Сбогом, Хаус!

Бързаме, търсим, никога не сме доволни... Отлагаме удоволствието, за сметка на работата. Защо го правим винаги? Защо винаги отлагаме това, което наистина искаме, за сметка на куп други неща? Никой няма да живее вечно. Живей сега! И се радвай на живота си....

Засрами се!

Не искам да пиша за теб, а ето, че отново си в главата ми. Мислите ми са обсебени...или просто мислите за теб за твърде нагли. Засрами се! Като досадна муха обикаляш из мен и не ме оставяш да се концентрирам. Не върху теб - върху всичко друго, което безцеремонно си отстранил. Повтарям ти - засрами се!
Помниш ли първия път, когато ти позволих да влезеш в главата ми? Беше толкова срамежлив и плах. Едва се прокрадваше, предпочиташе да стоиш в сянката на всекидневния живот. А сега си пълен егоист! Като велик завоевател ли се изживяваш? Удоволствие ли ти доставя? Не искаш ли малко поне да си починеш? Да излезеш някъде, да се разходиш, да ме освободиш от присъствието си? Не? Предпочиташ да ме тормозиш... Понякога наистина си мисля, че ти доставя удоволствие тази ти игра. Не стига, че си вечно пред очите ми, а не ми позволяваш и да спя. Караш сърцето ми да бие като барабанче, а под ритъма в корема ми пеперуди да танцуват съвсем лудешки танц. Защо? Защо? Защо? И това не ти стига, а краката ми се подкосяват, ръцете треперят и се потят, ледени тръпки се топят в топли вълни по голия ми гръб. Променяш цялата ми атмосфера без да имаш право на това! Предизвикваш суша в душата ми, която напояваш със собствените ми сълзи; затъмняваш Слънцето и ликът ти вместо него започва да блести; очите ти са по-ярки от звезди в безлунно небе. А когато ти скимне, нощем ме караш като цвят на цвете самотна да се свия. Защо си такъв? Не съм очаквала, че си способен на подобна жестокост. Та ти така хубаво ми се усмихваше...И винаги подаваш ми ръка, когато само пожелаеш. За жалост не сега, не сега... И как пък няма друго, което по-силно да се окаже от теб? Пречиш ми, пречиш ми да живея. Без теб обаче живот  ли би било... А защо аз не съм такава като теб? Да се настаня в главата ти и да се превърна във властваща царица. Защо на сърцето ти не мога да заповядвам, както ти с моето се разпореждаш? Имунизиран си срещу моята отрова, макар че винаги си казвал, че си само мой.
Казах ти, че не искам за теб да пиша, а отново писах само за теб... 
А аз твоя ли съм или принадлежа на мисълта за теб?

The Bridge

Stone bridges, steal bridges.
Cold. Lonely. Unfriendly.
Or maybe just unfortunate.
Sank under sea of sorrow,
dust, sometimes fog or heavy rain.
Left alone. Scary. Creepy.
Needed not loved.
Architecture wonders.
Sometimes said to be masterpieces
or even chef d'oeuvre...
And then forgoten.
Forever and more.
And now, here you are -
standing on the edge.
Shaking, trembling, sweating to the cold heat.
Wanting to jump, wanting to stay.
Walking on the bridge that never had a choice.
Never had the chance to be somebody else.
But don't you? Aren't you? Wouldn't you?
Just have the right to fall and stand again.
Try. Try. Try.
Just take a step ahead
and leave the bridge behind.
He will forgive you.
He doesn't judge, he doesn't care.
Just live. Live a life of to the fullest.
Live a life he never had.

Ти решаваш

Недей да бързаш -
не те гоня.
Остани, щом искаш, но не очаквай аз да го направя.
Сбогуването винаги е трудно,
но по-добре това, отколкото агония.
Не, че не ни беше хубаво;
не, че нямаше причина да сме двамата.
Но двамата сме вече по един.
Ставам, храня се, работя.
А вечер пак до теб си лягам.
Твърде роботизирано е вече.
Признай ми!
Или пред себе си, по-добре,
не е любов това, а скучен навик.
Съвместният живот бил, казват, договор между двама -
с клаузи за разбирателство, без измяна.
Идва ми да се изсмея -
твърде съвършен е нашият, да знаеш.
Нищо толкова идеално не може да е здравословно.
Иска ми се да е както бе преди -
да те гледам и да треперя,
да ме караш да летя.
Да ме гледаш и да се усмихваш
и да искаш с мен да полетиш.
А днес сме двама души
твърде здраво стъпили на твърдата земя.
Не искам аз да съм скала,
позволи ми да съм птица.
Или превърни се в бурното море
и ме извай наново - чиста и ефирна.
Не питай как, не търси от мен съвет.
Ако трябва аз да казвам,
значи права съм -
време е отделно да вървим напред...

Ако...

Ако сега Смъртта при мене дойде,
и ме попита: "Тръгваш ли с мен?",
без да се замисля ще я хвана за ръка.
Безстрашна съм, със само малко страх,
сянката ще следвам със затворени отворени очи.
Къде ще ме отведе, какво ще стане след това?
Не знам. Едва ли ме интересува.
Губя се по пътя, търся дирите й в тъмнина.
Стъпка след стъпка, бавно, уж едва,
потъвам по-дълбоко бързо и съвсем.
Следвам сляпо, а все едно летя.
Пропадам и усещания губя -
в съзнание ли съм или в  несвяст?
Кое реално е, къде е днес?
Защо ме няма, а съм тук?
Гледам, а не виждам или виждам
без да гледам. Пак.
Светлина и цветове съм готова да оставя.
Вкус и мирис дори не искам аз да знам.
Пътувам със Смъртта - единствен неин спътник,
съдби променяме без оглед на сълзи.
Тъга си мислех, че ще усещам,
а всъщност - примиреност, липса на душа.
Нима съгласила се да тръгна, дарила съм я на Смъртта?
И кой тогава ще иска да страда, ако няма с какво...
Сърцето се оказа само орган - безполезен,
в тяло изстудено, загубило завинаги искра.
Не искам никога да спирам.
Само това движение ме води някъде напред.
Напред? Или пък все по-назад. Назад към вечност или пустота.
Никога не искам да приключвам пътуването със Смъртта.
Дори да се изгубя в безкрая някъде далеч, далеч
и да не мога да се върна, някога тогава...

А ти, ще плачеш ли за мен?
А ти, ще ме запомниш ли?