Писмото, което никога няма да получиш

Помниш ли първия път, когато ме повика по име?
Помниш ли първия път, когато заедно се смяхме?
Когато бяхме плахи, когато разменяхме си първи редове... Отказвах да повярвам в теб. Беше всичко тъй прекалено и прекрасно подредено. Отказвах да призная, че комфортът, който ми създаваше тогава, ме накара безсрамно да мечтая. И събуди спящата отдавна в мен душа на поетеса - в думите, мислите, делата... И една неизречена и скрита болка, прокрадващ се в мене страх, че ти, прекрасни мой, скоро ще си тръгнеш.
Знаеш ли колко е лошо, когато усещаш всяка мисъл и всеки звук? Когато знаеш колко е прекрасно, но илюзията неусетно става само всепоглъщаща огромна черна дупка. Там, където сърцето ми тупти... Хранех я с любов, мечти и чувства, а тя връщаше ми самота, безпомощност и реалност по-грозна от преди. Всичко, което ти някога ми даде - тъй истинско и мило, следата си остави в мен и направлява моята посока, която и до днес подсъзнателно към теб ме води. Продължавам да те търся, защото никой друг като теб не е бил до мен - подкрепа, критика или пък просто нежност... Никога не те познах, а колко много исках. Само ти усети всеки ъгъл на разголената ми, объркана душа. И макар да знаех, че ще ме боли, изцяло се оставих на твойта нежна рационалност. Безкрайно хубаво ми беше. Едва ли някой някога ще те замести...
Но загубих те от безразсъдство, подклаждано от слепи страхове. И вече светлината, която грееше в мен за теб изгуби силния си пламък. Тлее само споменът за нощите, които имах и целувката, така и никога не се родила...