Разкажи ми за звездите

"Нарисувай ми овца." - това поиска Малкият Принц.
"Разкажи ми за звездите." - това ще ти поискам аз.
Банално, глупаво и детско...
Такава съм понякога и аз.
Когато търся те или те искам,
когато мисля си за теб.
И искам да съм твърда,
да мога да те отрека.
А всъщност искам да отричам себе си,
за да прикрия слабостта.
Римите ми са като на първокласник,
който за първи път с думите се среща.
Опитвам се да ги опитомя,
а те като атове се дърпат.
Оставят ме сама и смешно гола,
без възможност поне с тях да се защитя.
А ти продължаваш да настъпваш.
Ту ме искаш, ту бягаш надалеч.
И ме оставяш - объркана
чакаща,
искаща,
тръпнеща,
без да смея да мръдна дори.
Без да знам да се радвам ли
или да очаквам, че ще заболи.
И неизменната усмивка,
с която тръгваш си
или пък се връщаш,
казва всичко,
което с думите отказваш да дадеш.
А аз сама не тръгвам.
Все чакам и приемам
и малкото, което си готов да споделиш.

Но докога така ще се измъчвам,
позволявайки ти ти да ме измъчваш?
Кога ли ще се върнеш и
за първи път,
там, където ме остави,
няма да намериш мен?
Там само приказка за звездите ще стои,
която исках ти да ми разкажеш.
А ти така и не пожела да споделиш...