Днес ще бъда

Днес ще бъда твоето момиче
- такава, за каквато си мечтаеш.
Днес ще бъда твоята любима
- единствена, като в роман.
Днес ще съм усмихната
и ще те галя без да спра.
Ще съм добра и мила,
нежна и ранима,
ще бъда като цвете,
което разцъфтява само в твоите ръце.
Ще съм беззащитна,
ако ти не си до мен.
Ще виждаш плахия ми поглед,
търсещ те в нощта,
защото ако те няма,
не мога да заспя.
И няма дума лоша да чуеш от мен -
ще съм послушна, справедлива
и всичките ти мисли ще чета -
ще знам какво си мислиш,

без дори и дума да си казал.
Ще знам кога какво да кажа,
ще знам кога какво да ти спестя,
Защото ти го заслужаваш -
знам, че иначе ще си нещастен,
дори може би ще си умреш от яд,
защото ти си просто егоист
и, когато утре аз си тръгна,
вината няма да търсиш в мен. 

Ще ти мине

Не ме обичаш. Знам.
Аз съм само временната
Спирка някъде към нея.
Гледаш ме и мен не виждаш
Все едно прозрачна съм
Каквато всъщност
Е мисълта за мен.
Целуваш челото ми,
По гърба ме галиш,
А нямаш търпение сама да ме оставиш.
Усмихваш ми се, знаеш как
Без дъх да ме оставиш.
Знаеш какво и как искам
Знаеш как да ми го дадеш.
И даваш - всичко и по много.
Само себе си далеч държиш.
И предпочиташ да мълчим
Само да не ти натяквам.

Не мисля да те чакам вечно.
Тъжно е, но нямам нерви.

Ще ти мине.
Ще ми мине и на мен.

Съсипана е и не и се получава

Гледам ти се получава
да си прилично
и неприлично чаровен,
неустоимо лош и
повече от всеки невинен.
Отива ти да си забавен,
а когато трябва - мълчалив.
Караш ме да онемявам -
да те слушам,
гледам,
искам във захлас.
А когато ти омръзвам -
да се отдалечаваш като котарак.
Съсипваш ме -
дори и хората видяха
и започнаха
наивно да ме съжаляват.
Казват - не го мисли,
млада си, красива,
само пропиляваш
моминските си дни.
После цъкат със езика,
даже малко ядно,
защото виждат и разбират
спасение за мене  няма.
Не защото не мога да го извоювам,
а защото сама ти се предлагам.
Не като лека жена за пари,
а с криле, като на птица разперени.
Взимай ме и ме размазвай
играй си, после остави.
Давай ми нежност,
после си я взимай
от мен, от душата,
която с един замах разголваш
и оставяш да кърви.
Вдъхновяваш ме,
а след това отричаш
и тръгваш си,
заповядвайки да те последвам.
Не съм ли малко жалка
в чуждите очи? А в твоите?
Пука ли ми? А на теб?
Не ме интересува колко ме обичаш,
макар, признавам,
понякога тайничко да се надявам.
А ти надменно ме поглеждаш
и след това ме взимаш на ръце.
Светът ми даваш и ме милваш
по-внимателно от майката дете.
И знам, че същият си като мен
не искаш никому да се отдаваш,
а всъщност това е всичко,
за което тайничко копнееш.
От страх или пък от нещо друго
грубостта, онази ти към мене,
знам единствената е
цял дето те държи.
Но остави това - граби от мен.
На тебе всичко давам.
И дори и хората след това да казват
"прави се на силна, но уви -
съсипана е и не и се получава".


С усмивка и благодарност за вдъхновението. ;)

Игри на страх

Не си играй с мен,
не ме залъгвай.
Не съм малкото момиче,
което да излъжеш,
че всичко, видиш ли,
наред е.
Не си мисли, че
ще е по-лесно
като даваш думи,
не и чувства.
Аз мога много да обичам,
но ненужна ли съм -
тръгвам.
Дали си вярваш,
че нищо не усещам
или просто чакаш,
приспиваш ме, за да потеглиш?
Страх ли те е да напуснеш?
И през вратата сам,
прекрачил прага,
да останеш?
Дали объркан си
или объркваш мен
не зная.
Но трябва главата си
да сложиш в ред.
Защото колкото и да мечтая,
усещам, че стоя на лед.
И бавно се пропуква,
бездна, която виждам,
а не усещаш ти.
Бягаш и се връщаш,
въртиш се в кръг
и се отдръпваш,
ръка подаваш ми,
държиш ме,
викаш, млъкваш,
после ме прегръщаш,
но да ме погледнеш -
виждам, че не смееш.
А аз стоя и наблюдавам -
свидетелка на тази лудост
в която, лошият, добрият,
искаш да си всичко,
но невинен.
Няма как да те спася
от теб самия.
Мога да си тръгна,
но оставам.
Няма аз да те оневинявам.
Няма да съм тази,
която край ще сложи.
Няма да поемам
чужда отговорност.
Защото знам,
и знаеш ти -
отрицателен герой ще има,
но страх те е да бъдеш ти.
Силна бях,
такава ще остана.
Мога всичко -
без помощ чужда
и съвсем сама.
но знаеш ли -
омръзна ми.
Искам вече да съм слаба.

И какво от това...

И тъкмо си помислиш,
Че нещо се нарежда,
А излиза изведнъж,
Че излъган си отново.
В мислите градиш
И в бъдещето гледаш,
А оказва се, че настоящето
Ти бяга и ти се изплъзва.
И няма как нещо да направиш,
Защото, казали са хората,
Хубост насила не става
А ако от някого очакваш
Да стои, защото го молиш
Плесника заслужаваш.
Не бъди от тия, дето съжаляват.
Изправи се и дай нататък...