- Трудно се заспива с разбито сърце...
- Не е вярно. Даже е много лесно. Очите ти са толкова подути и болящи се от сълзите, че сами се затварят.
- Да, но не можеш да заспиш...
- Унасяш се... Умът ти отказва да работи...
- А сърцето?..
- Сърцето... То кърви, но все в един момент намира покой.
- Не го усещам така.
- Да, сега не го усещаш така, но ще видиш, че на следващата вечер ще е малко по-добре.

И с всяка следваща ще е малко по-добре...

По-добре не ме откривай

За пореден път разлиствам страниците. Но теб те няма там. Няма ме и мен. Има приказки за любов и щастие, тъга и разбити сърца, приключения и опасности.
Но нас ни няма.
Къде се изгубихме? Все някъде ни има. Все някъде трябва да сме. Но няма кой да ни открие. Ти не искаш да откриеш мен или не искаш аз да те открия. Криеш си подобно на шпионин в сенките на нощта. И ме оставяш като Шекспирова Жулиета да викам: "Ромео, къде си ти, Ромео.." Не, не е любовна драма историята ни с теб. Едва ли от любов ще се погубим. По-скоро сме като Шерлок и Уотсън с разлика, че разкриваме собствените си мистерии и страхове. И един с друг се гоним и преследваме безспирно.

Разлиствам страниците за пореден път. Няма в тях да те открия, но предпочитам просто да те търся там. А може би пък себе си в замяна да предам и душата си, описана с думи прости, да прочета, да разбера... Или да потъвам все така.

Страниците за пореден път разлиствам. И губя се дълбоко в нечии чужди светове. Далеч от себе си пътувам. Далеч, все по-далеч от теб.
И по-добре не ме откривай...

Събирам чудеса

Събирам чужди мечти.
Събирам чужди изгубени мечти.
Приютявам ги в себе си и им позволявам отново да бъдат мечти.
Събирам чужди усмивки.
Събирам чужди увяхнали усмивки.
Приютявам ги в себе си и им позволявам отново да разцъфнат.
Събирам чужди любови.
Събирам чужди разбити любови.
Приютявам ги в себе си и им позволявам отново да бъдат трептяща любов.
Събирам чудеса.

Хората лесно ги захвърлят, лесно ги оставят настрани. Отказват се от тях рационално и сякаш въобще не ги боли. Заглушават безумно сърцата си сякаш това ще реши всичките им проблеми. А никой не се замисля, че не сърцето създава проблемите, а мозъкът с вечното мислене.
Анализираме. Анализираме. Анализираме.
И някъде по пътя на анализирането губим себе си и онова, което толкова упорито подлагаме на психологическа дисекция. Вместо да чувстваме, усещаме и да сме щастливи, ние мислим, анализираме, рационализираме. Вместо да мечтаем, да се усмихваме и да обичаме - принизяваме всичко до ежедневие, мнителност и несигурност. И се отказваме всеки ден малко-по-малко от мечтите си, усмивките си, любовта си.
Отказваме се от себе си.
Затова събирам чуждите изоставени частички. За да ми напомнят какво не трябва никога да губя.
А моят черешов свят, далеч нагоре в облаците на мечтателската ми душа, събира чужди чудеса. И нека е наивна и глуповата момичешката ми душа. Поне знам, че е истинска, моя и пълна с мечти, усмивки и любов.
Пълна с чудеса.

Просто теб

Искам той да дойде в съня ми.
Искам го висок и рус.
С тъмна къдрава коса.
Искам да има много, много лунички и тръпчинки, когато се усмихва.
Искам светлите му очи да ме разтапят.
Искам тъмните му очи да ме изгарят.
Искам да е само мой и никой никога да не го вижда.
Искам да го познае целият свят.
Искам смугла кожа.
Искам широки рамене.
Искам той да е чаровен, па макар и малко блед.
Искам слабичък да е и с очила.
Искам книги той да ми чете.
Искам романтична вечеря на свещи да ми прави.
Искам да ме води в парка със сладолед и бира в ръка.
Искам да го виждам винаги усмихнат.
Искам го и някога замислен и отнесен.
Искам да говори той високо.
Искам нежно да шепти.
Искам буйна кръв във вените му да тече.
Иска ми се разумен и спокоен да е.
Искам сърцето му да е широко.
Искам да не е сърдит.
Иска ми се винаги с нежност да ме гледа.
Искам да ме провокира всеки ден.
Искам, искам той да съществува.
Замислям се отново.
Искам, искам просто теб...