Искам да ти говоря. Искам да ти казвам. Искам толкова неща да ти казвам, но ти няма да ме разбереш. Никога не го правиш. Слушаш ме, дори ме изслушваш. Дори ме съветваш. Но не ме разбираш. Не искаш. Не искаш да ме разбереш. Искаш само да правим любов.
А може би аз не ти говоря правилно.
А може би аз не съм права да ти говоря.
Но го правя...
Отново и отново.
Трудно е. За мен е трудно. Не защото ти не искаш да ме разбереш, а защото аз отчаяно го искам. А това е толкова погрешно. Не ме разбирай неправилно - обичам да усещам кожата ти по моята; обичам, когато дъхът ти се разхожда по мен, обичам, когато ми хапеш ухото, преди да....
Но животът не е само страст. Или...
Преоткрий ме. Или изобщо ме открий. Усети ме - повече от устните или пък топлината ми влажна. Бъди до мен, не само част от мен. Така, както винаги си бил. Но вече може би просто не го показваш... Или напълно си се отказал? Защото, колко егоистично, аз не съм готова да се откажа от теб. Да се боря с теб, да се боря със себе си. Да се боря след като вече дори няма за какво да се боря. След като сякаш дори няма какво да си кажем....
А така искам да говоря с теб.
неделя, 1 юли 2012 г.
петък, 22 юни 2012 г.
Свободна света си да обичам
Свободна!
Волна! Непокорна! Дива! Ината!
Това всичкото съм аз.
Като Маргарита на Булгаков съм.
Идва ми да викна тук, сега
"Невидима и свободна! Невидима и свободна!".
Няма кой да ме преследва,
Няма и кой да ме спре.
Такава съм, каквато трябва.
Такава, каквато искам да съм аз.
Мечтая, играя, рисувам света си насън.
А денем смея се и бягам по тревата навън.
Боса, с разголена душа,
"грее Слънце в очите ми",
ах, Графе, защо ти го изпя...
Посрещам безстрашно новите дни
и отново безстрашно в нощта се разхождам.
По-хубаво сама.
Луната обичам, тъй както обичам дъжда.
И той ме обича, пролет, следобед,
когато косата ми цялата мокри,
когато всички с чадърите бягат,
а аз като малко момиче безгрижно се въртя.
Свободата си обичам.
Понякога повече от себе си дори.
Май само мама повече обичам.
Не приемам скучна сивота да има,
Отказвам се от всичкия бетон.
Задушава ме града, небето искам да е покрива ми нов.
Реалността не е една,
Има хиляди такива.
Избирам онази, в която по улиците аз препускам
и щастието със мене тича.
Може да съм грешна.
За теб, и теб и теб...
Може да ми се усмихнеш.
Може да ме поздравиш,
Но такава аз ще си остана
за добро или за зло.
И все така света си ще обичам,
защото аз самата го творя.
Волна! Непокорна! Дива! Ината!
Това всичкото съм аз.
Като Маргарита на Булгаков съм.
Идва ми да викна тук, сега
"Невидима и свободна! Невидима и свободна!".
Няма кой да ме преследва,
Няма и кой да ме спре.
Такава съм, каквато трябва.
Такава, каквато искам да съм аз.
Мечтая, играя, рисувам света си насън.
А денем смея се и бягам по тревата навън.
Боса, с разголена душа,
"грее Слънце в очите ми",
ах, Графе, защо ти го изпя...
Посрещам безстрашно новите дни
и отново безстрашно в нощта се разхождам.
По-хубаво сама.
Луната обичам, тъй както обичам дъжда.
И той ме обича, пролет, следобед,
когато косата ми цялата мокри,
когато всички с чадърите бягат,
а аз като малко момиче безгрижно се въртя.
Свободата си обичам.
Понякога повече от себе си дори.
Май само мама повече обичам.
Не приемам скучна сивота да има,
Отказвам се от всичкия бетон.
Задушава ме града, небето искам да е покрива ми нов.
Реалността не е една,
Има хиляди такива.
Избирам онази, в която по улиците аз препускам
и щастието със мене тича.
Може да съм грешна.
За теб, и теб и теб...
Може да ми се усмихнеш.
Може да ме поздравиш,
Но такава аз ще си остана
за добро или за зло.
И все така света си ще обичам,
защото аз самата го творя.
Погубена
Спри се.
По-добре далеч от мене стой.
Не нося аз добро, ни слава или щастие за теб.
Върви по пътя си, не се обръщай ти с надежда.
Недей да гледаш в моята посока,
недей да търсиш начин да си с мен.
Аз сянка съм бездушна,
сърцето ми е черно кат' нощта.
Сълзите ми отровни капки са.
Кожата ти те ще прогорят.
Не искам да си жертва,
а само някой, който случайно на кръстопът ме откри.
Крия се от слънцето, от топлите лъчи,
мъгла, и лед, и студ са моята природа.
Губя се и се намирам,
резултатът винаги един и същ -
тъмнината все зове ме и след нея бродя винаги сама.
Някога отрекох всички чувства,
а любовта тогава отрече се от мен.
Не позволявай аз да те погубя,
погуби се сам, ако решил си, но погуби се от любов.
По-добре далеч от мене стой.
Не нося аз добро, ни слава или щастие за теб.
Върви по пътя си, не се обръщай ти с надежда.
Недей да гледаш в моята посока,
недей да търсиш начин да си с мен.
Аз сянка съм бездушна,
сърцето ми е черно кат' нощта.
Сълзите ми отровни капки са.
Кожата ти те ще прогорят.
Не искам да си жертва,
а само някой, който случайно на кръстопът ме откри.
Крия се от слънцето, от топлите лъчи,
мъгла, и лед, и студ са моята природа.
Губя се и се намирам,
резултатът винаги един и същ -
тъмнината все зове ме и след нея бродя винаги сама.
Някога отрекох всички чувства,
а любовта тогава отрече се от мен.
Не позволявай аз да те погубя,
погуби се сам, ако решил си, но погуби се от любов.
петък, 25 май 2012 г.
Парадоксална ирония
Аз съм красива. По мой си начин.
Аз съм чаровна, усмихната, умна.
Аз съм момиче, жена, любовница, приятелка.
Аз съм си аз.
Аз съм опора, съветник, рамо, на което да поплачеш. Аз съм тази, която търсиш, когато ти се пие бира, когато искаш да се разходиш, нещо да споделиш или да се похвалиш. На мен звъниш нощем, когато си сам. Мен наричаш с мили имена.
Мен откриваш в малките неща, които срещаш денем.
За мен се сещаш, когато слушаш онази песен. Отново в съзнанието ти аз изплувам, когато чуеш нечий гръмки смях. За мен купуваш пролет клонче люляк от уличната продавачка. Зимата на мен отново ти напомня, а лятото - на моята топлина. Есента сравняваш с настроенията ми цветни и липсват ти, ако съм тъжна или пък мълча. Усмихваш се, когато помислиш си за моите палачинки или за чая, който пия всеки ден. Харесва ти моя идеализъм, макар да се дразниш от наивността ми. Анимации с мен обичаш да гледаш, макар да предпочиташ да си пуснем ужаси или пък екшън. Откриваш чар в това колко пламенно обичам, как готова съм да се раздам, дори да критикуваш прибързаната ми преценка и сляпата ми вяра, че доброто винаги ще победи. Не си доволен от това, че сърцето ми е толкова голямо или пък, че първо чувствам, после мисля, но въпреки това до мен си и готов си да ме защитиш....
За теб съм нищо, но все пак всичко. Всичко, описващо се само от едно легло...
Защо ме виждаш само като тази, с която да прекараш час или пък два в страст, а на сутринта да се завърнеш в живота си толкова удобно подреден? Защо така привлечен си от мен и съществременно отблъснат? Кое по-точно те отдалечава? Защо перфектна казваш, че съм и че ме харесваш, но не за повече от сплитане на плът с теб? Не се ли вписвам в представата ти за жена, съпруга, майка, а само за тази, която може да пази нощем мислите ти надалеч? Аз всичко съм, което някога си искал, а оказвам се недостатъчна за повече от секс...Някак парадоксално ми се струва.
Иронията ти ми идва в повече.
Аз съм чаровна, усмихната, умна.
Аз съм момиче, жена, любовница, приятелка.
Аз съм си аз.
Аз съм опора, съветник, рамо, на което да поплачеш. Аз съм тази, която търсиш, когато ти се пие бира, когато искаш да се разходиш, нещо да споделиш или да се похвалиш. На мен звъниш нощем, когато си сам. Мен наричаш с мили имена.
Мен откриваш в малките неща, които срещаш денем.
За мен се сещаш, когато слушаш онази песен. Отново в съзнанието ти аз изплувам, когато чуеш нечий гръмки смях. За мен купуваш пролет клонче люляк от уличната продавачка. Зимата на мен отново ти напомня, а лятото - на моята топлина. Есента сравняваш с настроенията ми цветни и липсват ти, ако съм тъжна или пък мълча. Усмихваш се, когато помислиш си за моите палачинки или за чая, който пия всеки ден. Харесва ти моя идеализъм, макар да се дразниш от наивността ми. Анимации с мен обичаш да гледаш, макар да предпочиташ да си пуснем ужаси или пък екшън. Откриваш чар в това колко пламенно обичам, как готова съм да се раздам, дори да критикуваш прибързаната ми преценка и сляпата ми вяра, че доброто винаги ще победи. Не си доволен от това, че сърцето ми е толкова голямо или пък, че първо чувствам, после мисля, но въпреки това до мен си и готов си да ме защитиш....
За теб съм нищо, но все пак всичко. Всичко, описващо се само от едно легло...
Защо ме виждаш само като тази, с която да прекараш час или пък два в страст, а на сутринта да се завърнеш в живота си толкова удобно подреден? Защо така привлечен си от мен и съществременно отблъснат? Кое по-точно те отдалечава? Защо перфектна казваш, че съм и че ме харесваш, но не за повече от сплитане на плът с теб? Не се ли вписвам в представата ти за жена, съпруга, майка, а само за тази, която може да пази нощем мислите ти надалеч? Аз всичко съм, което някога си искал, а оказвам се недостатъчна за повече от секс...Някак парадоксално ми се струва.
Иронията ти ми идва в повече.
Абонамент за:
Публикации (Atom)