Отново?

Къдрава коса. Това беше първото, което забеляза, когато той се качи в автобуса. Винаги си беше падала по момчета с къдрава коса. Имаше нещо адски чаровно в тях. Обикновено си ги представяше с тръпчинки и неустоима усмивка. За друго май и не оставаше място в представите й - всичко се изчерпваше с къдравата коса, тръпчинките и усмивката. Но май й стигаше. Неговата коса беше буйна. Толкова, че покриваше челото му и тила. Качулката допълнително създаваше излюзия, че косата му е ...е, голяма. Нямаше как да не се усмихне на тази глупава мисъл. Наведе поглед, за да не изглежда твърде ненормално, въпреки че беше свикнала в градския транспорт често хората да я гледат с нескрита почуда. Тя беше цветното, смеещо се на висок глас петно, което грееше с някаква вътрешна светлина, сякаш си имаше собствен ядрен реактор някъде между сърцето и стомаха. След като реши, че вече е безопасно, вдигна глава и си позволи малко по-опознавателен поглед. Видя, че е висок и доста слаб, но по онзи жилаво-привлекателен, а не чуплив начин. Като атлет от онези безумни бягания по 10,000 метра...или даже повече. Дрехите му не бяхя за сезона, по-скоро приличаха на есенни, отколкото на пролетни - анти-вятър яке, тъмно сини джинси, кецове и раница. Беше застанал в полу-профил към нея - не успя да види лицето му. Видя само, че на верижка около врата му висяха очила. Представи си го седящ на пейка в парка, с очила на носа и книга в ръка. За втори път се усмихна глуповато. Този път не сведе глава. Само се взря в профила му. Щеше й се да стане като по филмите - той да усети, че някой го наблюдава настойчиво и да се обърне; погледите им да се срещнат; усмивките да се появят от самосебе си и...нататък е ясно. Вместо да стане това обаче, той просто се насочи към вратата и слезе на следващата спирка. "Хей, къдрокоско, къде отиваш? Та ние тъкмо се срещнахме." едва не го каза на глас. Огледа се несвързано наоколо и в мига, преди шофьорът да затвори вратите, се шмугна между недоволно разбутаните хора и се озова на тротоара.

Като уплашен дивеч се взря в нищото "Какво, по дяволите, правя?!" На ляво - нищо. На дясно - хора, а между тях и мяркаща се раница, Неговата раница. "Ще съжалявам за това..."  Забързано се насочи в неговата посока. "Оф, защо всички високи хора бързат толкова? Не стига, че краката им правят по-големи крачки, ами и бързат." Заситни вперила поглед в гърба му. Какво я беше прихванало? Какво ще прави - ще го преследва? И като (ако) го настигне, какво? Ще му каже "Ами, здравей, видях те в автобуса и реших да те преследвам до вас. О, не, изобщо не съм ненормална, всъщност съм доста приличен човек. Сериозно!" Имаше (не)добрия навик да си говори сама. Май не-доброто беше, че си и отговаряше. Но поне знаеше, че ще получи честно пристрастно мнение. Което в почти всички случаи слушаше. После рядко съжаляваше. Май почти никога всъщност. След като прехвърли тези несвързани мисли из главата си, реши, че най-добре да ускори крачка. Нямаше какво да губи. Още повече не беше нещо необичайно за нея да говори на непознати хора. Или да им се усмихва. Или да им намига. Или да им помага с нещо - я посока, я багаж, я да запознае срамежливо (непознато) момиче с някой симпатичен младеж. Да, това беше лесно и типично. Но да преследва хората по улиците - това вече беше нещо ново. Не че имаше значение де - за всичко си има първи път. А и тя може да вика доста силно и да хапе, и да рита, и да дере... Не че си мислеше, че може да й се на;ложи да прави нещо такова де, но все пак. Паветата са гадно нещо, когато решиш да преследваш някого. Особено, ако си с токове. За шастие тя беше с равни подметки. И все пак си беше изпитание да поддържа неговото темпо.

 "Светофар??? Не, не и не. Не светвай червено точно за мен. Ще го изпусна!!! Ах, ти-и-и..." Понякога се дразнеше на себе си, че е толкова стриктна в политиката за светофарите и булевардите и улиците. Особено, когато бързаше. Нищо, ще си изчака. Какво пък. Видя в коя посока тръгна, нали така? Просто ще последва улицата.

Зеленото най-сетне светна. Не-разколебано тя тръгна по дирята, която си представяше, че той оставя след себе си. Минаваше по плочките, по които той беше стъпвал. Докосна се до стара дървена врата, на която той се беше подпрял, за да завърже връзката на десния си кец. Завъртя се около дървото, покрай което беше завил. И както замечтано скочи на улицата, изведнъж се блъсна в някого.

- О, извинете.

- Няма нищо.

- Аъ...

Беше той. Беше се блъснала в него, докато си фантазираше за него. Какво пък правеше точно там? И защо се блъсна в него? Ох, и какъв глас имаше. Същият като къдравата му коса и въображаемите му тръпчинки - многопластов, весел, топъл. Глас, който си готов да последваш и във вратите на Ада. "Какво сравнение..."

- Май ме следиш, а?

- Моля? Глупости. Няма такова нещо...

- Аха. И взирането ти в профила ми го е нямало, нали?

- Е, това вече...

- Искаше ми се да ме последваш. Затова слязох така бързо.

- Базикаш ли се с мен?

- Ни най-малко. Хайде, ела. Нали и без това искаше да...

- Нищо не съм искала. Тоест не знам какво съм искала, Просто слязох от автобуса и...

- И ме последва? Добре тогава, да повървим?

Тръгнаха надолу по улицата. Или беше нагоре. Никога не се беше справяла с тези измислени посоки. Хората си ги въртяха както поискат. Вървяха безцелно. Не говореха. С крайчеца на окото крадешком го наблюдаваше. Усмихваше се. Но лицето му. Все пак си оставаше тайнствено. Дори, когато говориха, не успя да го огледа добре, да запомни чертите му. Просто знаеше, че има лице, но как изглеждаше - това вече беше друг въпрос. Тъкмо беше тръгнала да размишлява, когато той се обади.

- Обичаш предизвикателствата, нали? Но когато някой не отговаря на твоите собствени предизивкателства, вече не ти е интересен. И почваш да търсиш нещо друго, което те провокира, което гъделичка любопитството и ума ти. Не обичаш еднопластови хора. Те са ти...скучни? Сред тях се чувстваш твърде силна, твърде властна. Обичаш пъзелите. Онези хора, които изглеждат и се държат по един начин, а се оказват съвсем други. Затова и тръгна след мен - защото ти се сторих като някой, който си струва да разгадаеш. Иначе защо да го правиш? Защпо да тръгваш след непознат - не си от тези, които тръгват след някого, само защото е хубав. Причината при теб е друга - обожаваш да разгадаваш хората. Или по-скоро обичаш самия процес на разгадаването им. Да си доказваш сама на себе си, че си добра в това, че знаеш как да "пипнеш" хората, за да се разголят пред теб. Не, не смятам, че ги нараняваш по някакъв начин след това, Просто, когато вече са ти ясни, няма какво повече да те задържи там. И продължаваш напред. В търсенията си. В лутанията си. Защото да, ти се луташ. И търсиш и себе си в тях. Ти си като ръката на съдбата - появяваш се в точния момент в живота на хората. Даваш им всичко, от което се нуждаят тогава, без дори да го осъзнават - щастие, болка, смях, сълзи. И след теб са по-добри. А ако не са, то значи никога не са били. А ти? Какво става с теб след това? Чувстваш, че е трябвало да стане това, което е станало. Чувстваш се по-силна. А дали наистина си? Не мислиш ли, че е време да спреш да търсиш? Не мислиш ли, че е време да застанеш на едно място и...ти да чакаш някого? А не винаги да го откриваш? Спри се... Намери центъра си. Намери пристана си, И чакай. Поне веднъж в живота си чакай. Защото понякога тези, които преследваш, се оказват онези, които никога не би искала да откриваш. Помисли за това. Монетата винаги има две страни.

Преди да успее да реагира, той си сложи ръката на челото й и я бутна.

- Хей, кой си ти, че да ми говориш така? Кой си ти, че да ме буташ?

Нямаше на кой да вика. Нямаше кой да понесе огньовете, които бушуваха в нея. Нямаше кой да усети планините, които се тресяха в ума й. Беше сама. В стаята си. В леглото си.

- Сигурно се шегуваш... Това извратеното ми съзнание ли беше или Оле-Затвори-Очички е решил, че днес заслужавам да се подиграе с мен? Все тая. Утре съм на работа.

Обърна се на другата страна и заспа.

Отново? ;)