Новогодишно

Писна ми да съм пристанище
на нечия моментна самота.
Не искам и да съм онази
която винаги (с разбиране) кима с глава.
Омръзна ми да се съгласявам
и вечно да чакам мига,
който по-добър от този е,
макар и да не си лягам сама.
Не искам да съм онази, която има всичко,
но само, ако е за през нощта.

Не искам да съм вечно многоточие.
Искам да съм вече точка.

Отново?

Къдрава коса. Това беше първото, което забеляза, когато той се качи в автобуса. Винаги си беше падала по момчета с къдрава коса. Имаше нещо адски чаровно в тях. Обикновено си ги представяше с тръпчинки и неустоима усмивка. За друго май и не оставаше място в представите й - всичко се изчерпваше с къдравата коса, тръпчинките и усмивката. Но май й стигаше. Неговата коса беше буйна. Толкова, че покриваше челото му и тила. Качулката допълнително създаваше излюзия, че косата му е ...е, голяма. Нямаше как да не се усмихне на тази глупава мисъл. Наведе поглед, за да не изглежда твърде ненормално, въпреки че беше свикнала в градския транспорт често хората да я гледат с нескрита почуда. Тя беше цветното, смеещо се на висок глас петно, което грееше с някаква вътрешна светлина, сякаш си имаше собствен ядрен реактор някъде между сърцето и стомаха. След като реши, че вече е безопасно, вдигна глава и си позволи малко по-опознавателен поглед. Видя, че е висок и доста слаб, но по онзи жилаво-привлекателен, а не чуплив начин. Като атлет от онези безумни бягания по 10,000 метра...или даже повече. Дрехите му не бяхя за сезона, по-скоро приличаха на есенни, отколкото на пролетни - анти-вятър яке, тъмно сини джинси, кецове и раница. Беше застанал в полу-профил към нея - не успя да види лицето му. Видя само, че на верижка около врата му висяха очила. Представи си го седящ на пейка в парка, с очила на носа и книга в ръка. За втори път се усмихна глуповато. Този път не сведе глава. Само се взря в профила му. Щеше й се да стане като по филмите - той да усети, че някой го наблюдава настойчиво и да се обърне; погледите им да се срещнат; усмивките да се появят от самосебе си и...нататък е ясно. Вместо да стане това обаче, той просто се насочи към вратата и слезе на следващата спирка. "Хей, къдрокоско, къде отиваш? Та ние тъкмо се срещнахме." едва не го каза на глас. Огледа се несвързано наоколо и в мига, преди шофьорът да затвори вратите, се шмугна между недоволно разбутаните хора и се озова на тротоара.

Като уплашен дивеч се взря в нищото "Какво, по дяволите, правя?!" На ляво - нищо. На дясно - хора, а между тях и мяркаща се раница, Неговата раница. "Ще съжалявам за това..."  Забързано се насочи в неговата посока. "Оф, защо всички високи хора бързат толкова? Не стига, че краката им правят по-големи крачки, ами и бързат." Заситни вперила поглед в гърба му. Какво я беше прихванало? Какво ще прави - ще го преследва? И като (ако) го настигне, какво? Ще му каже "Ами, здравей, видях те в автобуса и реших да те преследвам до вас. О, не, изобщо не съм ненормална, всъщност съм доста приличен човек. Сериозно!" Имаше (не)добрия навик да си говори сама. Май не-доброто беше, че си и отговаряше. Но поне знаеше, че ще получи честно пристрастно мнение. Което в почти всички случаи слушаше. После рядко съжаляваше. Май почти никога всъщност. След като прехвърли тези несвързани мисли из главата си, реши, че най-добре да ускори крачка. Нямаше какво да губи. Още повече не беше нещо необичайно за нея да говори на непознати хора. Или да им се усмихва. Или да им намига. Или да им помага с нещо - я посока, я багаж, я да запознае срамежливо (непознато) момиче с някой симпатичен младеж. Да, това беше лесно и типично. Но да преследва хората по улиците - това вече беше нещо ново. Не че имаше значение де - за всичко си има първи път. А и тя може да вика доста силно и да хапе, и да рита, и да дере... Не че си мислеше, че може да й се на;ложи да прави нещо такова де, но все пак. Паветата са гадно нещо, когато решиш да преследваш някого. Особено, ако си с токове. За шастие тя беше с равни подметки. И все пак си беше изпитание да поддържа неговото темпо.

 "Светофар??? Не, не и не. Не светвай червено точно за мен. Ще го изпусна!!! Ах, ти-и-и..." Понякога се дразнеше на себе си, че е толкова стриктна в политиката за светофарите и булевардите и улиците. Особено, когато бързаше. Нищо, ще си изчака. Какво пък. Видя в коя посока тръгна, нали така? Просто ще последва улицата.

Зеленото най-сетне светна. Не-разколебано тя тръгна по дирята, която си представяше, че той оставя след себе си. Минаваше по плочките, по които той беше стъпвал. Докосна се до стара дървена врата, на която той се беше подпрял, за да завърже връзката на десния си кец. Завъртя се около дървото, покрай което беше завил. И както замечтано скочи на улицата, изведнъж се блъсна в някого.

- О, извинете.

- Няма нищо.

- Аъ...

Беше той. Беше се блъснала в него, докато си фантазираше за него. Какво пък правеше точно там? И защо се блъсна в него? Ох, и какъв глас имаше. Същият като къдравата му коса и въображаемите му тръпчинки - многопластов, весел, топъл. Глас, който си готов да последваш и във вратите на Ада. "Какво сравнение..."

- Май ме следиш, а?

- Моля? Глупости. Няма такова нещо...

- Аха. И взирането ти в профила ми го е нямало, нали?

- Е, това вече...

- Искаше ми се да ме последваш. Затова слязох така бързо.

- Базикаш ли се с мен?

- Ни най-малко. Хайде, ела. Нали и без това искаше да...

- Нищо не съм искала. Тоест не знам какво съм искала, Просто слязох от автобуса и...

- И ме последва? Добре тогава, да повървим?

Тръгнаха надолу по улицата. Или беше нагоре. Никога не се беше справяла с тези измислени посоки. Хората си ги въртяха както поискат. Вървяха безцелно. Не говореха. С крайчеца на окото крадешком го наблюдаваше. Усмихваше се. Но лицето му. Все пак си оставаше тайнствено. Дори, когато говориха, не успя да го огледа добре, да запомни чертите му. Просто знаеше, че има лице, но как изглеждаше - това вече беше друг въпрос. Тъкмо беше тръгнала да размишлява, когато той се обади.

- Обичаш предизвикателствата, нали? Но когато някой не отговаря на твоите собствени предизивкателства, вече не ти е интересен. И почваш да търсиш нещо друго, което те провокира, което гъделичка любопитството и ума ти. Не обичаш еднопластови хора. Те са ти...скучни? Сред тях се чувстваш твърде силна, твърде властна. Обичаш пъзелите. Онези хора, които изглеждат и се държат по един начин, а се оказват съвсем други. Затова и тръгна след мен - защото ти се сторих като някой, който си струва да разгадаеш. Иначе защо да го правиш? Защпо да тръгваш след непознат - не си от тези, които тръгват след някого, само защото е хубав. Причината при теб е друга - обожаваш да разгадаваш хората. Или по-скоро обичаш самия процес на разгадаването им. Да си доказваш сама на себе си, че си добра в това, че знаеш как да "пипнеш" хората, за да се разголят пред теб. Не, не смятам, че ги нараняваш по някакъв начин след това, Просто, когато вече са ти ясни, няма какво повече да те задържи там. И продължаваш напред. В търсенията си. В лутанията си. Защото да, ти се луташ. И търсиш и себе си в тях. Ти си като ръката на съдбата - появяваш се в точния момент в живота на хората. Даваш им всичко, от което се нуждаят тогава, без дори да го осъзнават - щастие, болка, смях, сълзи. И след теб са по-добри. А ако не са, то значи никога не са били. А ти? Какво става с теб след това? Чувстваш, че е трябвало да стане това, което е станало. Чувстваш се по-силна. А дали наистина си? Не мислиш ли, че е време да спреш да търсиш? Не мислиш ли, че е време да застанеш на едно място и...ти да чакаш някого? А не винаги да го откриваш? Спри се... Намери центъра си. Намери пристана си, И чакай. Поне веднъж в живота си чакай. Защото понякога тези, които преследваш, се оказват онези, които никога не би искала да откриваш. Помисли за това. Монетата винаги има две страни.

Преди да успее да реагира, той си сложи ръката на челото й и я бутна.

- Хей, кой си ти, че да ми говориш така? Кой си ти, че да ме буташ?

Нямаше на кой да вика. Нямаше кой да понесе огньовете, които бушуваха в нея. Нямаше кой да усети планините, които се тресяха в ума й. Беше сама. В стаята си. В леглото си.

- Сигурно се шегуваш... Това извратеното ми съзнание ли беше или Оле-Затвори-Очички е решил, че днес заслужавам да се подиграе с мен? Все тая. Утре съм на работа.

Обърна се на другата страна и заспа.

Отново? ;)

Посадете дърво! Някои хора не могат да го направят реално - по една или друга причина. Поне виртуалните да са повече... че както вървят нещата, скоро май само на картинка ще ги гледаме. :( А тази страхотна инициатива сади едно ИСТИНСКО РЕАЛНО И ЗЕЛЕНО дърво за всеки блог, който сподели за тяхната идея и си сложи притурка. :) Заслужава си!

http://www.easy2sync.com/en/ueber/ablogatree.php

Защото споменът вече е блед

А той мисли ли за теб,
Докато кротко до нея лежи?
Помни ли върха на пръстите ти
Леко прибягващи по топлата кожа?
Усеща ли още дъха ти
По врата си в топла прегръдка?
И ароматът ти сладък
Когато си точно от баня излязла?
Помни ли той как нежно шептиш му,
Когато вечер не може да спи
Или как се усмихваш,
Когато погледът му за тебе блести?
Устните ти - меки и сластни
Как търсеха неговите в страстта,
Когато телата ви впити
Потни се притискаха в нощта?
Липсва ли му смеха ти,
Който той сам предизвиква
И усмихва ли се на себе си,
Когато си спомни за твоята луда глава?
Или тя вече всичко отнела е -
Заличила е твойте следи.
И заела е мястото ти
В ума, леглото и черната му душа...
А ти все още мислиш ли
Дали той се сеща за теб
Или фалшиво измъчваш се,
Защото споменът, знаеш, вече е блед...

Ще се превърна във светулка

Спя на включен телевизор,
за да се залъгвам, че не съм сама.
А преди обичах тишината.
Онази около и вътре в мен.
Обичах да съм насаме.
Със себе си
и в тъмнината
да оставя всичко друго настрани.
Днес не искам да избягам
в тихите си и спокойни светове.
Плашат ме, а бях безстрашна
- ти превърна ме в пленник на страха.
И подчинена на последната ти воля
се губя в потока от телевизионни гласове,
които, макар да ми говорят,
ме правят още по-сама.

Няма да го позволя.
Не съм такава.
Телевизия не гледам
и от лампа нямам нужда нощем.
Трябва ми само голата Луна,
която небето ми да осветява.
Сама в тъмнината си ще грея.
Ще се превърна във светулка,
която, стресната от твоя шум,
само за миг светлината си е спряла.
А после, след като те няма вече,
отново до зората ще блестя. 

Кой ще го върне?

Къде е музиката?
Светът изведнъж стана беззвучен.
Търся нотите.
Търся петолинията разпилени.
Нищо не откривам.
Само пусти паузи да висят...

Къде са думите?
Празни листовете стоят.
Търся буквите.
Търся срички, разкъсани
от нечий гневен бунт.
Липсват даже редовете...

Къда са цветовете?
Уж палитрата, а е чисто черна.
Търся боите, цветните,
С които до вчера мацах
По покривите, сградите, стените.
Няма даже цветния контур.

Липсва животът.
Животът в малките неща,
Които до скоро виждах
Като същински малки чудеса.
Всичко е скрито -
Окраден празен ненужен живот,
Който макар уж забавен,
Лишен е от истински смях.

И кой ще го върне?
Кой ще му вдъхне
Музика
Думи
Цветове
Ако така построен е
В твойта нещастна душа?

След полунощ и след малките часове

Безсънна нощ.
Защо ли я прегръщам?
А се кълнях, че съм силна,
преди да се опитам да заспя.
Сгушвам се в небето,
Облаците са ми покривало,
а звездите ме галят
Със своята беззвучна светлина.
Луната - има ли я или се крие,
Ще ми пее нежни и приспивни песни.
Но нямам онзи тъй желан покой.
Сладостта от очите затворени горчи.
И глуха болка там, в ляво,
Крещи, изпълнила нощта със шум.
Свивам се в мъничко кълбо,
Свивам се отново в безсилното безсъние.
Притискам ушите си с ръце,
Стискам клепачите със сила,
Но нищо не помага.
Няма как.
Шумът е вътре в мен и не пуска
Покоят да ме завлече.
Отново ли по течението ще се пусна?
Ще чакам само всичко да си отшуми.
А нощта продължава да ме притиска
И в опита си да ме упои с наслада,
Само ме отвлича към размитите петна.
Онези, които в черепната ми кутия,
Се гонят със шума.
Те го водят. Той ги води.
А за мен като миг,
Равен на хиляди години,
Безсънната ми нощ
Преминава в празен ден.
Колелото се завърта и пак
Нощта ще ме покани в танц.
А дали да приема и да се въртя до зори?
Или пък ще мога да я надбягам и
Да се скрия надалеч?
И отново да се свия,
Да се опитам да заспя под
Парещия ритъм на там,
Където трябва да имам здраво сърце?
Без да мога за миг да отпусна глава.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.
Пустотата в мен крещи оглушително
И разтърсва малкия ми, черно-цветен свят.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.

Една нощ

Той спи до мен.
А аз дори не мога да затворя очи.
Мисля и премислям. Какво правя до него?
Какво той прави до мен?
Какво изобщо правим заедно?
Заедно...
Това не е дума за нас.
За нас е думата съвместно.
Всеки сам за себе си и общо благо.
Съществува ли такова?
Къде съм аз и къде е той?
Думите му са красиви, но делата ме изпълват със страх.
Не защото не са красиви, а защото друго виждам в тях.

Съдбата наистина може да е кучка.
И да ни изпитва всеки, всеки път...

Тя ме мрази.
Той спи.
А аз...аз търся вдъхновението, което ме открива.

За въпросителните

Колко въпросителни имаш ти в своя скайп? В моя са много... Хора, които са ме изтрили. Премахнали са ме от програмата, от живота си. Мога да попитам "защо?" и всеки един от тях да даде поне една причина, която в повечето случаи може би е самодостатъчна.

За някои знам каква е тази причина, за други предполагам, а за трети - нямам представа... Но всеки един въпросителен в скайп в даден момент е бил част от живота ми. Присъствал е, дори и да е било в т. нар. "виртуален свят". Дали по-ярко и силно, дали бледо и едва мъждукащо - това е въпрос на случайности. Важното е друго. Какво е оставило у теб това присъствие - дали те е вдъхновявало и радвало или наскърбявало и наранявало. Дали ти е дало надежда или ти е отнело таква... Дали е било случайност, повлякла със себе си усмивки, или - умишлена размяна на никове?

Каквото и да е било, явно вече е в миналото. И сега остава само въпросителната. Прави ли ти впечатление? Липсва ли ти? Човекът, който стои зад въпросителната. Или само усещането, което оставя тази висяща въпросителна е неприятно?

Как така няма поставени точки, а само поредици от въпросителни?

Въпросителни.

Въпросителни.

Въпросителни.

Отговори, които липсват. Въпроси, които никога не се задават. Мисли, които никога не се показват. Причини, които никога не стават ясни.

А програмата пълни своята виртуална памет с разговори, признания, лъжи, усмивки и сълзи, снимки и музика, за да остане накрая само една задънена улица. С огромна въпросителна, която виси над нея като черен покров. Очаква ли се нещо от теб? Да обърнеш гръб? Или да не обръщаш внимание? Да се блъскаш между въпросителните и да търсиш несъществуващи отговори на незададените им питания? Или на свой ред да ги зачеркнеш и да изчезнат? Все едно никога не са съществували... Защото ако нищо не ти напомня за тях, няма какво да ти припомня и какво е стояло зад тях. Защото спомените са като фотографии - с времето избледняват и, затворени в някой стар, прашен албум, стоят далеч от очите и ума...

Но моите въпросителни остават. Може би съм мазохист по душа. Или просто предпочитам да имам широка перспектива. Макар че въпросителните могат да измъчват. Докато не сложа точка.

Или многоточие...

Разкажи ми за звездите

"Нарисувай ми овца." - това поиска Малкият Принц.
"Разкажи ми за звездите." - това ще ти поискам аз.
Банално, глупаво и детско...
Такава съм понякога и аз.
Когато търся те или те искам,
когато мисля си за теб.
И искам да съм твърда,
да мога да те отрека.
А всъщност искам да отричам себе си,
за да прикрия слабостта.
Римите ми са като на първокласник,
който за първи път с думите се среща.
Опитвам се да ги опитомя,
а те като атове се дърпат.
Оставят ме сама и смешно гола,
без възможност поне с тях да се защитя.
А ти продължаваш да настъпваш.
Ту ме искаш, ту бягаш надалеч.
И ме оставяш - объркана
чакаща,
искаща,
тръпнеща,
без да смея да мръдна дори.
Без да знам да се радвам ли
или да очаквам, че ще заболи.
И неизменната усмивка,
с която тръгваш си
или пък се връщаш,
казва всичко,
което с думите отказваш да дадеш.
А аз сама не тръгвам.
Все чакам и приемам
и малкото, което си готов да споделиш.

Но докога така ще се измъчвам,
позволявайки ти ти да ме измъчваш?
Кога ли ще се върнеш и
за първи път,
там, където ме остави,
няма да намериш мен?
Там само приказка за звездите ще стои,
която исках ти да ми разкажеш.
А ти така и не пожела да споделиш...

Вяра в невъзможни чудеса

А аз вярвам. И това е най-голямата ми грешка.
Вярвам в теб
и в това,
че невъзможносто
може и да е възможно.
Вярвам в нечестно сините ти очи,
които честно ме гледат
понякога
твърде
спокойно.
Вярвам в усмивката ти,
вярвам, че за мене е искрена.
Вярвам, когато поправяш ме,
ако случайно или нарочно греша.
Вярвам, когато към мене протягаш ръка
и докосваш с върха на пръстите си
лицето и непокорната ми коса.
Вярвам, когато смееш се,
ако нещо глупаво или забавно твърдя.
И искам и ти да повярваш,
макар че вяра няма в теб.
Ако можех да те накарам да вярваш,
ако можех с вяра да те заразя,
щеше смисъл да има
да вярваме
и двамата,
да вярваме в чудеса.
И щеше да е нашето
чудо възможно
за мен, за теб и за нас.
Но само един като вярва,
само аз,
остава си вяра без сила,
вяра в невъзможни чудеса.

Най-хубавата нова година...

Знаеш ли какво ми се случи? Мечтаех наяве. Не ме ли разбираш? Ами мечтаех, но в същото време мислех и за това, за което мечтаех. Сякаш беше спомен от бъдещето, който сега изживявам. С всичките си му там особености и донякъде нелогични детайли. Изпипвах картините в главата си, но все пак гледах да не ги правя прекалено съвършени. Спомените не винаги са такива. За истинските говоря...
Искаш ли да знаеш какво видях? Да, защо да не ти разкажа? И ти беше там. Даже май беше основна фигура. Да, все едно не мечтаех за себе си, а за нас. Не, не, не за нас като за "нас", а просто за Нас.
Аз и ти.
Ти и аз.
И останалия, останал на заден план свят.
Навън беше топло, но беше зима. Слънцето грееше през прозореца. Имах пране в стаята. Явно току-що го бях извадила от пералнята...
Да, пране! Нали ти казах, че всичко беше като спомен, не като сцена от филм. Иначе нямаше да е истинно.
Да, именно тези дребни битовизми правят живота реален. Съвършенството е утопия в този свят.
Какво? Не, за видението си говорех. О, да, видение е хубава дума. И е подходяща за случая. Добре де, знаеш, че обичам лиричнити отклонения, но хубаво, няма повече да се отплесвам.
Та за прането. Да... Ами то си стоеше там и аз го простирах. Беше ми студено, за да го извадя на терасата. Е, да де, казах, че навън е топло, но беше зимата. А зимата топло е, когато има слънце и е поне 10 градуса, но това не означава, че ще се разхождам да простирам навън. Или че на мен ми е топло... Остави сега това. Ще слушаш ли или да спирам? Добре тогава.
И аз се занимавам с дрехите и в един момент идваш ти. Започваме да си говорим за дреболии и за "довечера". Довечера си е довечера - 31 декември. Да, щяхме да празнуваме нова година заедно. Не, нямаше да има купон. Щяхме да си правим пикник. С книги. Не, нямаше да ги ядем, щяхме да си четем един на друг. Да, точно това, което чу. И как така къде пикник? В стаята много ясно. Нищо де, по-нетрадиционно. Няма да сме като от коледен филм, я. Въобще не ме слушаш внимателно! После, както беше още светло, стана вечер. И пикникът започна. Имаше плодове и сирена, вино, за теб имаше и месо. Не, не бяха сандвичи с пуешко... Бяхме готвили. И баница с късмети си имахме. На теб ти се паднаха паричката, нова кола и пътуване. За мен останаха здравето, любовта и къщата. Смяхме се, че ти ще си богат и с новата си кола ще обикаляш света, а аз ще стоя вкъщи, ще ти правя заклинания за любов и ще ти пазя здравето. Поне психичното и нервите, защото ще стоя далеч от теб. Аз се заядох, че няма да те пусна вкъщи, а ти ме затапи, че с многото пари, които ще имаш, ще си купиш по-хубаво "вкъщи". Аз обаче не ти останах длъжна - казах ти, че по-хубаво вкъщи от нашето няма да намериш. Ти се засмя. Бях готова за ответен удар. А ти кимна и се съгласи. Погледна ме нежно..и ме целуна...
Какво? Защо пак ме прекъсваш? Да, да, помня какво казах, че не е било видение за нас като за "нас", а просто за Нас. Излъгах. Съди ме! Тихо сега. Има още.
Продължихме с вечерята. Между другото на пода беше доста удобно. Бяхме събрали много възглавници.
Нямаше музика. Само ти, аз и куп книги - романи, очерци, разкази, поезия...
Ти ми четеше стихове, аз ти четях кратки разкази. Никога не ме е бивало с поезията. Особено с четенето й на глас, но ти... При теб е друго. Ти улавяш ритъма на автора, вливаш се в думите, преоткриваш смислите. Обичам да те слушам как четеш стихове. Напомня ми за съвършения свят на приказките, където всичко завършва добре. На свой ред аз ти подбирах разкази. На две-три твои стихотворения, се падаше по 1 мой разказ. Обвини ме, че са само тъжни. Такива ми харесват, какво да направя...
После играхме карти. Не, не на гол покер. Аз никакъв не мога да играя, ти за гол ми говориш. Ти ме би, после аз те бих. Имаше решителна игра, но по средата стана 12. Спряхме я.
Пихме шампанско.
Целунахме се.
По-хубавото беше, че се гледахме в очите. Сякаш нямаше нищо между и около нас.
Само аз и ти.
Само ти и аз.
И нищо друго.
Тогава те пожелах. Точно там, на пода, сред книгите и храната. Сред разказите, стиховете, разпилените карти и прането. Сред шума от околните блокове, пиратките и фойерверките. Сред вибрациите и звъненето на телефоните в първите минути на Новата година. Исках те повече, отколкото дете иска коледния си подарък.
И ти беше само мой.
Не знам колко време беше минало и кога точно бяхме заспали. Събудих се сгушена в теб сред целия безпорядък. Не помръднах. Не исках да губя мига, защото го превръщах в най-хубавия си спомен от бъдещето. Запечатвах мечтателското си видение за най-хубавата била и бъдеща Нова година. И тогава всичко стана бяло и ме заслепи. И се завърнах обратно тук...
Не, не съм полудяла. Казах ти какво видях. Шшт, тихо, не викай. Пак минава, да те чуе ли искаш? Заради теб пак ще си имам проблеми. Да, точно така, заради теб. Вместо да сме си вкъщи и да се случва бъдещето от видението ми, пак ще прекарам нова година в трапезарията... Не! Внимавай! Ох, ето, виждаш ли какво направи? Счупи чашата. Браво, тя идва сега...

- Здравей, скъпа, всичко наред ли е?
- О, да, сестра...
- С кого си говориш? Пак ли с твоя въображаем приятел?
- Той не е въображаем! Стои до вратата. Той бутна чашата!
- Да, разбира се, скъпа, извинявай, за момент не го видях. Хайде, да почистим тук, за да не се порежеш, а след това ще отидем в трапезарията. Трябва да се приготвим за новата година, нали? Ще настъпи само след няколко часа. Ще видиш, ще е най-хубавата, която си имала или ще имаш. Тъкмо ще си изпиеш и лекарствата, хайде...



Написано в малките часове на 1 януари 2013 година. Или не толкова малките. Зависи от гледната точка...