Чувствам се глупаво. Може би защото откривам смисъл в това да те търся. Всеки път, щом изгубя следата ти, затварям очи и си те представям.
Какво правиш.
Какво мислиш.
Какво искаш.
И всеки път те виждам все повече различно еднакъв. Променяш се заедно с мен и стоиш без да помръднеш винаги с мен. Все бягаш и бягаш от мен, но дърпаш ме към себе си дори с по-голяма сила. Повече ти харесват игрите, отколкото краткотрайния триумф на победите. И ме повличаш на дъното, за да ме изтласкаш после нагоре... Губиш се в сенките, които лъчите оставят в съзнанието ми. И отново бягаш - смело, безотговорно, недвусмислено. И отново оставяш ме да те търся - сама, без да имам право на друго. И колкото и да е глупаво, да, аз откривам смисъл в това да те търся. Екзистенциалните колебания на момиче на по-малко от 25... Избери сам на какво.
Лутам се между вчера и днес, където те имаше, а вече те няма. Между сливащите се пейзажи, където присъстваш като сянка или плът. И желанията прозират през кожата ми, която едва побира всичко, което будиш в мен.
Май ми се иска да хвърля оковите на тялото си, толкова ограничаващо, макар и носещо наслада и страдание, дори понякога в едно. А ако можех да летя, дали пък нямаше да те открия лесно? Може би отговорът е да. Но тогава смисълът ми щеше да се загуби, защото твоят образ всичко щеше да побере.
А така хареса ми да се чувствам глупаво заради теб...
