И ми се присъни мъгла...

Мъгливо е
и няма и един човек.
Жълта изморена светлина
на тъжната улична лампа
едва огрява ореола си от въздуха сгъстен.
В безтегловност съм.
И една и съща песен съм оставила да се повтаря.
Не ми се спи,
а съм адски изморена.
Неподвижна на лилавия диван
с безизразност се взирам през прозореца.
Опитвам се да видя повече от мрак.
Следя пълзящата отчаяност,
онази идваща след полунощ.
Когато дали си сам в стаята
или си просто сам сред много,
не прави разлика...съществена.
Самотата мъкне със себе си.
И се просмуква бавно,
задушавайки всичко наоколо.
И най-вече теб.
Бих си дозата противоотрова -
малко цинизъм и повечко лед
в чаша.
С алкохол,
с музика
или пък просто силен, черен чай.
Отдавна даже май и без нея мога да мина.
Просто махвам с ръка.
Нима могат отчаяност и самота да ме уплашат?!

Вманиачавам се.
По звуци и усещания.
Вманиачавам се по онова,
което само аз виждам.
Онова, което само в мен усещам.
И се опитвам да заразя света.
И всички около мен,
но никога не става.
Явно не ме бива...
Явно тях не ги бива...


Чудовищата истински ли са?
Или са в моята глава?
Иска ми се да изляза,
но ще се загубя
в нощта.
Не, пътя към вкъщи ще намеря.
Ами този към реалността?
Ставаш.
Работиш.
Ядеш.
Пазаруваш, готвиш, забавляваш се, спиш.
И после отново.
Скучност и досада.
И всички искат светлина.
А какво се случва в тъмнината?
Какво ли има в мъглата?
В сенките на безлистното дърво?
Нещо страшно?
То не е ли само проекция на моите мисли?
Не са ли страшните точно те?
Защото ако те са чисти,
нищо никога няма да ме спре.

Колко остава до зазоряване?

Мъглата не е ли еднакво страшна
и нощем,
и денем
?
Само че в едното страхът е от неизвестността,
а в другото това, което може би ще видиш...
Ще има ли слънце,
което боговете да крепи?

Отказвам да ме е страх.
Мъглата е просто физика.
И тя е скучна.

Време е да спя.

И ми се присъни мъгла...