събота, 24 май 2014 г.

I'm feeling so good
I'm feeling so high
I'm feeling I can touch the sky
I'm free as the wind
I'm free as the fire
If you try to stop me
You'll just gonna die!

петък, 23 май 2014 г.

Примирение

Колко малко е нужно,
когато се хващаш за сламка,
когато сърцето, проклетото,
не иска да слуша, да спре.
Когато усмивките, мислите
водят към задънена улица
от която единственият изход
е през клетата ти, поочукана глава.
Защото глупостта е лесна,
ако действаш, игнорирайки ума.
И не че се оплаквам,
но някак супер ми се получава
да се правя на отворена,
когато просто трябва да мълча.
И тогава се намесва и съдбата
как я бива само да е кучка
и да те омайва като любима,
а после да те рита като куче.
Но сърцето, знае си и настоява
да получи онова, което иска
дори и после от болка да се свива.
Не иска то да слуша, не иска и да разбере
че често не се получава,
защото има нещо друго да се случва.
Другото за други е добро
и на тях носи им наслада,
а то, сърцето, клетото,
примирява се за пореден път да страда.

четвъртък, 15 май 2014 г.

Половинката

Търся своята половинка,
онази, същата душа.
която е във чуждо тяло,
но всъщност си е моята.
Иска ми се да я открия,
да се видя през нейните очи
и, когато трябва,
да й позволя да види себе си.
Дали ще се уплаши
или ще е щастлива?
Та тя ще е същата,
каквато съм и аз.
Но тя, душата другата, половинката,
ще се огледа като в огледало в мен,
защото себе си ще види,
макар да знае, че е друг човек.
И може да е страшно -
срещата на тези светове,
които, колкото еднакви -
половинките на едно цяло,
са всъщност толкова различни
отделни съществуващи вселени.
И знам - тя е някъде там.
Затворена във мъжко или женско тяло,
търси ме тъй както я търся аз.
И някой ден ще се открием
ще станем ний едно.
И платонична или пък физическа -
реакция ще протече
и, ако остана жива,
ще бъда вече цяла па макар на две.

Вдъхновено

Жалко, че очите не могат да са фотоапарати -
толкова красива си сега!
А той, ако не те обича, мила,
най-големият глупак e на света.


И само смей да вярваш, ако някой каже ти,
че хубостта не струва,
защото твойта хубост несравнима
е дълбоко отпечатана в сърцето.
 

вторник, 13 май 2014 г.

Право на избор или борба


"Не съм се борела за теб"
Каза го и си тръгна,
завинаги обърна гръб.
Какво за теб борбата е?
Трябваше да я изхвърля от малкия ни кръг,
в който тя безцеремонно и невинно влезе?
Трябваше тайно да и се обаждам,
да я заплашвам и да я кълна?
Или трябваше с викове и със сълзи
теб да моля "остани!"?
Не искам подаяния, не искам някой,
който лесно тръгва си от мен.
Аз не съм палач, не съм пазач,
не съм охранител на ничие сърце.
Достатъчно съм зряла,
достатъчно съм силна,
да съм до теб, когато хулеше света,
когато страдаше от несигурност и страхове,
когато празнуваше нещо във теб,
когато страдаше - също в теб,
Да съм там, когато в 1 през нощта ти се пие
и с пиянство искаш да сринеш света,
бях там и когато  трябваше някой
да те държи за ръка,
защото сълзите ти, мъжките,
станаха горчив потоп.
Не мисля, че била съм аз статична,
не мисля, че е трудно да го разбереш.
Но да се боря аз не искам.
За мен е важно да си избереш.
А аз на избор дадох ти право -
Истината - малко прозаична
ти избра шумният и, илюзорен мир,
пред тихата ми, мълчаливата борба.

вторник, 6 май 2014 г.

Шизофренично

Искам да пия.
Искам да пия от сутринта.
Джин с тоник.
Мохито.
Бира или нещо долнопробно.
Нещо, което ще замъгли
и без това размития ми разсъдък
и ще ми позволи да се скрия.
Мога ли да избягам от себе си?
Мога ли да надбягам мислите?
Мога ли да се спася
от дразнещото чувство,
че нещо не ми е наред?
Че има нещо сбъркано
в начина, по който
виждам и усещам света?
Страст, непримиримост,
мъничко лудост дори,
клишета, грешки,
мислене извън кутията
и куп незавършени дела.
Успехи, неуспехи
и стотина затворени страници,
неща случили се
или предстоящи.
Главата ми се пръска -
искам да съм тук и да ме няма.
Да бъда невидима
или кралицата на бала.
Искам приключение
и да съм в леглото свита,
Искам безразсъдство
и дискретна доза прямота.
Може би малко сигурност,
но не за сметка на свобода.

Някой няма ли да ми затвори устата,
Някой няма ли да ме разкара
Някъде далеч от мен самата
защото взе от мен да ми писва.

неделя, 4 май 2014 г.

Парченце пъзел

Не се бяхме виждали от много време. По стечение на обстоятелствата се оказахме в обща компания с няколко непознати - от моя и негова страна. Изненадахме се. И двамата. Но не позволихме да си проличи. Да сме заедно на едно и също място по едно и също време ми се струваше нереално и нелогично. И вредно. Но ето, че явно се оказа възможно. Бегли погледи, сдържани поздрави и неочакваното "Познаваме се от преди.", когато един от неговите приятели понечи да ни представи.
Безгрижен тон.
Въпросително вдигната вежда.
Лека усмивка.
Предизвикателен поглед.
Поглъщаща усмивка. И край на безшумния диалог.
Познавахме се твърде добре и в същото време бяхме различни от това, което знаехме. Или си мислехме, че помним. Няма да крия, в главата ми бушуваха смесени чувства - необяснимата ми радост, че го виждам, любопитството какво е станало с живота му, страха ми, че отново ще изгубя себе си, непонятния страх да разбера, че я е открил. Нея с главно "Н". Онази, която се опитах да бъда, но не се получи. Защото той "просто не е моят Той с главно "Т".
Завъртях се в баналности. А знаем, че и аз, и той сме по-добри от това. Нали така си казвахме преди?
Преди...
Понякога забравям тази подробност - всичко е в минало време. А аз съм на настроения. Днес така, утре иначе. Но сега съм тук. С него. Въздържана и тръпнеща, напрегната и развълнувана, изчакваща и провокираща. Него или себе си?
Опитвам се да играя правилно играта "бивши с недовършена история", а как мразя да се преструвам. Малко яд, който иска да го уязви. Малко зрялост, озаптяваща надигащата се стихия. Малко грубост, колкото да се прикривам. Малко усмивки, колкото да съм безгрижна.
И в средата аз - любопитна, настоятелна, открита, малко нагла, но с добро. Такава, каквато ме харесваше. Онази с дълбоките очи, които не ти дават да се скриеш. Виждаш ли ме изобщо? Чуваш ли какви високопарни глупости говоря? Как се паля уж за всичко в разговори с другите, а всъщност съм разсеяна и гледам по-бързо да приключа темите ?
Разбира се, че не. Прекалено шумно е да чуе и дума от това, което говоря. И защо му е да ме гледаш как пресилено и нервно се смея? Не, владея се и съм твърде добра. Хамелеонче като Ранго или Паскал. Дали знае изобщо кои са... Няма начин - тях всеки ги знае. Преди пред него се палех, когато говорех за анимации. Нали само това го карах да гледаме... А той искаше трилъри...и ужаси. Типично в негов стил. Дали сега гледа анимации? С Нея? АКО има Нея. Защо изобщо се питам това? Добре знам, че започна ли да забивам в такива мисли, нещата няма да приключат добре. Проклетата женска психика и прословутото филмиране. Как го мразя само! 
Хм, възможно ли е да го отделя от другите? Поне за малко? Искам ли го изобщо? Какво ще спечеля? Може би мъничко внимание само за себе си? Може би някоя по-лична усмивка? Може би ритник в стомаха от действителността? Май това е най-вероятно. И все пак...
Поглеждам го настойчиво, продължително. По начина, по който едно време на публични места и пред хора го дразнех. Знаех, че адски ми се дразни. И че адски му харесва. Нашата малка мръснишка тайна. Усмихвам се на ум. Не ме вижда? Или се прави!? Да! Все още го познавам твърде добре. Опитва се да ме игнорира. Няма как да се случи. Знам го. Знае го.
Поглежда към мен. В очите му чета раздразнение, но и въпрос. Възбудата на любопитството или любопитството на възбудата? И в двата случая печеля аз. Давам му знак и се отдалечавам. Сигурна съм, че ще ме последва.
В тоалетната ли да се шмугна или просто да изляза "на въздух"? Има ли значение? Тоалетната не е ли твърде мейн стрейм? Нека е "въздухът"!
Не ми се налага да чакам дълго. Точен, както винаги - нито прекалено бърз, нито твърде бавен. Идеалният вариант. Във всяко отношение...
- Какво си намислила? - полу-сериозен тон.
- Защо реши, че съм намислила нещо?
- Добре. Намислила ли си нещо? И не казвай не. Ти не правиш нищо просто така. Винаги има някаква причина. Дори такава, която е много, много на дълбоко... Да, да и аз помня някои неща за теб. - усмивка и намигване. Точно като едно време. Мразя го!
- Не мога ли просто да изляза на въздух? С теб? - отвръщам на усмивката.
- Можеш. Но с този поглед ли точно?
- Иначе не бях сигурна, че ще дойдеш.
- Аз все още не съм сигурен... какво очакваш?
- Нищо не очаквам. Знам ли...
- Радвам се да те видя...
- Искрен ли си или просто не искаш егото ми да страда?
- Това беше излишно.
- То между нас вече кое ли не е излишно. 
- Защо го правиш?
- Кое?
- Язвителна си... Винаги си казвала, че си над тези неща, но не е вярно. Харесва ти да уязвяваш с думите си. Да караш човека отсреща да се чувства зле...
- Това не е вярно. Не напълно вярно. Понякога го правя. И то, когато си има причина!
- Сега каква е причината? Аз ли?
- Не... По-скоро аз, понеже си тук... Пак моите състояния.
- Които те поглъщат. И помитат всичко по пътя си. Хм, помня ги добре...
- Едно от нещата, заради които си тръгна?
- Едно от нещата, заради които те обичам.
- Нещо в мене липсва. Ти ли си?
- Всичко друго, но не и аз. 
- Не всички парченца от пъзела са в мен... 
- Напротив. Може би аз държа парчето, но то е твое - просто го взимаш. Самият аз не съм ти необходим. Всичко в теб е подредено. Знаеш го.
- Отказвам да го приема. 
- А трябва. 
- Затова ли ме остави?
- Ти ме остави. Не помниш ли? Отказа се от мен в мига, в който пристъпих твърде навътре в твоя свят. Тогава ти се затвори за мен. И видях, че само ще ти преча.
- Това е твоята версия. А моята истина? Моите усещания? Това, че се губех в теб? В това, което беше за мен, това, което си за мен? Ти не беше влюбен в мен. Обичаше ме, но не беше влюбен. Никога не си бил. А аз...
- Но те обичах. Все още те обичам...
- Именно. Обичаш ме, но никога не съм била Нея. 
- Можеше да бъдеш...
- Можех да бъда компромис. А ти не би се задоволил с компромис. И в мига, в който я срещнеше, а това рано или късно щеше да се случи, ако вече не се е, щеше да ти е трудно да ме оставиш и всичко щеше да се превърне в една агония. Не исках това. Нито за теб. Нито за себе си.
- Затова не се бори за мен. Затова ли ме прогони?
- Несправедлив си...
- Права си. И тогава беше права. За двама ни. Щяхме да се провалим. 
- И щяхме да унищожим всичко. А така чувството продължава да живее. Поне в мен. Което не съм сигурна дали е хубаво де.
- Хубаво е. И за двама ни. Знаем какво трябва да търсим.
- Май беше грешка да те викам тук.
- Мисля, че беше най-правилния ти ход тази вечер. Това с превзетите разговори не ти е в стила. Ама никак.
- Значи все пак си ме наблюдавал.
- Още като те видях и не можах да откъсна очи от теб. Как го правиш - хипнотизираш ме.
Разсмиваме се заедно. 
- За съжаление обаче това не е достатъчно.
- Искаш ли да знаеш нещо? Не съм я открил. Но знам, че някой ден ще се случи. И ще съм ти благодарен цял живот за това...
- Искаш ли да знаеш нещо - не можеш да говориш така на една жена. В момента разбиваш сърцето ми - ОТНОВО, иска ми се да те прегърна и да не те пусна, иска ми се да плача с глас и искам да те ударя в лицето. Твърде много ми идва...
- Ти си над тези неща. Да се надяваме най-много над удара в лицето. Но не си мисли, че и моето сърце не се разбива в момента.
- И какво ще правим? Цял живот ще се отбягваме?
- Доколкото е възможно...
- Целуни ме!
- Това няма да свърши добре...
- Ще свърши в нас. Знам, че и ти го искаш. Както последната ни вечер заедно. Помниш ли?
- Аз... Не знам дали ще мога.
- Можеш. Вече се е случвало. Ще си легнеш с мен, ще ме прегърнеш и ще ме целунеш и на сутринта - преди да се събудя, ще си тръгнеш. Няма да оставяш нищо след себе си. Обещаваш ли?
- Мразех се тогава, ще се мразя и сега. Но ти обещавам.
- Аз не те мразя. И ти забранявам и ти да се мразиш. Викни такси.

На следващата сутрин леглото беше празно. Той винаги спазва обещанията си. Но не изпълни всичко. Беше оставил след себе си аромат по чаршафите, по мен. Беше оставил усещане за далечно, минало щастие. Беше оставил любов.
За мен обаче беше прав. 
В мен липса за него няма. Има само обич.
Която оставям на прага...

И се чувствам добре.