Повече от мъж

Поредни глупави извинения
за изказани
или неизказани думи.
За това какво
или как правя,
за това каква съм
щом се ядосам.
Не ме искаш такава.
Не ме искаш
независима и силна.
Искаш да съм послушна,
момичето, което само
мило се усмихва.
Искаш да съм опора,
но не искаш
аз да съм тази,
която има нужда от такава.
Някога щях да преглътна.
Някога щях да призная,
че грешката, макар и не вярна,
е само в мен.
Но вече такава не съм.
Вече не скланям лесно глава
и за добро или за зло
предпочитам да казвам Не
пред Да.
Ако искаш игрички
и  да се правиш на мъж
това е чудесно. Прав ти път.
Както поканих те
в малкия си свят
така и мога да те изгоня
без капка страх.
Няма с какво да ме хванеш
или да ме заплашиш -
самотата приятелка ми е,
ако още не си го разбрал.
И не, слаба без мъж не съм
и никога няма да бъда,
защото, да знаеш,
аз мога да бъда даже повече мъж.

Време да ме вземеш

Малко ми е неудобно,
четеш ме сякаш съм отворена книга
и в очите, в устните, които прехапвам,
виждаш моите палави мисли.
Ах, дали пък не трябва да спра?
Да се държа "на положение" -
все пак съм дама, нали?
Но ти ме караш етикета да забравям.
Караш ме пръст по деколтето да прокарвам
и да си представям неприличности,
в които главно действащо лице е не друг, а ти.
Не те е срам!
Усмихваш ми се уж невинно,
а в мен най-порочното събуждаш.
И виждам, харесва ти, защото, знаеш,
мога да съм много неприлична
и да изпълня всяка твоя
малка мръсна фантазия порочна.
И да съм фетиша, събирателно за всичко,
което искаш ти да причиниш
или да ти причинят.
И ще продължавам да флиртувам
с желанието, което е в теб.
Ще продължавам да подклаждам
огъня в теб, докато се заигравам
с това, което е в мен.
И когато си готов,
когато вече време е
ръката да протегнеш,
и да ме докоснеш,
няма да се дръпна,
няма да те спра.
Само с поглед ще ти кажа
вземи ме, ела!

Из някъде там

Ровя се из няк'ви стари хронологии,
ровя се из собствената си глава.
И спомени, уж отдавна избелели,
излизат със параден ход.
Неща забравени, отминали,
неща, които дори не искам и да знам
се връщат, сякаш канени,
специално на по чаша чай.
И срещам се,
отново,
със сенки и с усмихнати лица.
Срещам се с пропуснати вечери
и незаслужени закуски.
Летят едно след друго
имена, събития, случайни срещи 
или планувани излизания
и сменят се със бясна скорост
часове на щастие
и часове, изпълнени с тъга.
Пропуснати възможности,
моменти, когато казвала съм "не".
Моменти, когато казвала съм "да",
били то добри или пък не.

И ти беше там.
И той, и той, и той.
И аз. Измежду всички вас.
Понякога объркана
понякога въодушевена,
понякога малко тъжна,
понякога решителна.
В повечето случаи безстрашна. 
И винаги стискаща и пазеща
по мъничко от всеки миг.

Дали е за добро е спорно...

И ми се присъни мъгла...

Мъгливо е
и няма и един човек.
Жълта изморена светлина
на тъжната улична лампа
едва огрява ореола си от въздуха сгъстен.
В безтегловност съм.
И една и съща песен съм оставила да се повтаря.
Не ми се спи,
а съм адски изморена.
Неподвижна на лилавия диван
с безизразност се взирам през прозореца.
Опитвам се да видя повече от мрак.
Следя пълзящата отчаяност,
онази идваща след полунощ.
Когато дали си сам в стаята
или си просто сам сред много,
не прави разлика...съществена.
Самотата мъкне със себе си.
И се просмуква бавно,
задушавайки всичко наоколо.
И най-вече теб.
Бих си дозата противоотрова -
малко цинизъм и повечко лед
в чаша.
С алкохол,
с музика
или пък просто силен, черен чай.
Отдавна даже май и без нея мога да мина.
Просто махвам с ръка.
Нима могат отчаяност и самота да ме уплашат?!

Вманиачавам се.
По звуци и усещания.
Вманиачавам се по онова,
което само аз виждам.
Онова, което само в мен усещам.
И се опитвам да заразя света.
И всички около мен,
но никога не става.
Явно не ме бива...
Явно тях не ги бива...


Чудовищата истински ли са?
Или са в моята глава?
Иска ми се да изляза,
но ще се загубя
в нощта.
Не, пътя към вкъщи ще намеря.
Ами този към реалността?
Ставаш.
Работиш.
Ядеш.
Пазаруваш, готвиш, забавляваш се, спиш.
И после отново.
Скучност и досада.
И всички искат светлина.
А какво се случва в тъмнината?
Какво ли има в мъглата?
В сенките на безлистното дърво?
Нещо страшно?
То не е ли само проекция на моите мисли?
Не са ли страшните точно те?
Защото ако те са чисти,
нищо никога няма да ме спре.

Колко остава до зазоряване?

Мъглата не е ли еднакво страшна
и нощем,
и денем
?
Само че в едното страхът е от неизвестността,
а в другото това, което може би ще видиш...
Ще има ли слънце,
което боговете да крепи?

Отказвам да ме е страх.
Мъглата е просто физика.
И тя е скучна.

Време е да спя.

И ми се присъни мъгла...

Объркана щастлива лудост

Когато те видях... Усмивката не слезе от лицето ми. И колкото и притеснено да биеше сърцето ми, нищо не можеше да ме спре. Исках да те докосна, да те прегърна сред всичките хора, да се разхождам с теб, да те побутвам хлапашки закачливо по улицата и да зяпам витрините, докато ти ми се смееш отстрани. И ще те погледна строго, но всъщност отвътре ще блестя. 

Смешно е, как ставам като малко дете, щом съм до теб. И се радвам на всяка секунда, прекарана с теб. Не, не се самозабравям - твърде голяма съм вече за това. Но широко се усмихвам, щом си помисля, че ти си до мен. И няма кой, няма какво усещането ми да промени. Защото, скъпи мой, нищо в мен, свързано с теб, не е подвластно на друг, освен на теб и мен.

Винаги си бил моята муза. За добро или за лошо. Провокираш ме и ме спираш, а после ме блъскаш от ръба на някоя скала. И криле ми даваш, за да летя. И след това с един замах ги режеш и на тяхно място, за да се гмурна дълбоко, оставяш хриле. Ах, как само ме вълнуваш и ме караш да творя. Без теб дали ще мога да пиша? Без теб дали ще мога да виждам и чувствам така, както го правя сега? Дали, когато вече сме далеч един от друг, ще те усещам все така осезаем и могъщ? Или времето, пространството, разстоянията безсилни са пред това, което имаме с теб? А то какво е всъщност? Нещо объркано и безименно, нещо неподвластно на определения и рамки. Аз и ти. Ти и аз. И малкият ни нелогичен и спираловиден свят, където гоним се като стрелките на часовник и само по веднъж успяваме да се настигнем. И въпреки че сигурността е блян, не бих сменила и за миг "нашето" за нея. Казват, че това, което не се получава и оставя белег в нас, бива заличено, когато "истинското" ни намери. Но какво е истинско и какво илюзия? Защо изобщо да вярвам в него, щом нашето, макар и да боли, по-истинско е от всичко истинно? И не, не бих заличила нищо, свързано с теб. И колкото и да ми убива, по-удобно никога не е било. И да, реален си и си до мен. И въпреки че след час или пък два всеки тръгва в своята посока, ние с теб не се делим, защото винаги ще се открием.

Щастлива съм. Макар и малко луда.

Отново?

Къдрава коса. Това беше първото, което забеляза, когато той се качи в автобуса. Винаги си беше падала по момчета с къдрава коса. Имаше нещо адски чаровно в тях. Обикновено си ги представяше с тръпчинки и неустоима усмивка. За друго май и не оставаше място в представите й - всичко се изчерпваше с къдравата коса, тръпчинките и усмивката. Но май й стигаше. Неговата коса беше буйна. Толкова, че покриваше челото му и тила. Качулката допълнително създаваше излюзия, че косата му е ...е, голяма. Нямаше как да не се усмихне на тази глупава мисъл. Наведе поглед, за да не изглежда твърде ненормално, въпреки че беше свикнала в градския транспорт често хората да я гледат с нескрита почуда. Тя беше цветното, смеещо се на висок глас петно, което грееше с някаква вътрешна светлина, сякаш си имаше собствен ядрен реактор някъде между сърцето и стомаха. След като реши, че вече е безопасно, вдигна глава и си позволи малко по-опознавателен поглед. Видя, че е висок и доста слаб, но по онзи жилаво-привлекателен, а не чуплив начин. Като атлет от онези безумни бягания по 10,000 метра...или даже повече. Дрехите му не бяхя за сезона, по-скоро приличаха на есенни, отколкото на пролетни - анти-вятър яке, тъмно сини джинси, кецове и раница. Беше застанал в полу-профил към нея - не успя да види лицето му. Видя само, че на верижка около врата му висяха очила. Представи си го седящ на пейка в парка, с очила на носа и книга в ръка. За втори път се усмихна глуповато. Този път не сведе глава. Само се взря в профила му. Щеше й се да стане като по филмите - той да усети, че някой го наблюдава настойчиво и да се обърне; погледите им да се срещнат; усмивките да се появят от самосебе си и...нататък е ясно. Вместо да стане това обаче, той просто се насочи към вратата и слезе на следващата спирка. "Хей, къдрокоско, къде отиваш? Та ние тъкмо се срещнахме." едва не го каза на глас. Огледа се несвързано наоколо и в мига, преди шофьорът да затвори вратите, се шмугна между недоволно разбутаните хора и се озова на тротоара.

Като уплашен дивеч се взря в нищото "Какво, по дяволите, правя?!" На ляво - нищо. На дясно - хора, а между тях и мяркаща се раница, Неговата раница. "Ще съжалявам за това..."  Забързано се насочи в неговата посока. "Оф, защо всички високи хора бързат толкова? Не стига, че краката им правят по-големи крачки, ами и бързат." Заситни вперила поглед в гърба му. Какво я беше прихванало? Какво ще прави - ще го преследва? И като (ако) го настигне, какво? Ще му каже "Ами, здравей, видях те в автобуса и реших да те преследвам до вас. О, не, изобщо не съм ненормална, всъщност съм доста приличен човек. Сериозно!" Имаше (не)добрия навик да си говори сама. Май не-доброто беше, че си и отговаряше. Но поне знаеше, че ще получи честно пристрастно мнение. Което в почти всички случаи слушаше. После рядко съжаляваше. Май почти никога всъщност. След като прехвърли тези несвързани мисли из главата си, реши, че най-добре да ускори крачка. Нямаше какво да губи. Още повече не беше нещо необичайно за нея да говори на непознати хора. Или да им се усмихва. Или да им намига. Или да им помага с нещо - я посока, я багаж, я да запознае срамежливо (непознато) момиче с някой симпатичен младеж. Да, това беше лесно и типично. Но да преследва хората по улиците - това вече беше нещо ново. Не че имаше значение де - за всичко си има първи път. А и тя може да вика доста силно и да хапе, и да рита, и да дере... Не че си мислеше, че може да й се на;ложи да прави нещо такова де, но все пак. Паветата са гадно нещо, когато решиш да преследваш някого. Особено, ако си с токове. За шастие тя беше с равни подметки. И все пак си беше изпитание да поддържа неговото темпо.

 "Светофар??? Не, не и не. Не светвай червено точно за мен. Ще го изпусна!!! Ах, ти-и-и..." Понякога се дразнеше на себе си, че е толкова стриктна в политиката за светофарите и булевардите и улиците. Особено, когато бързаше. Нищо, ще си изчака. Какво пък. Видя в коя посока тръгна, нали така? Просто ще последва улицата.

Зеленото най-сетне светна. Не-разколебано тя тръгна по дирята, която си представяше, че той оставя след себе си. Минаваше по плочките, по които той беше стъпвал. Докосна се до стара дървена врата, на която той се беше подпрял, за да завърже връзката на десния си кец. Завъртя се около дървото, покрай което беше завил. И както замечтано скочи на улицата, изведнъж се блъсна в някого.

- О, извинете.

- Няма нищо.

- Аъ...

Беше той. Беше се блъснала в него, докато си фантазираше за него. Какво пък правеше точно там? И защо се блъсна в него? Ох, и какъв глас имаше. Същият като къдравата му коса и въображаемите му тръпчинки - многопластов, весел, топъл. Глас, който си готов да последваш и във вратите на Ада. "Какво сравнение..."

- Май ме следиш, а?

- Моля? Глупости. Няма такова нещо...

- Аха. И взирането ти в профила ми го е нямало, нали?

- Е, това вече...

- Искаше ми се да ме последваш. Затова слязох така бързо.

- Базикаш ли се с мен?

- Ни най-малко. Хайде, ела. Нали и без това искаше да...

- Нищо не съм искала. Тоест не знам какво съм искала, Просто слязох от автобуса и...

- И ме последва? Добре тогава, да повървим?

Тръгнаха надолу по улицата. Или беше нагоре. Никога не се беше справяла с тези измислени посоки. Хората си ги въртяха както поискат. Вървяха безцелно. Не говореха. С крайчеца на окото крадешком го наблюдаваше. Усмихваше се. Но лицето му. Все пак си оставаше тайнствено. Дори, когато говориха, не успя да го огледа добре, да запомни чертите му. Просто знаеше, че има лице, но как изглеждаше - това вече беше друг въпрос. Тъкмо беше тръгнала да размишлява, когато той се обади.

- Обичаш предизвикателствата, нали? Но когато някой не отговаря на твоите собствени предизивкателства, вече не ти е интересен. И почваш да търсиш нещо друго, което те провокира, което гъделичка любопитството и ума ти. Не обичаш еднопластови хора. Те са ти...скучни? Сред тях се чувстваш твърде силна, твърде властна. Обичаш пъзелите. Онези хора, които изглеждат и се държат по един начин, а се оказват съвсем други. Затова и тръгна след мен - защото ти се сторих като някой, който си струва да разгадаеш. Иначе защо да го правиш? Защпо да тръгваш след непознат - не си от тези, които тръгват след някого, само защото е хубав. Причината при теб е друга - обожаваш да разгадаваш хората. Или по-скоро обичаш самия процес на разгадаването им. Да си доказваш сама на себе си, че си добра в това, че знаеш как да "пипнеш" хората, за да се разголят пред теб. Не, не смятам, че ги нараняваш по някакъв начин след това, Просто, когато вече са ти ясни, няма какво повече да те задържи там. И продължаваш напред. В търсенията си. В лутанията си. Защото да, ти се луташ. И търсиш и себе си в тях. Ти си като ръката на съдбата - появяваш се в точния момент в живота на хората. Даваш им всичко, от което се нуждаят тогава, без дори да го осъзнават - щастие, болка, смях, сълзи. И след теб са по-добри. А ако не са, то значи никога не са били. А ти? Какво става с теб след това? Чувстваш, че е трябвало да стане това, което е станало. Чувстваш се по-силна. А дали наистина си? Не мислиш ли, че е време да спреш да търсиш? Не мислиш ли, че е време да застанеш на едно място и...ти да чакаш някого? А не винаги да го откриваш? Спри се... Намери центъра си. Намери пристана си, И чакай. Поне веднъж в живота си чакай. Защото понякога тези, които преследваш, се оказват онези, които никога не би искала да откриваш. Помисли за това. Монетата винаги има две страни.

Преди да успее да реагира, той си сложи ръката на челото й и я бутна.

- Хей, кой си ти, че да ми говориш така? Кой си ти, че да ме буташ?

Нямаше на кой да вика. Нямаше кой да понесе огньовете, които бушуваха в нея. Нямаше кой да усети планините, които се тресяха в ума й. Беше сама. В стаята си. В леглото си.

- Сигурно се шегуваш... Това извратеното ми съзнание ли беше или Оле-Затвори-Очички е решил, че днес заслужавам да се подиграе с мен? Все тая. Утре съм на работа.

Обърна се на другата страна и заспа.

Отново? ;)

Ще се превърна във светулка

Спя на включен телевизор,
за да се залъгвам, че не съм сама.
А преди обичах тишината.
Онази около и вътре в мен.
Обичах да съм насаме.
Със себе си
и в тъмнината
да оставя всичко друго настрани.
Днес не искам да избягам
в тихите си и спокойни светове.
Плашат ме, а бях безстрашна
- ти превърна ме в пленник на страха.
И подчинена на последната ти воля
се губя в потока от телевизионни гласове,
които, макар да ми говорят,
ме правят още по-сама.

Няма да го позволя.
Не съм такава.
Телевизия не гледам
и от лампа нямам нужда нощем.
Трябва ми само голата Луна,
която небето ми да осветява.
Сама в тъмнината си ще грея.
Ще се превърна във светулка,
която, стресната от твоя шум,
само за миг светлината си е спряла.
А после, след като те няма вече,
отново до зората ще блестя. 

За въпросителните

Колко въпросителни имаш ти в своя скайп? В моя са много... Хора, които са ме изтрили. Премахнали са ме от програмата, от живота си. Мога да попитам "защо?" и всеки един от тях да даде поне една причина, която в повечето случаи може би е самодостатъчна.

За някои знам каква е тази причина, за други предполагам, а за трети - нямам представа... Но всеки един въпросителен в скайп в даден момент е бил част от живота ми. Присъствал е, дори и да е било в т. нар. "виртуален свят". Дали по-ярко и силно, дали бледо и едва мъждукащо - това е въпрос на случайности. Важното е друго. Какво е оставило у теб това присъствие - дали те е вдъхновявало и радвало или наскърбявало и наранявало. Дали ти е дало надежда или ти е отнело таква... Дали е било случайност, повлякла със себе си усмивки, или - умишлена размяна на никове?

Каквото и да е било, явно вече е в миналото. И сега остава само въпросителната. Прави ли ти впечатление? Липсва ли ти? Човекът, който стои зад въпросителната. Или само усещането, което оставя тази висяща въпросителна е неприятно?

Как така няма поставени точки, а само поредици от въпросителни?

Въпросителни.

Въпросителни.

Въпросителни.

Отговори, които липсват. Въпроси, които никога не се задават. Мисли, които никога не се показват. Причини, които никога не стават ясни.

А програмата пълни своята виртуална памет с разговори, признания, лъжи, усмивки и сълзи, снимки и музика, за да остане накрая само една задънена улица. С огромна въпросителна, която виси над нея като черен покров. Очаква ли се нещо от теб? Да обърнеш гръб? Или да не обръщаш внимание? Да се блъскаш между въпросителните и да търсиш несъществуващи отговори на незададените им питания? Или на свой ред да ги зачеркнеш и да изчезнат? Все едно никога не са съществували... Защото ако нищо не ти напомня за тях, няма какво да ти припомня и какво е стояло зад тях. Защото спомените са като фотографии - с времето избледняват и, затворени в някой стар, прашен албум, стоят далеч от очите и ума...

Но моите въпросителни остават. Може би съм мазохист по душа. Или просто предпочитам да имам широка перспектива. Макар че въпросителните могат да измъчват. Докато не сложа точка.

Или многоточие...