Време да ме вземеш

Малко ми е неудобно,
четеш ме сякаш съм отворена книга
и в очите, в устните, които прехапвам,
виждаш моите палави мисли.
Ах, дали пък не трябва да спра?
Да се държа "на положение" -
все пак съм дама, нали?
Но ти ме караш етикета да забравям.
Караш ме пръст по деколтето да прокарвам
и да си представям неприличности,
в които главно действащо лице е не друг, а ти.
Не те е срам!
Усмихваш ми се уж невинно,
а в мен най-порочното събуждаш.
И виждам, харесва ти, защото, знаеш,
мога да съм много неприлична
и да изпълня всяка твоя
малка мръсна фантазия порочна.
И да съм фетиша, събирателно за всичко,
което искаш ти да причиниш
или да ти причинят.
И ще продължавам да флиртувам
с желанието, което е в теб.
Ще продължавам да подклаждам
огъня в теб, докато се заигравам
с това, което е в мен.
И когато си готов,
когато вече време е
ръката да протегнеш,
и да ме докоснеш,
няма да се дръпна,
няма да те спра.
Само с поглед ще ти кажа
вземи ме, ела!

И ни отива

Искам те.
Но не мога да те имам...
Май в това се състои
Моята малка трагедия.
С теб не сме безразлични.
Знам го.
Май го знаеш и ти.
И това се чете
в настоятелните ни,
съсредоточени погледи.
Но, уви, само това
не е достатъчно.
И май в това се състои
Нашата обща трагедия.
Гоним се във времето
На някой уикенд
И се крием в приятелството
Застанало, някак не на място,
На онова, което инак бихме имали.
Но е удобно, признай си,
Да се убеждаваме сами,
Че по-добре така е,
Отколкото след месец,
В най-добрия случай,
Да се разделим.
И да изтрием телефони,
С неудобство свеждайки глава.
А така, крадейки си по някой час,
Се лъжем, че всичко е наред.

Friends with benefits.
F*ck buddies.
Друг термин има ли?
Какъвто и да е
Познаваме се,
Знаем си добре
Добре ни е така.
И ни отива.

Другият път сме в нас!

Из някъде там

Ровя се из няк'ви стари хронологии,
ровя се из собствената си глава.
И спомени, уж отдавна избелели,
излизат със параден ход.
Неща забравени, отминали,
неща, които дори не искам и да знам
се връщат, сякаш канени,
специално на по чаша чай.
И срещам се,
отново,
със сенки и с усмихнати лица.
Срещам се с пропуснати вечери
и незаслужени закуски.
Летят едно след друго
имена, събития, случайни срещи 
или планувани излизания
и сменят се със бясна скорост
часове на щастие
и часове, изпълнени с тъга.
Пропуснати възможности,
моменти, когато казвала съм "не".
Моменти, когато казвала съм "да",
били то добри или пък не.

И ти беше там.
И той, и той, и той.
И аз. Измежду всички вас.
Понякога объркана
понякога въодушевена,
понякога малко тъжна,
понякога решителна.
В повечето случаи безстрашна. 
И винаги стискаща и пазеща
по мъничко от всеки миг.

Дали е за добро е спорно...

И ми се присъни мъгла...

Мъгливо е
и няма и един човек.
Жълта изморена светлина
на тъжната улична лампа
едва огрява ореола си от въздуха сгъстен.
В безтегловност съм.
И една и съща песен съм оставила да се повтаря.
Не ми се спи,
а съм адски изморена.
Неподвижна на лилавия диван
с безизразност се взирам през прозореца.
Опитвам се да видя повече от мрак.
Следя пълзящата отчаяност,
онази идваща след полунощ.
Когато дали си сам в стаята
или си просто сам сред много,
не прави разлика...съществена.
Самотата мъкне със себе си.
И се просмуква бавно,
задушавайки всичко наоколо.
И най-вече теб.
Бих си дозата противоотрова -
малко цинизъм и повечко лед
в чаша.
С алкохол,
с музика
или пък просто силен, черен чай.
Отдавна даже май и без нея мога да мина.
Просто махвам с ръка.
Нима могат отчаяност и самота да ме уплашат?!

Вманиачавам се.
По звуци и усещания.
Вманиачавам се по онова,
което само аз виждам.
Онова, което само в мен усещам.
И се опитвам да заразя света.
И всички около мен,
но никога не става.
Явно не ме бива...
Явно тях не ги бива...


Чудовищата истински ли са?
Или са в моята глава?
Иска ми се да изляза,
но ще се загубя
в нощта.
Не, пътя към вкъщи ще намеря.
Ами този към реалността?
Ставаш.
Работиш.
Ядеш.
Пазаруваш, готвиш, забавляваш се, спиш.
И после отново.
Скучност и досада.
И всички искат светлина.
А какво се случва в тъмнината?
Какво ли има в мъглата?
В сенките на безлистното дърво?
Нещо страшно?
То не е ли само проекция на моите мисли?
Не са ли страшните точно те?
Защото ако те са чисти,
нищо никога няма да ме спре.

Колко остава до зазоряване?

Мъглата не е ли еднакво страшна
и нощем,
и денем
?
Само че в едното страхът е от неизвестността,
а в другото това, което може би ще видиш...
Ще има ли слънце,
което боговете да крепи?

Отказвам да ме е страх.
Мъглата е просто физика.
И тя е скучна.

Време е да спя.

И ми се присъни мъгла...

Объркана щастлива лудост

Когато те видях... Усмивката не слезе от лицето ми. И колкото и притеснено да биеше сърцето ми, нищо не можеше да ме спре. Исках да те докосна, да те прегърна сред всичките хора, да се разхождам с теб, да те побутвам хлапашки закачливо по улицата и да зяпам витрините, докато ти ми се смееш отстрани. И ще те погледна строго, но всъщност отвътре ще блестя. 

Смешно е, как ставам като малко дете, щом съм до теб. И се радвам на всяка секунда, прекарана с теб. Не, не се самозабравям - твърде голяма съм вече за това. Но широко се усмихвам, щом си помисля, че ти си до мен. И няма кой, няма какво усещането ми да промени. Защото, скъпи мой, нищо в мен, свързано с теб, не е подвластно на друг, освен на теб и мен.

Винаги си бил моята муза. За добро или за лошо. Провокираш ме и ме спираш, а после ме блъскаш от ръба на някоя скала. И криле ми даваш, за да летя. И след това с един замах ги режеш и на тяхно място, за да се гмурна дълбоко, оставяш хриле. Ах, как само ме вълнуваш и ме караш да творя. Без теб дали ще мога да пиша? Без теб дали ще мога да виждам и чувствам така, както го правя сега? Дали, когато вече сме далеч един от друг, ще те усещам все така осезаем и могъщ? Или времето, пространството, разстоянията безсилни са пред това, което имаме с теб? А то какво е всъщност? Нещо объркано и безименно, нещо неподвластно на определения и рамки. Аз и ти. Ти и аз. И малкият ни нелогичен и спираловиден свят, където гоним се като стрелките на часовник и само по веднъж успяваме да се настигнем. И въпреки че сигурността е блян, не бих сменила и за миг "нашето" за нея. Казват, че това, което не се получава и оставя белег в нас, бива заличено, когато "истинското" ни намери. Но какво е истинско и какво илюзия? Защо изобщо да вярвам в него, щом нашето, макар и да боли, по-истинско е от всичко истинно? И не, не бих заличила нищо, свързано с теб. И колкото и да ми убива, по-удобно никога не е било. И да, реален си и си до мен. И въпреки че след час или пък два всеки тръгва в своята посока, ние с теб не се делим, защото винаги ще се открием.

Щастлива съм. Макар и малко луда.