Прелюдия към едно събличане

Пускаш ми песен
И казваш "твой е света!"
Да ти вярвам ли или да бягам?
Няма май накъде -
Уж аз бях водеща,
А се оказва, че бавно
Ми отнемаш властта.
И май ми харесва,
Уж на шега,
Да си говорим мръсно
И да си споделяме разни неща.
Харесва ми, докато отпивам,
Да те гледам от ръба на чашата
Как умислен бъркаш в Тубата
И ми пускаш поредната доза музика.
Остави я напълно да се разлее в мен
А после кажи ми дрезгаво
Как обичаш онази да я ...
Възбудата явно върви с ревността,
и ставам порочна с усет към насладата.
Вина не чувствам.
Недей и ти да бъдеш роб -
Достатъчно големи сме
Да забравим утре за това.
Алкохолът
в бурна реакция
С музиката
в кръвта
И думите
за другата,
Която наричаш
"любовта"...
Кой води? Ти или аз?
Или вече стигнахме
Май без да знаем как...
"Прелюдия към едно събличане."
Така нарече последната песен.
Усмихвам се.
Усмихваш се.
Облизваме устни в съвършен синхрон.
Тръпнем. Копнеем.
Ах, какво ли ще е, когато от прелюдия, стигнем до същинската част?
Ще има много музика,
Но само от теб и от мен.
Втренчен стоиш и чакаш дъх да поема.
Май само той ни дели.
А искаш или са хормони?
Не знаеш и музиката продължава да звучи.

Време да тръгвам, сама, у дома.
Защото иначе НЕ няма да кажа.
Утре, като изтрезнееш, знам
Ще ми пишеш едно "Благодаря".
Не защото съжаляваш,
А защото ще си имаме нашата прелюдия...