Писмото, което никога няма да получиш

Помниш ли първия път, когато ме повика по име?
Помниш ли първия път, когато заедно се смяхме?
Когато бяхме плахи, когато разменяхме си първи редове... Отказвах да повярвам в теб. Беше всичко тъй прекалено и прекрасно подредено. Отказвах да призная, че комфортът, който ми създаваше тогава, ме накара безсрамно да мечтая. И събуди спящата отдавна в мен душа на поетеса - в думите, мислите, делата... И една неизречена и скрита болка, прокрадващ се в мене страх, че ти, прекрасни мой, скоро ще си тръгнеш.
Знаеш ли колко е лошо, когато усещаш всяка мисъл и всеки звук? Когато знаеш колко е прекрасно, но илюзията неусетно става само всепоглъщаща огромна черна дупка. Там, където сърцето ми тупти... Хранех я с любов, мечти и чувства, а тя връщаше ми самота, безпомощност и реалност по-грозна от преди. Всичко, което ти някога ми даде - тъй истинско и мило, следата си остави в мен и направлява моята посока, която и до днес подсъзнателно към теб ме води. Продължавам да те търся, защото никой друг като теб не е бил до мен - подкрепа, критика или пък просто нежност... Никога не те познах, а колко много исках. Само ти усети всеки ъгъл на разголената ми, объркана душа. И макар да знаех, че ще ме боли, изцяло се оставих на твойта нежна рационалност. Безкрайно хубаво ми беше. Едва ли някой някога ще те замести...
Но загубих те от безразсъдство, подклаждано от слепи страхове. И вече светлината, която грееше в мен за теб изгуби силния си пламък. Тлее само споменът за нощите, които имах и целувката, така и никога не се родила...

В нощ като тази

Навън е тъмно.
В стаята сме само аз и ти.
Усещам как се приближаваш
и прокарваш с пръстите си
меки линии по раменете ми отпуснати.
Ще застанеш плътно зад гърба ми
и ще започнеш името ми тихо да шептиш.
Ръцете ти ще галят гладката ми кожа,
докато устните ти я боготворят.
Бавно обгръща ме топлият ти дъх
и усещам как настръхва всичко в мен.
Не спираш. Не искам да спираш.
Полагаш ме леко да легна по гръб.
Ще галиш дълго лицето ми и очите ти,
в тъмното греещи само за мен,
ще говорят колкото хиляди думи
без нужда една да изричаш.
Ще се впуснеш на приключение
някъде надолу по мен и ще се слеем
без някой някога да разбере.
Ще ме целуваш в нощ като тази,
знаейки, че сърцето ми бие само за теб.
Ритъмът ти в мене ще премине
и съвършена музика ще сътворим.
Ще усетиш моята енергия,
ще ме зарази твоята страст,
а накрая, щастливо и с наслада,
малко уморени ще въздъхнем
И под шума на капки дъжд спокойни ще заспим.

Какво, ако?

Разочарована съм.
Не от теб.
Ти си твърде сладък.
От себе си съм разочарована,
защото те погледнах с другите очи.
Онези, които грейват като крушки.
А бях се зарекла да не го допускам.
Не, не любов.
Не страст.
Не изгарящо желание.
А просто поглед.
Но той е достатъчен,
за да знам, че има нещо вътре в мен.
Мислите ми се носят в неизвестни за мен посоки,
а аз ги следвам без да знам защо.
Ту ти се появяваш, ту изчезваш.
А погледът ти, един такъв,
все едно ме предизвикваш...
Не, не любовно.
Не със страст.
Не с изгарящо желание.
А просто по детски игрив.
И позволих на този поглед да ме промени.
Защото крайно време беше някой да ме промени.

Разочарованието ми ме напуска.
На негово място идва страх.
Какво, ако...
Не искам дори да продължавам.

Думите не са достатъчни за него...

Той моли ме за него да пиша...
Но може ли да бъде описан с думи?
Мога ли да кажа, как когато ме погледне, електричество през мен минава?
Или пък колко нежен погледът му може да е?
Стига той да пожелае.
Как, когато ми говори, гласът му все едно ме гали?
А смее ли се, все едно светът се смее заедно с него.
Той може да е мил или пък инат.
Може с теб да спори, дори да знае, че не е прав.
Как мога да опиша, когато малките неща го подлудяват
и, смеейки се, разпалено за тях говори?
Не мога дори да се опитам за желанията му аз да ви говоря.
За това, което той обича или пък мрази.
За страстта му към живота и приключенията, които всеки ден открива.
Думите не могат да опишат ума му - толкова бистър и обширен.
За сърцето му пък въобще няма да говоря - чисто и красиво.
Не, не е съвършен.
Едва ли някога ще бъде.
Но трудно ми е минусите да открия.
Дори да си призная, че понякога тихичко ги търся.
Не, не го познавам из основи.
Не знам какво се крие в мислите му нощем.
Не мисля, че искам или трябва аз да знам.
Той споделя или пък пази тайни, но винаги застава зад думите си с чест.

Не, не мога аз да го опиша с думи.
Думите не са достатъчни за него.

Или просто да го пазя искам само аз за мен... 

 

Иска ми се да мога да рисувам...

Иска ми се да мога да рисувам. За да нарисувам теб.
Ти, който си до мен и гледаш ме в очите, когато ти говоря.
Ти, който пред мен стоиш, когато имам нужда някой да ме води.
Искам да мога думи да ти казвам, които да усетиш повече, отколкото да чуеш.

Ще ми се да мога най-прекрасната картина да ти нарисувам
На теб, когото толкова обичам.

Обичам...
Не, твърде слабо ми звучи.
Дори клиширано, не мислиш ли?

Вече всеки нещо, някого, някъде обича,
а "обич" слаба дума е за мен.
И аз обичам.
Повече неща, отколкото можеш дори да преброиш.
А ти, ти си обичан от всички.
Най-вече от живота и съдбата.
Всичко имаш, най-вече мен.

И иска ми се да мога да рисувам. За да нарисувам теб.
Не на платното на художник.
Искам да мога контурите ти аз да очертая,
на образа дълбоко в мене отбелязан. 

Съвършена аз съм те създал

Аз съм художник.
Рисувам те с думи.
Аз съм поет,
който безразсъдно щрихи върху портрета ти нанася.
Върху платното смело смесвам цветовете на думите,
а нюансите им твоя образ бегло чертаят.
Аз съм писател.
В повествованието на романа ми, гениалния мой,
редовете отново тебе търсят, откриват.
Аз съм архитект
И в шедьовъра ми, когато нощем на сградата светлините угаснат,
Луната ще гали лицето ти, скрито нейде в сенките.
Светлосенките гонят се в доброто, в лошото,
a ти все така неподвижна стоиш. 
И когато погледна те на дивана с книга в ръка,
как ще ми се да съм Бог и да знам,
че съвършена аз съм те създал.

Безуспешно

Искам да ти говоря. Искам да ти казвам. Искам толкова неща да ти казвам, но ти няма да ме разбереш. Никога не го правиш. Слушаш ме, дори ме изслушваш. Дори ме съветваш. Но не ме разбираш. Не искаш. Не искаш да ме разбереш. Искаш само да правим любов.
А може би аз не ти говоря правилно.
А може би аз не съм права да ти говоря.
Но го правя...
Отново и отново.
Трудно е. За мен е трудно. Не защото ти не искаш да ме разбереш, а защото аз отчаяно го искам. А това е толкова погрешно. Не ме разбирай неправилно - обичам да усещам кожата ти по моята; обичам, когато дъхът ти се разхожда по мен, обичам, когато ми хапеш ухото, преди да....
Но животът не е само страст. Или...
Преоткрий ме. Или изобщо ме открий. Усети ме - повече от устните или пък топлината ми влажна. Бъди до мен, не само част от мен.  Така, както винаги си бил. Но вече може би просто не го показваш... Или напълно си се отказал? Защото, колко егоистично, аз не съм готова да се откажа от теб. Да се боря с теб, да се боря със себе си. Да се боря след като вече дори няма за какво да се боря. След като сякаш дори няма какво да си кажем....
А така искам да говоря с теб.