Изгубената събота

Той я промени. Бяха заедно само една нощ. Даже нощ е силно казано. Няколко часа в изгубена непозната съботна сутрин. Отидоха в апартамента му, за да пият по кафе след петъчната вечер. Случайно попаднаха един на друг в клуба, но в мига, в който погледите им се пресякоха, стана ясно, че няма да останат просто напълно непознати.

Слънцето вече беше изгряло, когато излязоха от полу-празния клуб. Не беше усетила как са минали два часа в надвикване с музиката. И преди ѝ се беше случвало да я привличат непознати в разговор, но никога досега не беше изпадала в ситуация, в която да не иска да има нищо общо с някого и същевременно да я привлича неистово.
Още от първото "здравей" се държеше предизвикателно с него. Но сякаш и той усещаше, че зад тази ѝ острота, всъщност се спотайва интересът на желанието. Той не я щадеше. По-скоро му харесваше да я провокира. Тя пък живееше за провокациите. Нямаше намерение да попада в капана му (а имаше ли такъв?), а всъщност нима тя самата не плетеше мрежата на чувствената си женственост, прикрита зад острия език?
"Толкова ме дразниш, че чак те харесвам!" - това ѝ каза след поредната ѝ режеща реплика.
Тя сърдечно му се усмихна. Той ѝ харесваше. Повече, отколкото трябваше.
В главата ѝ отсъстваха открити мисли за секс с този мъж, но усещанията не ѝ позволяваха да отхвърли напълно възможността. И все пак идеята ѝ, след като приключеха с клуба, беше той да я изпрати до такси и да се прибере. Той ѝ предложи да поделят таксито. Напълно невинно. Първо минаха през неговия адрес, тъй като беше по-близо. Той я изненада с предишната покана за кафе у тях, която тя любезно беше отклонила по-рано. Сега обаче, спрели пред блока му, идеята ѝ се стори добра. С неголяма охота и уговорка "само за малко", тя го последва. В главата ѝ имаше една единствена мисъл "само за бързо кафе".
Домът му приличаше на него - не много подреден, излъчващ по-скоро космополитност, отколкото уют; доза авантюризъм, за сметка на сигурност. Но беше светъл и просторен. И имаше цветя, много цветя.
- Нали знаеш, че няма да спя с теб сега?
Почувства нужда да го каже, сякаш за да убеди и себе си. Но искрено вярваше в тази реплика. Той се засмя, но все пак успокоително ѝ каза, че не затова я е поканил.
Говореха. Стояха и си говореха, докато чакаха водата за кафето. Той стана, тя отиде да му помогне. Или просто да му каже как си пие кафето. Вече отпиваше глътка, подпряла се на плота до него. Говореха си някакви несъществени неща. Тя му се усмихна с целия си блясък, а той просто неочаквано се наведе и я целуна. Не нея. Усмивката ѝ. Не му отвърна. Не се и дръпна. Просто продължи да се усмихва. Той се отдръпна, погледна я, на свой ред се усмихна и отново се наведе. Този път целуна нея. И тя му отвърна.
Докосна я. Докосваше я така, както никой не я беше докосвал. От много време насам.
- Казах ти, че няма да спя с теб.
- Знам.
- Нали уж не това ти беше целта?
- Не беше. И не е. Вярвяй ми!

Бяха като двама души, които не са се виждали отдавна, но знаят отлично какво харесва другия.
Беше страстно. Беше по-скоро бързо, но не и прибързано. Беше неочаквано, но и чакано. Беше искрено и забранено. Беше незабравимо. Поне за нея.

Седяха на дивана му. Той ѝ разказа за миналото си, направи я чяст от настоящето си, дори и загатна за бъдещето си. Беше различен, беше интересен, беше дори леко странен. Като непознат, забранен плод, който обаче изкушава без право на отказ. Каза ѝ много неща. Каза ѝ хубави неща. И за самата нея. Накара я да види света, да види себе си с други очи. Накара я да усети свободата - собствената си и тази на живота, като наркотик в кръвта си. Неговият вкус се разля във вените ѝ и за краткото време, в което бяха заедно, завладя ума ѝ. Но той не я обсебваше. Напротив. Помогна ѝ да изяви себе си в тези мигове на непозната близост. И най-важното - отключи дълго сдържаните ѝ нежност и страст.

Минутите минаваха. Бързото кафе се превърна в няколкочасово бягство от света извън апартамента му. Но беше дошъл моментът тя да си тръгне. Още същия ден той заминаваше. Обеща да ѝ пише. Тя знаеше, че няма да го направи. Знаеше, че тя е просто момичето, с което той прекара онази сутрин. Нищо повече. Но ѝ беше хубаво да мисли за него и случилото се с нотките на романтиката. Дори и да знаеше, че няма да го види никога повече. Нито пък чуе. Но не беше ли именно това част от сърцето на романтиката? Онази чувствена романтика, която той ѝ подари през онази изгубена съботна утрин.