сряда, 24 септември 2014 г.

Каквото било - било

Недей да ми звъниш нощем
каквото е било - било.
Назад не се обръщам аз,
а и да го правех - няма място веч за мене тук.
Не си мисли, че не се сещам,
но мисля си за толкова неща,
ако всяко силно ме изпива
за ден съвсем ще се стопя.
А има още толкова от мене
дълбоко вътре и на повърхността,
но кой ли ще се гмурне смело,
щом каквото да поискат, показвам с лекота.
Не, недей да ми звъниш и рано,
когато съм едва отворила очи.
Денят ме чака строго
със скучни битови неща.
Но там, заспало скрито,
ме чака и онова, дето
с тебе уж открихме,
но пак оказа се лъжа.
А сутрин трябва да съм бодра
да ми пари под петите, докато вървя
и трябва нечий поглед буен
с усмивката си аз да заслепя.
Не искам и през деня да ми звъниш,
едва докоснала обяда,
да знам, че със желание го правиш,
но трябва да вървя сама.
И когато пак глава отърся
и делникът си продължи
да забравя, че някъде има
мислеща за мен душа.
Но мислите ти - те не са за мене -
ничия съм, ничия ще бъда.
Липсва ти само мисълта
за споделяне и топло тяло.

Не ти се сърдя, разбери ме -
животът е като игра -
трябва да има победител,
трябва да има - и загуба.

вторник, 16 септември 2014 г.

Прелюдия към едно събличане

Пускаш ми песен
И казваш "твой е света!"
Да ти вярвам ли или да бягам?
Няма май накъде -
Уж аз бях водеща,
А се оказва, че бавно
Ми отнемаш властта.
И май ми харесва,
Уж на шега,
Да си говорим мръсно
И да си споделяме разни неща.
Харесва ми, докато отпивам,
Да те гледам от ръба на чашата
Как умислен бъркаш в Тубата
И ми пускаш поредната доза музика.
Остави я напълно да се разлее в мен
А после кажи ми дрезгаво
Как обичаш онази да я ...
Възбудата явно върви с ревността,
и ставам порочна с усет към насладата.
Вина не чувствам.
Недей и ти да бъдеш роб -
Достатъчно големи сме
Да забравим утре за това.
Алкохолът
в бурна реакция
С музиката
в кръвта
И думите
за другата,
Която наричаш
"любовта"...
Кой води? Ти или аз?
Или вече стигнахме
Май без да знаем как...
"Прелюдия към едно събличане."
Така нарече последната песен.
Усмихвам се.
Усмихваш се.
Облизваме устни в съвършен синхрон.
Тръпнем. Копнеем.
Ах, какво ли ще е, когато от прелюдия, стигнем до същинската част?
Ще има много музика,
Но само от теб и от мен.
Втренчен стоиш и чакаш дъх да поема.
Май само той ни дели.
А искаш или са хормони?
Не знаеш и музиката продължава да звучи.

Време да тръгвам, сама, у дома.
Защото иначе НЕ няма да кажа.
Утре, като изтрезнееш, знам
Ще ми пишеш едно "Благодаря".
Не защото съжаляваш,
А защото ще си имаме нашата прелюдия...

Фантазия

Можеше да ме поканиш на среща
Или ненадейно да ме хванеш за ръка.
Можеше да се усмихваш плахо
Или смело да ме гониш под дъжда.
Можеше да станем дружки
И да шушукаме за другите неща
Можеше да се окажеш принца,
А аз от приказка принцесата.
Можеше да сме пирати страшни
И да треперят от нас моретата.
Можеше да сме любовници,
Бягащи от греховете общи.
Можеше да си хлебар и сутрин рано
От топлата постеля да се вдигаш,
А аз, докато превил си гръб,
Да съм къщовница и кротко да чета.
Можеше и аз да съм работохолик,
А ти да си поет и талантлив
И вечер, изморена, кисела,
Да ме усмихваш с стихове за мен.
Но това е просто невъзможно -
Не те познавам аз и ти не ме познаваш
И няма смисъл да чертаем схеми,
Защото на художника
Привършили са вече цветовете.
Сега платното, бялото,
Ще пожълтее, захвърлено съвсем само.
И няма кой да предположи
щастлив ли ще е тоз финал,
Защото всъщност краят,
нуждае се от своя старт.
Проекция ли сме или фантазия?
И можем ли да станем факт,
Ако било е и е писано,
художник да рисува пак?
А ти, когато срещнеш ме,
Ще ме подминеш ли, ще извърнеш ли глава?
Недей, не ти отива-
Потърси ми жадно погледа.
Защото знам, че може и ще сме,
Само малко смелост прояви -
Аз тук съм и съм истинска
Дано така да си и ти ...

четвъртък, 11 септември 2014 г.

Днес ще бъда

Днес ще бъда твоето момиче
- такава, за каквато си мечтаеш.
Днес ще бъда твоята любима
- единствена, като в роман.
Днес ще съм усмихната
и ще те галя без да спра.
Ще съм добра и мила,
нежна и ранима,
ще бъда като цвете,
което разцъфтява само в твоите ръце.
Ще съм беззащитна,
ако ти не си до мен.
Ще виждаш плахия ми поглед,
търсещ те в нощта,
защото ако те няма,
не мога да заспя.
И няма дума лоша да чуеш от мен -
ще съм послушна, справедлива
и всичките ти мисли ще чета -
ще знам какво си мислиш,

без дори и дума да си казал.
Ще знам кога какво да кажа,
ще знам кога какво да ти спестя,
Защото ти го заслужаваш -
знам, че иначе ще си нещастен,
дори може би ще си умреш от яд,
защото ти си просто егоист
и, когато утре аз си тръгна,
вината няма да търсиш в мен.