Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.

Безгрижен тон.

Въпросително вдигната вежда.

Лека усмивка.

Предизвикателен поглед.

Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.

Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".

Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?

Преди...

Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?

Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.

И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?

Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 

Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...

Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.

Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.

В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.

- Защо реши, че съм намислила нещо?

- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!

- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.

- Можеш. Но с този поглед ли точно?

- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.

- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?

- Нищо не очаквам. Знам ли...

- Радвам се да те видя...

- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?

- Това беше излишно.

- То между нас вече кое ли не е излишно. 

- Защо го правиш?

- Кое?

- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...

- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!

- Сега каква е причината? Аз ли?

- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.

- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...

- Едно от нещата, заради които си тръгна?

- Едно от нещата, заради които те обичам.

- Нещо в мене липсва. Ти ли си?

- Всичко друго, но не и аз. 

- Не всички парченца от пъзела са в мен... 

- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.

- Отказвам да го приема. 

- А трябва. 

- Затова ли ме остави?

- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.

- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...

- Но те обичах. Все още те обичам...

- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 

- Можеше да бъдеш...

- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.

- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?

- Несправедлив си...

- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 

- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.

- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.

- Май беше грешка да те викам тук.

- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.

- Значи все пак си ме наблюдавал.

- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.

Разсмиваме се заедно. 

- За съжаление обаче това не е достатъчно.

- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...

- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...

- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.

- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?

- Доколкото е възможно...

- Целуни ме!

- Това няма да свърши добре...

- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?

- Аз... Не знам дали ще мога.

- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?

- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.

- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.

За мен обаче беше прав. 

В мен липса за него няма. Има само обич.

Която оставям на прага...

И се чувствам добре.