Миг

Сама съм.

В стаята. 

В нощта.

В моята Вселена.

Онази във гърдите 

и в мозъчните ми полукълба.

Слушам звуците на тишината.

Тъма обагрена във лунна светлина

И птици пеещи на тъмнината,

така ласкаво ги приютила.

Теб те няма

В мен, 

до мен, 

отвъд чертата в ляво,

излизаща някъде от шестото ребро.

Чертата, която описва свят

без теб,

без мен,

без нас.

А може ли да начертае

дъга, не само от седем цветове

в свят кристално чист и бляскав,

с хоризонт навсякъде различен и еднакъв.

Свят, където Слънцето лениво се събужда,

за да се влюби в своята Луна.

Ще дойдеш ли?

Ще седнеш ли до мен?

Спокойна съм. 

Не те притискам - 

ти също имаш своя свят.

Разкажи ми за нощта си

със петте си сетива

как очите се затварят,

за да прогледнат отвъд предела на реалността.

Дали моите птици ти пеят,

за своите красиви светове

или друг те спохожда

на друго място да те отведе.

И нашата пресечна точка

допирната на наште светове

ще бъде нощна песен

привършващ миг на сутринта.

Денят ще чака звездите

без шанс за миг да ги види.

А ти чакай ме някъде там, до безкрая,

С обещание за вечен миг.