Кой ще го върне?

Къде е музиката?
Светът изведнъж стана беззвучен.
Търся нотите.
Търся петолинията разпилени.
Нищо не откривам.
Само пусти паузи да висят...

Къде са думите?
Празни листовете стоят.
Търся буквите.
Търся срички, разкъсани
от нечий гневен бунт.
Липсват даже редовете...

Къда са цветовете?
Уж палитрата, а е чисто черна.
Търся боите, цветните,
С които до вчера мацах
По покривите, сградите, стените.
Няма даже цветния контур.

Липсва животът.
Животът в малките неща,
Които до скоро виждах
Като същински малки чудеса.
Всичко е скрито -
Окраден празен ненужен живот,
Който макар уж забавен,
Лишен е от истински смях.

И кой ще го върне?
Кой ще му вдъхне
Музика
Думи
Цветове
Ако така построен е
В твойта нещастна душа?

След полунощ и след малките часове

Безсънна нощ.
Защо ли я прегръщам?
А се кълнях, че съм силна,
преди да се опитам да заспя.
Сгушвам се в небето,
Облаците са ми покривало,
а звездите ме галят
Със своята беззвучна светлина.
Луната - има ли я или се крие,
Ще ми пее нежни и приспивни песни.
Но нямам онзи тъй желан покой.
Сладостта от очите затворени горчи.
И глуха болка там, в ляво,
Крещи, изпълнила нощта със шум.
Свивам се в мъничко кълбо,
Свивам се отново в безсилното безсъние.
Притискам ушите си с ръце,
Стискам клепачите със сила,
Но нищо не помага.
Няма как.
Шумът е вътре в мен и не пуска
Покоят да ме завлече.
Отново ли по течението ще се пусна?
Ще чакам само всичко да си отшуми.
А нощта продължава да ме притиска
И в опита си да ме упои с наслада,
Само ме отвлича към размитите петна.
Онези, които в черепната ми кутия,
Се гонят със шума.
Те го водят. Той ги води.
А за мен като миг,
Равен на хиляди години,
Безсънната ми нощ
Преминава в празен ден.
Колелото се завърта и пак
Нощта ще ме покани в танц.
А дали да приема и да се въртя до зори?
Или пък ще мога да я надбягам и
Да се скрия надалеч?
И отново да се свия,
Да се опитам да заспя под
Парещия ритъм на там,
Където трябва да имам здраво сърце?
Без да мога за миг да отпусна глава.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.
Пустотата в мен крещи оглушително
И разтърсва малкия ми, черно-цветен свят.
Нощта е безсънна. Безсънна съм и аз.

Една нощ

Той спи до мен.
А аз дори не мога да затворя очи.
Мисля и премислям. Какво правя до него?
Какво той прави до мен?
Какво изобщо правим заедно?
Заедно...
Това не е дума за нас.
За нас е думата съвместно.
Всеки сам за себе си и общо благо.
Съществува ли такова?
Къде съм аз и къде е той?
Думите му са красиви, но делата ме изпълват със страх.
Не защото не са красиви, а защото друго виждам в тях.

Съдбата наистина може да е кучка.
И да ни изпитва всеки, всеки път...

Тя ме мрази.
Той спи.
А аз...аз търся вдъхновението, което ме открива.