Свободна света си да обичам

Свободна!
Волна! Непокорна! Дива! Ината!
Това всичкото съм аз.
Като Маргарита на Булгаков съм.
Идва ми да викна тук, сега
"Невидима и свободна! Невидима и свободна!".
Няма кой да ме преследва,
Няма и кой да ме спре.
Такава съм, каквато трябва.
Такава, каквато искам да съм аз.
Мечтая, играя, рисувам света си насън.
А денем смея се и бягам по тревата навън.
Боса, с разголена душа,
"грее Слънце в очите ми",
ах, Графе, защо ти го изпя...
Посрещам безстрашно новите дни
и отново безстрашно в нощта се разхождам.
По-хубаво сама.
Луната обичам, тъй както обичам дъжда.
И той ме обича, пролет, следобед,
когато косата ми цялата мокри,
когато всички с чадърите бягат,
а аз като малко момиче безгрижно се въртя.
Свободата си обичам.
Понякога повече от себе си дори.
Май само мама повече обичам.
Не приемам скучна сивота да има,
Отказвам се от всичкия бетон.
Задушава ме града, небето искам да е покрива ми нов.
Реалността не е една,
Има хиляди такива.
Избирам онази, в която по улиците аз препускам
и щастието със мене тича. 
Може да съм грешна.
За теб, и теб и теб...
Може да ми се усмихнеш.
Може да ме поздравиш,
Но такава аз ще си остана
за добро или за зло.
И все така света си ще обичам,
защото аз самата го творя.

Погубена

Спри се.
По-добре далеч от мене стой.
Не нося аз добро, ни слава или щастие за теб.
Върви по пътя си, не се обръщай ти с надежда.
Недей да гледаш в моята посока,
недей да търсиш начин да си с мен.
Аз сянка съм бездушна,
сърцето ми е черно кат' нощта.
Сълзите ми отровни капки са.
Кожата ти те ще прогорят.
Не искам да си жертва,
а само някой, който случайно на кръстопът ме откри.
Крия се от слънцето, от топлите лъчи,
мъгла, и лед, и студ са моята природа.
Губя се и се намирам,
резултатът винаги един и същ -
тъмнината все зове ме и след нея бродя винаги сама.
Някога отрекох всички чувства,
а любовта тогава отрече се от мен.

Не позволявай аз да те погубя,
погуби се сам, ако решил си, но погуби се от любов.