Не вярвам

Не си падам много по любовта.
Нито пък по филмовия "хепи енд".
Не съм и много романтична -
колкото да си запаля свещ,
докато допивам чаша вино.
Не мога да открия смисъл
в обясненията, вечна ревност
или наизустена нежност.
Може би защото съм виждала само това...
Не върви да обвинявам.
Нито да се самосъжалявам.
Далечни са ми тези мисли
и последствията от тях.
Не съм мома,
още по-малкото пък стара.
Не съм видяла всичко от живота,
интересно ми е, но без розовите очила.
Компромис след компромис -
винаги на някаква цена,
и звуча като проклета феминистка
- напротив, много даже съм добре.
Понеже знам повече, отколкото говоря
и оставям изненади за околните, и понякога за мен.
Но проблем, ако го има,
мога да открия навсякъде, не само в себе си.
Фалшивото е лесно -
едва на крачка лицемерие стои.
А аз съм брутално истинска,
често обвинявана в наивност.
Онази тънка граница
между, което от детското стои,
и жадните устни на млада жена.
Не се подчинявам на норми -
следвам вътрешния си часовник
и когато искам нещо,
гледам да го получавам.
Защото ми омръзнаха игри
и по рождение определени роли.
Не ща да чакам принцове,
предпочитам да яхна ламята
и с нея да полетя някъде,
отвъд правилата.
Защото смирена не мога да бъда,
освен, ако някой не ме укроти.
Но тогава аз ли ще бъда,
ако на него се отдам?
Усещанията ми се менят,
но знам, че в любовта не вярвам.
С някой друг - едва ли.
Моята. Единствена. Голямата.
Нея искам да усещам.
А когато се наситя,
ще си помисля за компромис.

Не, не вярвам в любовта.
А тя... вярва ли в мен?