тебе беше скрито
и невидимо за тях.
Познах те по дълбоките очи
и по ръцете, които
неспокойни бяха -
все към телефона ти посягаха
и някак неестествено
уж по ритъма барабаняха.
Гледах те настойчиво
и може би или пък неслучайно,
чаках погледа ти аз да засека.
Да прочетеш в очите ми това,
което устните искаха да ти покажат.
Не си мисли, че често ми се случва.
Не съм невинна, но настрани стоя
защото всъщност съм порочна
и в мислите си, и в ума...
Лошо ли стои ми усмивката
на леката жена?
Защото за тебе мога да я изиграя
и набързо да заформя флирт,
но ти това не заслужаваш,
а само да ти кажа, че ще бъдеш мой.
Затова към тебе се насочвам
и чакам твоя знак -
да се приближа или да се скрия
и да знам какво ще стане тази нощ.
И когато към вас или към нас ще тръгнем
знаем, че няма да сгрешим,
защото каквото и да стане,
ще си остане само между 4 стени
и между нас.

Не бързай да бягаш.
Не си мисли, че искам само теб..

На всяко силно момиче

Тя е силна.
И рядко моли за помощ.
Тя е безстрашна.
И пред никого не свежда глава.

Няма кой да я спре.
Няма кой да ѝ каже "не".
С една усмивка покорява сърца,
а щом реши -
ще се изкачи и на Еверест, на върха.
Без да има нужда
някой да я държи за ръка.
Обича свободата,
обича да бъде сама.
А когато сме смее
ехото оглася света.
Може да бъде нежна.
По-нежна от капка роса.
Може да покаже и нокти,
ако  си струва труда.
Топла е като летен ден,
и би се раздала до края
без причина дори.


Когато е тъжна,
сякаш нещо в нея блести
и нелогично, това ѝ носи
някаква странна наслада.
Защото, както обича да казва,

за всичко си има причина.
Дали ще се затвори в себе си
или целият свят ще разбере.
Ще го изживее -
понякога силно, понякога не.

А когато готова е,
отново усмивки ще подарява
и ще се впуска в непознати светове.
Някога ще порасне,
ще бъде вече жена.
И как ѝ се иска
годините да се променят,
никога тя.

Кой ще го върне?

Къде е музиката?
Светът изведнъж стана беззвучен.
Търся нотите.
Търся петолинията разпилени.
Нищо не откривам.
Само пусти паузи да висят...

Къде са думите?
Празни листовете стоят.
Търся буквите.
Търся срички, разкъсани
от нечий гневен бунт.
Липсват даже редовете...

Къда са цветовете?
Уж палитрата, а е чисто черна.
Търся боите, цветните,
С които до вчера мацах
По покривите, сградите, стените.
Няма даже цветния контур.

Липсва животът.
Животът в малките неща,
Които до скоро виждах
Като същински малки чудеса.
Всичко е скрито -
Окраден празен ненужен живот,
Който макар уж забавен,
Лишен е от истински смях.

И кой ще го върне?
Кой ще му вдъхне
Музика
Думи
Цветове
Ако така построен е
В твойта нещастна душа?