Една нощ

Той спи до мен.
А аз дори не мога да затворя очи.
Мисля и премислям. Какво правя до него?
Какво той прави до мен?
Какво изобщо правим заедно?
Заедно...
Това не е дума за нас.
За нас е думата съвместно.
Всеки сам за себе си и общо благо.
Съществува ли такова?
Къде съм аз и къде е той?
Думите му са красиви, но делата ме изпълват със страх.
Не защото не са красиви, а защото друго виждам в тях.

Съдбата наистина може да е кучка.
И да ни изпитва всеки, всеки път...

Тя ме мрази.
Той спи.
А аз...аз търся вдъхновението, което ме открива.

За въпросителните

Колко въпросителни имаш ти в своя скайп? В моя са много... Хора, които са ме изтрили. Премахнали са ме от програмата, от живота си. Мога да попитам "защо?" и всеки един от тях да даде поне една причина, която в повечето случаи може би е самодостатъчна.

За някои знам каква е тази причина, за други предполагам, а за трети - нямам представа... Но всеки един въпросителен в скайп в даден момент е бил част от живота ми. Присъствал е, дори и да е било в т. нар. "виртуален свят". Дали по-ярко и силно, дали бледо и едва мъждукащо - това е въпрос на случайности. Важното е друго. Какво е оставило у теб това присъствие - дали те е вдъхновявало и радвало или наскърбявало и наранявало. Дали ти е дало надежда или ти е отнело таква... Дали е било случайност, повлякла със себе си усмивки, или - умишлена размяна на никове?

Каквото и да е било, явно вече е в миналото. И сега остава само въпросителната. Прави ли ти впечатление? Липсва ли ти? Човекът, който стои зад въпросителната. Или само усещането, което оставя тази висяща въпросителна е неприятно?

Как така няма поставени точки, а само поредици от въпросителни?

Въпросителни.

Въпросителни.

Въпросителни.

Отговори, които липсват. Въпроси, които никога не се задават. Мисли, които никога не се показват. Причини, които никога не стават ясни.

А програмата пълни своята виртуална памет с разговори, признания, лъжи, усмивки и сълзи, снимки и музика, за да остане накрая само една задънена улица. С огромна въпросителна, която виси над нея като черен покров. Очаква ли се нещо от теб? Да обърнеш гръб? Или да не обръщаш внимание? Да се блъскаш между въпросителните и да търсиш несъществуващи отговори на незададените им питания? Или на свой ред да ги зачеркнеш и да изчезнат? Все едно никога не са съществували... Защото ако нищо не ти напомня за тях, няма какво да ти припомня и какво е стояло зад тях. Защото спомените са като фотографии - с времето избледняват и, затворени в някой стар, прашен албум, стоят далеч от очите и ума...

Но моите въпросителни остават. Може би съм мазохист по душа. Или просто предпочитам да имам широка перспектива. Макар че въпросителните могат да измъчват. Докато не сложа точка.

Или многоточие...

Разкажи ми за звездите

"Нарисувай ми овца." - това поиска Малкият Принц.
"Разкажи ми за звездите." - това ще ти поискам аз.
Банално, глупаво и детско...
Такава съм понякога и аз.
Когато търся те или те искам,
когато мисля си за теб.
И искам да съм твърда,
да мога да те отрека.
А всъщност искам да отричам себе си,
за да прикрия слабостта.
Римите ми са като на първокласник,
който за първи път с думите се среща.
Опитвам се да ги опитомя,
а те като атове се дърпат.
Оставят ме сама и смешно гола,
без възможност поне с тях да се защитя.
А ти продължаваш да настъпваш.
Ту ме искаш, ту бягаш надалеч.
И ме оставяш - объркана
чакаща,
искаща,
тръпнеща,
без да смея да мръдна дори.
Без да знам да се радвам ли
или да очаквам, че ще заболи.
И неизменната усмивка,
с която тръгваш си
или пък се връщаш,
казва всичко,
което с думите отказваш да дадеш.
А аз сама не тръгвам.
Все чакам и приемам
и малкото, което си готов да споделиш.

Но докога така ще се измъчвам,
позволявайки ти ти да ме измъчваш?
Кога ли ще се върнеш и
за първи път,
там, където ме остави,
няма да намериш мен?
Там само приказка за звездите ще стои,
която исках ти да ми разкажеш.
А ти така и не пожела да споделиш...

Вяра в невъзможни чудеса

А аз вярвам. И това е най-голямата ми грешка.
Вярвам в теб
и в това,
че невъзможносто
може и да е възможно.
Вярвам в нечестно сините ти очи,
които честно ме гледат
понякога
твърде
спокойно.
Вярвам в усмивката ти,
вярвам, че за мене е искрена.
Вярвам, когато поправяш ме,
ако случайно или нарочно греша.
Вярвам, когато към мене протягаш ръка
и докосваш с върха на пръстите си
лицето и непокорната ми коса.
Вярвам, когато смееш се,
ако нещо глупаво или забавно твърдя.
И искам и ти да повярваш,
макар че вяра няма в теб.
Ако можех да те накарам да вярваш,
ако можех с вяра да те заразя,
щеше смисъл да има
да вярваме
и двамата,
да вярваме в чудеса.
И щеше да е нашето
чудо възможно
за мен, за теб и за нас.
Но само един като вярва,
само аз,
остава си вяра без сила,
вяра в невъзможни чудеса.

Най-хубавата нова година...

Знаеш ли какво ми се случи? Мечтаех наяве. Не ме ли разбираш? Ами мечтаех, но в същото време мислех и за това, за което мечтаех. Сякаш беше спомен от бъдещето, който сега изживявам. С всичките си му там особености и донякъде нелогични детайли. Изпипвах картините в главата си, но все пак гледах да не ги правя прекалено съвършени. Спомените не винаги са такива. За истинските говоря...
Искаш ли да знаеш какво видях? Да, защо да не ти разкажа? И ти беше там. Даже май беше основна фигура. Да, все едно не мечтаех за себе си, а за нас. Не, не, не за нас като за "нас", а просто за Нас.
Аз и ти.
Ти и аз.
И останалия, останал на заден план свят.
Навън беше топло, но беше зима. Слънцето грееше през прозореца. Имах пране в стаята. Явно току-що го бях извадила от пералнята...
Да, пране! Нали ти казах, че всичко беше като спомен, не като сцена от филм. Иначе нямаше да е истинно.
Да, именно тези дребни битовизми правят живота реален. Съвършенството е утопия в този свят.
Какво? Не, за видението си говорех. О, да, видение е хубава дума. И е подходяща за случая. Добре де, знаеш, че обичам лиричнити отклонения, но хубаво, няма повече да се отплесвам.
Та за прането. Да... Ами то си стоеше там и аз го простирах. Беше ми студено, за да го извадя на терасата. Е, да де, казах, че навън е топло, но беше зимата. А зимата топло е, когато има слънце и е поне 10 градуса, но това не означава, че ще се разхождам да простирам навън. Или че на мен ми е топло... Остави сега това. Ще слушаш ли или да спирам? Добре тогава.
И аз се занимавам с дрехите и в един момент идваш ти. Започваме да си говорим за дреболии и за "довечера". Довечера си е довечера - 31 декември. Да, щяхме да празнуваме нова година заедно. Не, нямаше да има купон. Щяхме да си правим пикник. С книги. Не, нямаше да ги ядем, щяхме да си четем един на друг. Да, точно това, което чу. И как така къде пикник? В стаята много ясно. Нищо де, по-нетрадиционно. Няма да сме като от коледен филм, я. Въобще не ме слушаш внимателно! После, както беше още светло, стана вечер. И пикникът започна. Имаше плодове и сирена, вино, за теб имаше и месо. Не, не бяха сандвичи с пуешко... Бяхме готвили. И баница с късмети си имахме. На теб ти се паднаха паричката, нова кола и пътуване. За мен останаха здравето, любовта и къщата. Смяхме се, че ти ще си богат и с новата си кола ще обикаляш света, а аз ще стоя вкъщи, ще ти правя заклинания за любов и ще ти пазя здравето. Поне психичното и нервите, защото ще стоя далеч от теб. Аз се заядох, че няма да те пусна вкъщи, а ти ме затапи, че с многото пари, които ще имаш, ще си купиш по-хубаво "вкъщи". Аз обаче не ти останах длъжна - казах ти, че по-хубаво вкъщи от нашето няма да намериш. Ти се засмя. Бях готова за ответен удар. А ти кимна и се съгласи. Погледна ме нежно..и ме целуна...
Какво? Защо пак ме прекъсваш? Да, да, помня какво казах, че не е било видение за нас като за "нас", а просто за Нас. Излъгах. Съди ме! Тихо сега. Има още.
Продължихме с вечерята. Между другото на пода беше доста удобно. Бяхме събрали много възглавници.
Нямаше музика. Само ти, аз и куп книги - романи, очерци, разкази, поезия...
Ти ми четеше стихове, аз ти четях кратки разкази. Никога не ме е бивало с поезията. Особено с четенето й на глас, но ти... При теб е друго. Ти улавяш ритъма на автора, вливаш се в думите, преоткриваш смислите. Обичам да те слушам как четеш стихове. Напомня ми за съвършения свят на приказките, където всичко завършва добре. На свой ред аз ти подбирах разкази. На две-три твои стихотворения, се падаше по 1 мой разказ. Обвини ме, че са само тъжни. Такива ми харесват, какво да направя...
После играхме карти. Не, не на гол покер. Аз никакъв не мога да играя, ти за гол ми говориш. Ти ме би, после аз те бих. Имаше решителна игра, но по средата стана 12. Спряхме я.
Пихме шампанско.
Целунахме се.
По-хубавото беше, че се гледахме в очите. Сякаш нямаше нищо между и около нас.
Само аз и ти.
Само ти и аз.
И нищо друго.
Тогава те пожелах. Точно там, на пода, сред книгите и храната. Сред разказите, стиховете, разпилените карти и прането. Сред шума от околните блокове, пиратките и фойерверките. Сред вибрациите и звъненето на телефоните в първите минути на Новата година. Исках те повече, отколкото дете иска коледния си подарък.
И ти беше само мой.
Не знам колко време беше минало и кога точно бяхме заспали. Събудих се сгушена в теб сред целия безпорядък. Не помръднах. Не исках да губя мига, защото го превръщах в най-хубавия си спомен от бъдещето. Запечатвах мечтателското си видение за най-хубавата била и бъдеща Нова година. И тогава всичко стана бяло и ме заслепи. И се завърнах обратно тук...
Не, не съм полудяла. Казах ти какво видях. Шшт, тихо, не викай. Пак минава, да те чуе ли искаш? Заради теб пак ще си имам проблеми. Да, точно така, заради теб. Вместо да сме си вкъщи и да се случва бъдещето от видението ми, пак ще прекарам нова година в трапезарията... Не! Внимавай! Ох, ето, виждаш ли какво направи? Счупи чашата. Браво, тя идва сега...

- Здравей, скъпа, всичко наред ли е?
- О, да, сестра...
- С кого си говориш? Пак ли с твоя въображаем приятел?
- Той не е въображаем! Стои до вратата. Той бутна чашата!
- Да, разбира се, скъпа, извинявай, за момент не го видях. Хайде, да почистим тук, за да не се порежеш, а след това ще отидем в трапезарията. Трябва да се приготвим за новата година, нали? Ще настъпи само след няколко часа. Ще видиш, ще е най-хубавата, която си имала или ще имаш. Тъкмо ще си изпиеш и лекарствата, хайде...



Написано в малките часове на 1 януари 2013 година. Или не толкова малките. Зависи от гледната точка...