Без съжаления

"Ти вече имаш своя щастлив край. Остави ме сега аз да намеря своя."
Тя затвори телефона. Изключи го и излезе от стаята. Постоя малко на балкона, но не я свърташе на едно място. Грабна ключовете и излезе. Без замисляне. Без план. Без посока.

Не виждаше и не чуваше. Не я интересуваха нито движението, нито участниците в него. Сякаш беше сама, а всичко около нея не съществуваше в реалността, а беше просто безплътна сянка, проектирана от разстроеното й съзнание.
За пореден път той я беше изоставил. Този път завинаги. Или поне тя се зарече да е за последно.
Колко пъти той си тръгваше, а след това се връщаше? И разбиваше едва държащия се, лепен от безброй счупени парченца, малък нейн свят. Отново и отново. Несигурен в нея. Несигурен в себе си.
"Този път е различно."
Последните му думи крещяха в главата й. Не можеше да му повярва. Не искаше да му повярва. С какво сега нещата се различаваха от преди? Защо сега беше решил, че иска тя да е част от живота му? Как щеше да я задържи до себе си, да й докаже, че тя има място в живота му?
Отношенията им се развиха със скоростта на безпрепятствено разрастващ се пожар - със същата интензивност, мощ, мащабност. И за краткото време на катастрофата преминаха през всички нюанси на стихията до пълно изпепеляване. Тази наситеност и неговото непостоянство я измориха. Психически, емоционално, душевно.
Само преди седмица я беше напуснал, "осъзнал, че щастието му е било при него през цялото време"... Чудесно! Нека си го задържи. Повече без нея. Без нея! Тогава и сега.
Но днес й се обади.
Беше друг. Или просто днес други бяха настроенията му... Нямаше желание да говори с него. Но го направи. Изслуша го спокойно. Или с малко раздразнение. А след това му затвори.
Омръзна й.
Омръзна й смяната на настроенията, желанията, изискванията, условностите и усложненията. Омръзна й задушаващото несигурно лутане в неговие свят. Без място за нейния.
Време беше да се прибере.
Движеше се като кукла, водена от конци. Включи компютъра си. След него и телефона. 8 пропуснати повиквания. Усмихна се на криво. Отвори Фейсбук. 1 ново съобщение.
"Знаех си..."
Изчете го бавно, хладнокръвно. Пишеше й за чувства. Пишеше й за желания и действия. Обясняваше й за плановете си. Които включваха и нея. "Този път без връщане назад."
Пишеше й. Пишеше й. Пишеше й...
"Моето щастие си ти..."
В мислите и тялото й се разля топлина. Усети, че се задушава. Притвори клепачи. Спомни си очите му. Усети ръката му по гърба си. Заслуша се в уюта на гласа му. Потопи се в искреността на разговорите им.
"Да му дам още един шанс..."
Отвори очи. Загледа се в съобщението му. Не повече от няколко секунди. Погледът й беше празен. Само стъклен блясък, отразяващ буквите. Внимателно, без да бърза, натисна няколко бутона.
Изтри го.
От Фейсбук.
От скайп.
От телефона.
От живота си.
Без съжаление?
Без обръщане назад.

Вече беше готова да намери своя щастлив край.