Ако...

Ако сега Смъртта при мене дойде,
и ме попита: "Тръгваш ли с мен?",
без да се замисля ще я хвана за ръка.
Безстрашна съм, със само малко страх,
сянката ще следвам със затворени отворени очи.
Къде ще ме отведе, какво ще стане след това?
Не знам. Едва ли ме интересува.
Губя се по пътя, търся дирите й в тъмнина.
Стъпка след стъпка, бавно, уж едва,
потъвам по-дълбоко бързо и съвсем.
Следвам сляпо, а все едно летя.
Пропадам и усещания губя -
в съзнание ли съм или в  несвяст?
Кое реално е, къде е днес?
Защо ме няма, а съм тук?
Гледам, а не виждам или виждам
без да гледам. Пак.
Светлина и цветове съм готова да оставя.
Вкус и мирис дори не искам аз да знам.
Пътувам със Смъртта - единствен неин спътник,
съдби променяме без оглед на сълзи.
Тъга си мислех, че ще усещам,
а всъщност - примиреност, липса на душа.
Нима съгласила се да тръгна, дарила съм я на Смъртта?
И кой тогава ще иска да страда, ако няма с какво...
Сърцето се оказа само орган - безполезен,
в тяло изстудено, загубило завинаги искра.
Не искам никога да спирам.
Само това движение ме води някъде напред.
Напред? Или пък все по-назад. Назад към вечност или пустота.
Никога не искам да приключвам пътуването със Смъртта.
Дори да се изгубя в безкрая някъде далеч, далеч
и да не мога да се върна, някога тогава...

А ти, ще плачеш ли за мен?
А ти, ще ме запомниш ли?

The Rider

Look up at the stars,
The sky is beautiful tonight.
Soon I'd be forever gone
Soon, but the world will still go on.
No, don't cry,
The sun will rise again.
You know well it would never be the same,
But I'm sure you'd forget the pain.
Someday you'd make it feel alright
And laugh again with all your heart.
So many things are yet to come,
So many dreams to dream alone.
Let go of me, don't follow down.
Just remember me, don't forget our love.
Places we've been to, people we've seen.
Laughter and tears, kisses and cream.
Sunrises and sunsets,
Drinking some beer.
Making sweet love after a fight,
Reading poems in a candle light.
Swimming in the open sea
Or enjoying expensive english tea.
Don't dree, my love, don't cry,
You know someday everything dies.
I know sometimes it will be hard,
But promise me, you'd love again with all your heart.
And I promise you, you know I never lie,
I will always be around and keep on you an eye.
Even if I'm some where far away,
Even if I'm taken by the death.

НЕ(успешно)

Dare to love me,
As I dare to love..
Now and forever
With my head in the sky
When the feelings are high
And I feel I could fly
When I know I could fall
When I'm giving you all.
Dare to love me
Freely and sweet
Without logic and sense
Even madly, creepy, so deep
Limitlees, to the edge of the world.
Dare to love me
When you know I am wrong.
Dare to love me
Nomatter I know it won't last long...

Гордостта ми е сломена

Гордостта ми е сломена.
Сякаш тихо някой през нощта,
дошъл от нейде, непознат,
бавно,
внимателно
и тайно
отрязал я е като с остър нож.
Гордостта ми е сломена и търся те отново в мен.
Път назад към тайната градина,
където водеше ме ден след ден, и всяка наша нощ,
открадната от светлата зора.
Гордостта ми е сломена.
Не от неб, от спомена за теб.
Дори да съм далеч от всичко друго,
От всичко, носещо горещия ти дъх.
Дъхът на музика и похот.
Дъхът на смях,
прегръдка,
открадната целувка,
блян скришно споделен.
Дъхът на страст от някой забранен роман...
Гордостта ми е сломена от собствено ми сърце.
Бъди отново с мен.
Хвани ръката ми, трепереща от страх,
както хвана я онзи първи път.
Както хвана мен тогава, готова
да пропадна както никога преди.
Но не в краката ти, любов,
а нагоре към луната бледа
винаги единствен наш свидетел.
Нагоре към звездите заедно с теб.
Гордостта ми е сломена...

Без съжаления

"Ти вече имаш своя щастлив край. Остави ме сега аз да намеря своя."
Тя затвори телефона. Изключи го и излезе от стаята. Постоя малко на балкона, но не я свърташе на едно място. Грабна ключовете и излезе. Без замисляне. Без план. Без посока.

Не виждаше и не чуваше. Не я интересуваха нито движението, нито участниците в него. Сякаш беше сама, а всичко около нея не съществуваше в реалността, а беше просто безплътна сянка, проектирана от разстроеното й съзнание.
За пореден път той я беше изоставил. Този път завинаги. Или поне тя се зарече да е за последно.
Колко пъти той си тръгваше, а след това се връщаше? И разбиваше едва държащия се, лепен от безброй счупени парченца, малък нейн свят. Отново и отново. Несигурен в нея. Несигурен в себе си.
"Този път е различно."
Последните му думи крещяха в главата й. Не можеше да му повярва. Не искаше да му повярва. С какво сега нещата се различаваха от преди? Защо сега беше решил, че иска тя да е част от живота му? Как щеше да я задържи до себе си, да й докаже, че тя има място в живота му?
Отношенията им се развиха със скоростта на безпрепятствено разрастващ се пожар - със същата интензивност, мощ, мащабност. И за краткото време на катастрофата преминаха през всички нюанси на стихията до пълно изпепеляване. Тази наситеност и неговото непостоянство я измориха. Психически, емоционално, душевно.
Само преди седмица я беше напуснал, "осъзнал, че щастието му е било при него през цялото време"... Чудесно! Нека си го задържи. Повече без нея. Без нея! Тогава и сега.
Но днес й се обади.
Беше друг. Или просто днес други бяха настроенията му... Нямаше желание да говори с него. Но го направи. Изслуша го спокойно. Или с малко раздразнение. А след това му затвори.
Омръзна й.
Омръзна й смяната на настроенията, желанията, изискванията, условностите и усложненията. Омръзна й задушаващото несигурно лутане в неговие свят. Без място за нейния.
Време беше да се прибере.
Движеше се като кукла, водена от конци. Включи компютъра си. След него и телефона. 8 пропуснати повиквания. Усмихна се на криво. Отвори Фейсбук. 1 ново съобщение.
"Знаех си..."
Изчете го бавно, хладнокръвно. Пишеше й за чувства. Пишеше й за желания и действия. Обясняваше й за плановете си. Които включваха и нея. "Този път без връщане назад."
Пишеше й. Пишеше й. Пишеше й...
"Моето щастие си ти..."
В мислите и тялото й се разля топлина. Усети, че се задушава. Притвори клепачи. Спомни си очите му. Усети ръката му по гърба си. Заслуша се в уюта на гласа му. Потопи се в искреността на разговорите им.
"Да му дам още един шанс..."
Отвори очи. Загледа се в съобщението му. Не повече от няколко секунди. Погледът й беше празен. Само стъклен блясък, отразяващ буквите. Внимателно, без да бърза, натисна няколко бутона.
Изтри го.
От Фейсбук.
От скайп.
От телефона.
От живота си.
Без съжаление?
Без обръщане назад.

Вече беше готова да намери своя щастлив край.

Изгубената събота

Той я промени. Бяха заедно само една нощ. Даже нощ е силно казано. Няколко часа в изгубена непозната съботна сутрин. Отидоха в апартамента му, за да пият по кафе след петъчната вечер. Случайно попаднаха един на друг в клуба, но в мига, в който погледите им се пресякоха, стана ясно, че няма да останат просто напълно непознати.

Слънцето вече беше изгряло, когато излязоха от полу-празния клуб. Не беше усетила как са минали два часа в надвикване с музиката. И преди ѝ се беше случвало да я привличат непознати в разговор, но никога досега не беше изпадала в ситуация, в която да не иска да има нищо общо с някого и същевременно да я привлича неистово.
Още от първото "здравей" се държеше предизвикателно с него. Но сякаш и той усещаше, че зад тази ѝ острота, всъщност се спотайва интересът на желанието. Той не я щадеше. По-скоро му харесваше да я провокира. Тя пък живееше за провокациите. Нямаше намерение да попада в капана му (а имаше ли такъв?), а всъщност нима тя самата не плетеше мрежата на чувствената си женственост, прикрита зад острия език?
"Толкова ме дразниш, че чак те харесвам!" - това ѝ каза след поредната ѝ режеща реплика.
Тя сърдечно му се усмихна. Той ѝ харесваше. Повече, отколкото трябваше.
В главата ѝ отсъстваха открити мисли за секс с този мъж, но усещанията не ѝ позволяваха да отхвърли напълно възможността. И все пак идеята ѝ, след като приключеха с клуба, беше той да я изпрати до такси и да се прибере. Той ѝ предложи да поделят таксито. Напълно невинно. Първо минаха през неговия адрес, тъй като беше по-близо. Той я изненада с предишната покана за кафе у тях, която тя любезно беше отклонила по-рано. Сега обаче, спрели пред блока му, идеята ѝ се стори добра. С неголяма охота и уговорка "само за малко", тя го последва. В главата ѝ имаше една единствена мисъл "само за бързо кафе".
Домът му приличаше на него - не много подреден, излъчващ по-скоро космополитност, отколкото уют; доза авантюризъм, за сметка на сигурност. Но беше светъл и просторен. И имаше цветя, много цветя.
- Нали знаеш, че няма да спя с теб сега?
Почувства нужда да го каже, сякаш за да убеди и себе си. Но искрено вярваше в тази реплика. Той се засмя, но все пак успокоително ѝ каза, че не затова я е поканил.
Говореха. Стояха и си говореха, докато чакаха водата за кафето. Той стана, тя отиде да му помогне. Или просто да му каже как си пие кафето. Вече отпиваше глътка, подпряла се на плота до него. Говореха си някакви несъществени неща. Тя му се усмихна с целия си блясък, а той просто неочаквано се наведе и я целуна. Не нея. Усмивката ѝ. Не му отвърна. Не се и дръпна. Просто продължи да се усмихва. Той се отдръпна, погледна я, на свой ред се усмихна и отново се наведе. Този път целуна нея. И тя му отвърна.
Докосна я. Докосваше я така, както никой не я беше докосвал. От много време насам.
- Казах ти, че няма да спя с теб.
- Знам.
- Нали уж не това ти беше целта?
- Не беше. И не е. Вярвяй ми!

Бяха като двама души, които не са се виждали отдавна, но знаят отлично какво харесва другия.
Беше страстно. Беше по-скоро бързо, но не и прибързано. Беше неочаквано, но и чакано. Беше искрено и забранено. Беше незабравимо. Поне за нея.

Седяха на дивана му. Той ѝ разказа за миналото си, направи я чяст от настоящето си, дори и загатна за бъдещето си. Беше различен, беше интересен, беше дори леко странен. Като непознат, забранен плод, който обаче изкушава без право на отказ. Каза ѝ много неща. Каза ѝ хубави неща. И за самата нея. Накара я да види света, да види себе си с други очи. Накара я да усети свободата - собствената си и тази на живота, като наркотик в кръвта си. Неговият вкус се разля във вените ѝ и за краткото време, в което бяха заедно, завладя ума ѝ. Но той не я обсебваше. Напротив. Помогна ѝ да изяви себе си в тези мигове на непозната близост. И най-важното - отключи дълго сдържаните ѝ нежност и страст.

Минутите минаваха. Бързото кафе се превърна в няколкочасово бягство от света извън апартамента му. Но беше дошъл моментът тя да си тръгне. Още същия ден той заминаваше. Обеща да ѝ пише. Тя знаеше, че няма да го направи. Знаеше, че тя е просто момичето, с което той прекара онази сутрин. Нищо повече. Но ѝ беше хубаво да мисли за него и случилото се с нотките на романтиката. Дори и да знаеше, че няма да го види никога повече. Нито пък чуе. Но не беше ли именно това част от сърцето на романтиката? Онази чувствена романтика, която той ѝ подари през онази изгубена съботна утрин.