Аз съм на 24 години. След няколко месеца ще стана на 25. Четвърт век.
Работя, плащам сметки и се опитвам да се справя с живота. И със себе си. С все още неосиновената си котка и с трима съквартиранти, които искрено обичам и които понякога ме изнервят до краен предел. А някога исках синове... И може би все още ги искам. С уговорката, че едва ли някога ще се омъжа. За да ги има тях (хипотетичните ми бъдещи синове) обаче, реално не ми трябва съпруг. Само желание и малко биологичен материал. Да живее модерното общество! И самотните майки.
Понякога се замислям за живота си - този, който съм изживяла вече и този, който предстои. Замислям се за изборите, които съм правела; за решенията, които съм вземала; за хората, които съм допускала или отблъсквала - за последвалите си отношения с тях или за липсата на такива; за краткотрайните си невинни или не толкова невинни афери; за болката, която съм причинявала и за болката, която са ми причинявали. За доброто, за лошото и за това по средата. Замисляла съм се и за себе си. За това коя съм аз. За това каква съм всъщност и защо съм такава. Как се самоопределям? Как ме определят другите? Дали спазвам обещанията си или се подчинявам само на себе си - "разнолика, нестройна душа"? Дали слушам себе си или моментната лудост?
Замислих се, че от 3 години не съм се чувствала "обвързана" с някого, дори и да е имало някой в живота ми и да не съм била съвсем сама. И че думата "връзка" ме плаши до ужас. Макар че искам да съм вярна на някого и да бъда само негова.
Цинична романтична интелектуалка. Май това съм аз.
Когато се влюбвам, се влюбвам като ученичка, въпреки че не вярвам в любовта. 'Айде ходете и разберете това разногласие. Едва ли ще успеете, защото понякога ми е трудно да го разбера дори аз самата.
Сега, като чета написаното, прозирам, че всъщност не вярвам в любовта между двама. Вярвам в собствената си любов. Онази неподправена стихия, извираща от мен и имаща мощта да ме затрие. Може би защото си е моя. Колкото и да е силна обаче, продължавам да съм цинично рационална - не говоря за любовта си, не позволявам да ми личи, че съм влюбена, не си давам прастранство, в коета да си личи, че не се владея. Строг самоконтрол, който обаче е само външен. Вътре в мен е малък апокалипсис. Сега. И както се усещам в онези мигове - завинаги.
Когато се влюбя... Тогава сияя, обичам, страдам, пиша... Тогава мога да постигна всичко и да потъна на дъното на Марианската падина. По едно и също време. Обичала съм няколко пъти. Обичам дори и сега. Влюбвала съм се два пъти. Единият - с двата крака до уши. Другият - като героиня от роман. Може би на Джейн Остин. Вторият път беше по-сладко. И повече горчеше. Но заобичах тази горчивина. Вторият път се влюбих и с ума си. И двата пъти беше полу-тайно и платоническо. С две думи - беше си несподелено. Може би заради това усещането си остана толкова неподправено истинско и силно.
Винаги съм си мислела или по-скоро съм се разкъсвала между разбиранията си за разбитото сърце. От едната страна стоеше романтичката, която смята, че когато си обичал истински, обичаш едва ли не вечно. И болката от разбитото сърце те следва дълго. Едва ли не вечно.. Както и прекрасните и не толкова прекрасни спомени.
Веднъж един приятел ми обясни Мъжката Любов. "Представи си голямо самотно дърво"- ми каза той. "А сега си представи един-единствен красив ярък цвят в клоните му, до сърцевината. Ако цветът се пази, той цъфти цял живот, ако ли не - пада, увяхва и умира и не израства никога повече. Дървото може и да подслони някого в клоните си, но никога не ражда нов цвят." Обяснение, препокриващо се с представите на романтичната половина от душата ми. Може и да обичаш отново, някога след много, много време, но никога няма да е като тази Любов.
От другата страна стои моята рационална, разумна и по презумция по-силна страна, която не си дава много пространство за страдалчество. Това друго Аз смята, че любовта е Любов сама по себе си. Всяка е различна и уникална. И това не означава, че когато една си тръгне, трябва да затваряме сърцето и ума си за други.
Запалваш се. Гориш. Тлееш. Гаснеш.
А след това разчистваш пепелта и наново строиш мини клада на Любовта. Взимаш каквото можеш от предишната, стягаш се и продължаваш напред. Често романтичното ми Аз контрира рационалното, че подобен тип мислене говори за фалшива любов и е доказателство, че всъщност явно не си обичал истински. Намесвам се и казвам, че не е точно така. А рационалното ми Аз, което все пак е част от мен и носи емоционалния ми заряд, кротко свежда глава и тихо отговаря, че Любовта продължава да си е все така силна и поглъщаща. Спомените са все така ярки и парещи, болката е все така сломяващо разяждаща. Просто ти не се оставяш във властта й, а я усвояваш и затваряш вътре в теб, където си стои завинаги. Но без да прави поразии.
А след това рационалното ми Аз тропва с крак, наперено вирва брадичка и хуква навън да покорява света. Краткият миг на слабост, който си е позволило, е вече забравен. Време е за белия лист и молива/химикала, защото (писателската ми) душа има нужда да се освободи от усвоеното в и около нея. А тя има навика да поглъща огромни дози бреме, чувства и наслади. За обичта дори няма да говоря. Защото самата ми душа е изтъкана от обич. Защото, когато обичам, обичам до край - без извинения, без компромиси и без страх. Емоционален дисбаланс на рационално изграден организъм със склонност към отрицание, неподчинение и бунтовно настроен разум. Или май твърде много се увлякох.
Емоционална съм. Винаги съм била. Аз съм ходеща емоция с изгарящо чувство за истина и справедливост; с понякога лабилна психика, лутаща се между настроенията; с нежно, наивно сърце; с толерантен любопитен ум; със свойски инат и с твърде рационално възпитан целомъдрен разум. Аз съм алогична. И страшно искрена и истинска. С доброто и лошото в мен. С търпението и грижовността на, както я наричат приятелите ми, "мама Марина". С изявената ми сексуалност и чувственост. С откритостта и вечната ми усмивка. С понякога невъздържания ми език и с дарбата на балансьор. Аз съм като дете в тяло на жена.
Аз съм Марина.